Айрис Йохансен
Четвъртият амулет (3)

Глава 3

— Време е. — Стонтън я дръпна за ръката и я изправи на крака. — Той е готов за теб. А ти готова ли си за него?

Емили не отговори.

— Откривам, че не ми се иска да те давам в ръцете му. Искам само аз да ти причинявам болка. — Стонтън я наметна с якето си. — Не трябва да измръзваш. Задава се нова буря. — Тя се обърна рязко с лице към него. — Още веднъж. Къде е чукът на Зелов?

Тя поклати глава.

— О, Емили, опитах. — Сведе глава и устните му погалиха нейните.

Тя заби зъби в долната си устна.

— Кучи син! — Той я удари с юмрук и я просна на земята. Устната й се разкъса и започна да кърви.

— Малка дивачка! Ще си платиш за това.

— Поне ще плащам аз, а не Джоел — каза тя разгорещено. — Струваше си.

— Ще направя така, че да съжаляваш. — Изправи я рязко на крака и я бутна към вратата. — Иска ми се да започна веднага, но трябва да спазим уговорката.

Снегът щипеше лицето й. Не виждаше нищо на крачка пред себе си, а Стонтън я дърпаше силно за ръката. Прекосиха бързо краткото разстояние, което делеше колибата от лагера на бандитите.

Той дръпна платнището на палатка, чиято задна половина бе защитена от огромни скали.

— Ето я и нея, Шафир. — Бутна я вътре. — Не я убивай. Всичко друго е разрешено. — Докосна устните си. — Дори желателно.

— Ухапала те е? — Бандитът се усмихна и се изправи. Шафир Али бе огромен, с гъста черна брада и рунтави вежди. — Имах по-добро мнение за теб, Стонтън. Ще трябва да те науча как да изискваш от нея добро поведение. Още утре сутринта ще е готова да целува краката ти.

— Това вече ще бъде забавно. Очаквам го с нетърпение. — Извърна се. — Хайде, поработи върху нея. — Излезе от палатката и спусна платнището.

— Много ти е ядосан — каза Шафир. — Мога да го разбера. Не бива да губим контрол над жените. Ако беше моя, щях да те държа гола и вързана с вериги, докато не се научиш на подчинение. Може би, ако свърша добра работа довечера, той ще ми позволи да те задържа известно време. — Тръгна към нея. — Хайде, ухапи ме, удари ме. Ще ти покажа как един мъж трябва да се държи с курвите, които не си знаят мястото. — Постави ръце на раменете й. — Страхуваш ли се от мен? Защото трябва.

Миришеше на пот и кожа, а хватката му бе такава, че сякаш искаше да строши костите й.

Не му обръщай внимание. Бори се с него. Опитай се да избягаш. Може би тази бе последната й надежда. Щом Стонтън дойдеше за нея на сутринта, шансовете й за бягство щяха да са практически нулеви.

— Кажи ми, че го искаш — каза той. — Кажи ми, че искаш да те чукам. — Тя не отговори и той стисна рамото й още по-силно. — Помоли ме да го направя.

Тя го ритна с коляно в слабините. Той изсумтя от болка, тя се отскубна и затича към входа на палатката. Той я настигна и я удари с опакото на ръката си. Тя падна на утъпканата пръст, което представляваше подът на палатката. Той я удари отново. Толкова силно, че й се зави свят и очите й се премрежиха от болка. Почти не го виждаше, когато я обърна по гръб и се надвеси над нея.

— Бягаш от мен? — Извади ножа си от калъфа, препасан през кръста му. — Трябва да се погрижа да не го направиш отново. — Заби ножа в левия й прасец.

Болката я разкъса и тя изпищя пронизително.

— Точно така — каза той, издърпа ножа и го заби в земята до тях. — На Стонтън ще му хареса да чуе писъците ти. Ще държа ножа наблизо, в случай че отново ми се прииска да те пронижа. — Разтвори яката й и разкъса блузата й. — Може би гърдите ти… — Наведе глава и лицето му се зачерви. — Ухапала си Стонтън така, че си му пуснала кръв. Мислиш ли, че ще е доволен, ако захапя това хубаво зърно до кръв?

Ножът, забит в земята, беше в обсега й.

Чакай. Това му харесваше. Искаше да я нарани. Трябваше да се престори, че изпитва болка. Трябваше да му покаже, че е безпомощна. Да отвлече вниманието му.

Болката разкъса зърното й, когато той заби зъби в него. Стонът, който нададе, не беше преструвка.

Той вдигна глава и облиза кръвта от гръдта й. Очите му блестяха от удоволствие.

— А сега другата.

Заби зъбите си дълбоко. Тя извика и изви гръб в дъга.

Ръката й се сключи около дръжката на ножа. Заби го здраво в ребрата му.

Той издаде звук на ранен бик и вдигна рязко глава. Тя успя да се отскубне и да се изправи на крака.

Трябваше да избяга от палатката. От него.

Но забитият в плътта му нож не можеше да го спре. Беше се изправил на колене и протягаше ръка към автомата си, който бе подпрян на стената на палатката.

— Кучка! Ще те напълня с…

Главата му се изви рязко, когато една ръка стисна врата му отзад. Само едно движение и вратът му беше счупен.

Емили гледаше втренчено, неспособна да помръдне, изумена. Всичко се бе случило прекалено бързо. Съзнанието й не бе успяло да го регистрира. Не бе видяла мъжа, преди да извърши убийството. Високи скули, тънки устни и изострено изражение. Тъмни дрехи, тъмна коса и тъмни очи, които блестяха на светлината на свещите.

Ангелът на смъртта.

— Вземи автомата и мунициите, които успееш да намериш. — Непознатият издърпа трупа на Шариф Али до стената и го покри с одеяло. — Ще се върна за теб след минута.

— Чакай. Кой си ти?

— Джон Гарет. ЦРУ ме изпратиха да ви измъкна двамата с Леви.

Свобода за нея, но не и за Джоел.

— Много закъсня. Джоел е мъртъв — каза тъжно.

— Разбрах го днес, когато кацнах и се свързах с хората си. — Отиде до задния край на палатката и понечи да се промуши през разреза, който беше направил. — Закопчей се и вземи оръжието.

Тя побърза да закопчее блузата и сакото си и се изправи. Едва не припадна, когато непоносима болка проряза прасеца й. Бе така изумена от хода на събитията, че бе забравила за раната си. Но нямаше да може да я забрави повторно. Пулсираща болка. Нави крачолите на панталоните си. Беше грозна рана, но кръвта бе оскъдна. Ножът бе разрязал най-дебелата част на прасеца й. Нямаше време да се превърже сега. Прекоси палатката с куцукане и взе автомата АК-47. Имаше муниции в кутията до леглото. Взе и тях.

— Вече можем да излезем. — Гарет се беше върнал. Носеше раница и карабина. — Добре е, че си с ботуши. Това ще помогне. — Бръкна в джоба си и извади ръкавици и вълнена шапка. — Сложи ги. Шапката също е много важна. Топлината на тялото бяга през главата.

— Знам. — Нахлупи шапката ниско над ушите си. — Израснала съм в гората.

— Добре. Но гората не е така дива като този тук терен. Ще прехвърлим скалите зад палатката и ще поемем по пътеката, която води до рудната мина близо до планината.

Тя сложи ръкавиците на ръцете си.

— Вилнее снежна буря. Разполагаш ли с транспорт?

— Не. Няма такъв наблизо. Ако имах транспорт, нямаше да мога да стигна дотук. Щяха да узнаят и да те отведат. Да вървим.

Тя тръгна към него, но после спря.

— Първо трябва да свърша нещо.

Той смръщи вежди от нетърпение.

— Какво?

Тя вдигна трепереща ръка към главата си. Беше й трудно да мисли.

— Има един мъж. Стонтън. Трябва да го убия.

— Сигурен съм, че имаш причина, но нямаме време. Да вървим.

— Ти не разбираш. Не може да му позволим да живее. Трябва да го убия.

Той изруга.

— Няма да рискувам живота си, нито пък твоя, само защото копнееш за отмъщение. Ще го получиш по-късно.

— Вилнее буря. Той мисли, че в момента онази отрепка ме изнасилва и измъчва. Няма да очаква нападението. Ако не го убия сега, може и да се измъкне.

— Не. — Гарет прекоси палатката и застана пред нея. — Чуй ме. — Взря се в очите й и каза тихо: — Не мислиш трезво. Ранена си и си в шок. Няма да стане. Не сега. Ако се наложи, ще те просна в безсъзнание и ще те изнеса на ръце оттук.

Щеше да го направи. Усещаше, че е способен на насилие. Беше го видяла да убива човек.

Ангелът на смъртта.

— Май знаеш всичко за убийствата — каза тя, обзета от неспокойствие. — Ако дойда с теб сега, ще ми помогнеш ли по-късно да го открия и убия?

Гарет дълго я гледа.

— Сигурно си преживяла истински ад тук.

— Ще ми помогнеш ли?

Той сви рамене.

— Защо не? — Тръгна към прореза на палатката. — А сега, можем ли вече да оставим известно разстояние между нас и тези копелета? Искам да сме се отдалечили достатъчно в следващите шест часа, които остават до избухването на Cd4.

— Експлозиви?

— Поставих достатъчно взривни материали в палатките и превозните средства, за да предотвратя преследването.

— И в колибите ли?

— Не. Не можах да се доближа достатъчно. — Изкриви устни. — Значи не можеш да разчиташ, че Стонтън ще бъде взривен. Съжалявам.

— И би трябвало. — Закуцука към него. — Никой не заслужава повече от него да умре.

— Какво се е случило с крака ти?

Тя кимна по посока на мъртвия.

— На Шафир не му хареса, че се опитах да избягам от него. И ме прободе в прасеца за наказание. Не видя ли?

— Не. Дойдох, когато ти заби ножа в него. Ще можеш ли да вървиш?

— Не е толкова зле. Мога да вървя.

Той хвърли поглед на бандита.

— Кучи син!

— Да. — Тя срещна погледа на Гарет. — Но е нищо в сравнение със Стонтън.

Той изучава известно време лицето й, преди да извърне поглед.

— В такъв случай, може би е добре, че Стонтън скоро също ще бъде мъртвец. — И изчезна през процепа на палатката.

Да, Гарет можеше да й помогне. Последните му думи бяха произнесени тихо, но заплахата не би могла да бъде по-очевидна.

Ангелът на смъртта…

 

 

Емили и Гарет бяха само на няколко метра отвъд скалите, когато сред обилно падащия сняг се появи фигурата на мъж.

— Изведе ли я?

— Да. Казах ти да изчезваш оттук, Кариф. Нататък мога да се справя и сам.

— Не бъди такъв егоист. — Мъжът се усмихна и тъмните му очи заблестяха. — Забавлявам се за първи път, откакто ти напусна моята планина. Започвах вече да скучая.

— Изчезвай, по дяволите! Прибери се у дома си и дръж устата си затворена.

— Както кажеш. Исках само да се уверя, че си е струвало да рискувам живота си. — Кимна на Емили. — Той ще те отведе у дома ти. Имай му доверие.

Не изчака отговор, а се обърна и само след миг бе обгърнат от плътната пелена на снега. Тя гледаше втренчено след него.

— Но той е афганистанец. Можеш ли да му имаш доверие?

— По дяволите, да. Точно Кариф откри къде те държат. Но му казах да си отиде у дома и да си държи устата затворена. Племената тук не обичат някой от техните да си има работа с външни хора. Точно затова и ЦРУ не са успели да те открият. — Гледаше право напред. — Хайде. Губим ценно време.

— Окей? — извика Гарет през рамо към нея.

Тя едва го виждаше на пътеката пред себе си.

— Да. — Това бе лъжа. Снегът щипеше болезнено бузите й, тя трепереше от студ. Вървяха от часове и изтощението вече парализираше крайниците й. — Колко остава?

— Още десет минути и ще стигнем до мястото, където съм скрил джипа — каза Гарет. — Продължавай да вървиш.

Продължавай да вървиш, помисли си тя, вкочанена от студа. Лесно е да се каже. Щеше да има късмет, ако успееше да се задържи права. Имаше само една добра новина в нещастието — вече не усещаше болката в прасеца. А може би това не беше добре? Може би краката й бяха толкова измръзнали, че бяха станали безчувствени?

— Имаш ли нужда от помощ? — извика Гарет през рамо.

Да. Но ако Гарет бъдеше принуден да й помогне, щяха да се забавят.

— Не. — Наведе шава, за да попречи на снега да я заслепи, и продължи да върви. — Нека по-скоро стигнем до проклетия джип.

— Извикай, ако промениш решението си. Не искам да се наложи да се върна и да те вдигна от земята.

— Няма. Млъкни. Трудно се диша в този вятър, какво остава да се говори.

Той замълча.

— Съжалявам. Ще се опитам да не бъда така многословен. — Снегът отново го обгърна и го направи невидим. — Следващото, което ще чуеш, е, че сме стигнали.

Като че ли някога ще кажеш нещо подобно, помисли си Емили. Беше казал десет минути, но на нея й се сториха като десет часа.

Продължавай да вървиш.

Не падай.

Скоро ще свърши.

Не виждаше нищо. Сняг. Вятър. Лед.

Не падай.

— Хайде. — Гарет неочаквано се озова до нея и я прихвана през кръста. — Стигнахме. Още само няколко крачки.

Видя очертанията на джипа. Съвсем близо. Слава Богу.

Той отвори вратата на джипа и й помогна да седне.

— Ще се стоплиш веднага щом запаля мотора. — Заобиколи и скочи на шофьорската седалка. — Дръж се.

Топлина? Идеята й се струваше невероятна в този момент. Господи, искаше й се да спре да трепери.

— Къде ще ме заведеш?

При първия опит да запали двигателя той се задави. Гарет опита отново и този път успя.

— Далече от тази планина. В подножието й ни чака мой приятел с хеликоптер.

— Как е летял в това време?

— Трудно. Но бурята не е така силна на юг. Няма да е толкова зле, щом веднъж слезем от планината. Доберем ли се до долината, ще стигнем и до Кабул. — Протегна се и взе одеяло от задната седалка. — Загърни се. Ще ти помогне, докато не заработи парното отопление. — Смръщи вежди. — Престани да трепериш, по дяволите.

— Не бъди глупав. Не мислиш, че щях да престана, ако можех? — Загърна се плътно с одеялото. Едва го усещаше. Беше слаба преграда за студа. — Мислиш ли, че вече са по петите ни?

— Не. Експлозивът още не се е задействал. Минаха малко повече от четири часа. Би трябвало да имаме време да стигнем до хеликоптера. Ще бъде наистина лош късмет, ако някой нахълта в палатката на Шафир, а като се има предвид, че всички са знаели за намеренията му към теб, съмнявам се това да се случи.

— Четири часа. Стори ми се по-дълго… — Облегна се назад. — Много съм… уморена.

— Не можеш да спиш! — каза той остро. — Аз трябва да шофирам и няма да мога непрекъснато да проверявам дали не си изпаднала в хипотермия.

— Няма да заспя.

— Дяволски си права! Няма! Говори ми. Говори ми, без да спираш.

— Какво искаш да ти кажа?

— Няма значение. Разкажи ми за семейството си. Баща ти е бил много известен фотограф, нали така?

— А ти откъде знаеш?

— Известна си. Медиите те превърнаха в знаменитост, нещо като лице на ООН. Когато се върнеш в цивилизацията, папараците ще се избият, за да стигнат до теб.

Не й беше хрумвало, че може да се изправи срещу кошмара на популярността.

— Не — прошепна. — В момента не мога да се справя с подобно нещо.

— Не мисли за това. Исках да обостря сетивата ти, да те събудя, това е всичко. Разкажи ми за баща си.

— Всъщност не искаш да знаеш.

— Говори ми.

— Той беше прекрасен човек. Бяхме най-добри приятели. Беше като омагьосан от древността и античните предмети и ме вземаше със себе си навсякъде по света, където го изпращаха да прави снимки.

— Харесваше ли ти?

— Да. Но най-много ми харесваха снимките на дивата природа за „Нешънъл Джиографик“. Тогава бяхме съвсем сами. Прекарахме седмици из горите, дебнехме и чакахме, докато не направеше наистина най-добрата снимка.

— Звучи страхотно. А майка ти?

— Тя се развела с него, когато съм била на две. И умряла четири години след това.

— Баща ти още ли е жив?

— Загина в автомобилна катастрофа, когато бях в колежа. Ужасна нощ. Разкъсваща сърцето и душата нощ.

— Той все още ти липсва.

— Разбира се, че ми липсва. Много го обичах. И винаги ще ми липсва. Не забравяш хората, които си обичал просто защото вече не са с теб. И ти вероятно го знаеш.

— Така ли?

Тя разтри слепоочията си.

— Всъщност не знам. Не знам нищо за теб.

— Не се и налага да знаеш нещо за мен. Единственото, което трябва да знаеш, е, че в този момент си в безопасност с мен. — Сви рамене. — Останалото може да дойде и по-късно. Стопли ли се вече?

— Още не.

— Това не е добре. Ще трябва да поработим по въпроса. Говори. Разкажи ми за първата си задача в ООН. Къде те изпратиха?

— В Етиопия. Толкова тъжно… Онази изсъхнала и съсухрена земя и умиращите деца. Не искам да мисля за това сега.

— Разкажи ми, тогава, за следващото си назначение.

— Уморена съм. Обещавам, че няма да заспя.

— Продължавай да говориш. Следващата ти задача.

Нямаше да се откаже, а тя бе прекалено изтощена, за да спори с него. Опита се да се концентрира.

— Югославия. Музеят бе почти напълно разрушен, но няколко вази бяха оцелели сред останките. Някои от тях бяха наистина безценни… и трябваше да…

— Ето го и хеликоптера. — Гарет натисна рязко спирачките. — Да се качваме.

— Не трябва ли да продължавам да говоря? — запита тя. Беше като замаяна от много алкохол. Не бе забелязала, но снеговалежът постепенно бе намалял. Виждаше съвсем ясно червено-белия хеликоптер на няколко метра от себе си. Отвори вратата.

— Това е добре. Не разбирам как понесе… Сигурно много си се отегчил.

— Не, не се отегчих. — Помогна й да слезе от джипа и извика на мъжа, който току-що беше слязъл от хеликоптера.

— Отвори вратата, Дардън. Тя не е в добро състояние. — Взе я на ръце и закрачи към хеликоптера. — Трябва да я види лекар.

— Хипотермия?

— Може би. Но съм готов да заложа на закъсняла реакция на шока.

Осъзна, че говорят за нея.

— Просто ми е… студено.

— Да — каза Гарет. — И ние ще се погрижим за това.

— Къде е Леви? — запита Дардън.

— Мъртъв е. — Гарет я остави внимателно на пода на хеликоптера в задната част. — Убит е в деня, преди да стигна там.

— Трябваше да се досетя — прошепна Емили. — Стонтън нямаше вече нужда от него. Избор. Той ми даде избор. Трябваше да се досетя.

— Шшш. Тихо — каза Гарет. — Измъкни ни оттук, Дардън.

— Точно така. — Дардън забърза към пилотската кабина. — Има одеяла в багажното.

— Трябваше да се досетя.

— Емили, трябва да се стегнеш — каза Гарет тихо. — Забрави за Леви. Трябва да се концентрираме върху усилията си да бъдеш добре.

Да забрави за Джоел?

— Не мога да забравя… — Той разкопчаваше якето й. — Какво правиш?

— Трябва да съблечем мокрите ти дрехи и да те стоплим. Окей?

— Пет пари не давам. Няма значение. — Затвори очи, но виждаше единствено изражението на Стонтън, когато излизаше от колибата. — Искам да не може вече никого да наранява. Трябваше да се досетя.

— Това вече няма значение. — Той я събличаше бързо. — Леви е мъртъв, но ти си жива. И ще останеш жива. Не преминах през всички тези трудности, за да те изтърва сега.

— Не искам да умра. Не мога… — Пое си рязко въздух.

Топла плът до измръзналото й тяло. Отвори широко очи.

— Телесна топлина — каза той, като подчертаваше всяка сричка. — Най-бързият начин да те стоплим. — Дръпна одеялото така, че да покрие и двама им. — Иска ми се да кажа, че няма и намек за сексуалност в действията ми, но това не е вярно. Не съм способен на такова откъсване от реалността. Мога само да обещая, че няма да позволя нищо да попречи на изпълнението на задачата ми. А сега се отпусни.

Да се отпусне?

— Не мога. Чувствам се… странно.

— Не бих могъл да бъда по-съгласен с теб. — Погали я по косата, после я втъкна зад ушите. — Не си спомням кога за последен път съм бил гол с жена, която да е така наранена като теб. Това трябва да ме отрезви. — Стисна устни. — Но вместо това извиква гняв у мен. Иска ми се да отида там и да застрелям този, който ти го е причинил.

Тъмната му коса бе рошава, очите му блестяха на слабото лице. Бе толкова близо до нея, че виждаше чувствената извивка на устните му и усещаше косъмчетата по гърдите му. Стана й трудно да диша. Извърна глава.

— Ти уби един от тях.

— А, да. Шафир.

— И ми обеща да ми помогнеш със Стонтън. — Погледна го отново. — Ще спазиш ли дадената дума?

— Обикновено не я нарушавам.

— Това не е отговор. Можеш да кажеш всичко, което искам да чуя, за да ме измъкнеш оттук. Трябва да ми отговориш.

— Какво ще направиш, ако те излъжа?

— Пак ще го преследвам. Само ще ми е необходимо повече време.

— Ще се обадя на Фъргъсън от ЦРУ и ще му кажа къде е Стонтън. Може би той ще успее да го ликвидира вместо теб.

— Не успяха да го спрат преди. Не успяха да спасят Джоел. — Направи пауза. — Каза, че си работил за ЦРУ. Някога. Защо и тази задача?

— Фъргъсън ме изнуди.

— Как.

Той се усмихна.

— Ако ти кажа, ти също ще можеш да ме изнудваш.

— Не приличаш на човек, който лесно може да бъде принуден да извърши нещо, което не иска.

— Ще се изненадаш. Философията ми е винаги да правя това, което трябва. А после да се погрижа трудът ми да бъде добре заплатен.

— И трябваше да спасиш мен и Джоел.

— Точно така. — Ръката му продължаваше да гали косата й. Съвсем леко. — Трябваше да го направя. Нямах избор.

— Но имаш избор дали да ми помогнеш сега.

— Всъщност не. Винаги спазвам дадената дума. В моята работа е жизненоважно да вдъхваш доверие. В противен случай, печалба няма.

— Каква работа?

— Контрабанда и други незаконни дейности.

— Ти си контрабандист?

— Вече се оттеглих. — Усмихна се. — Но животът ми ме е направил достатъчно квалифициран да те измъкна сега. По-топло ли ти е вече?

По-топло й беше, осъзна с изненада. Не знаеше точно кога си е отишъл студът, но тялото й, притиснато до това на Гарет, бе почти пламнало от горещина.

— Да, можеш вече да ме оставиш.

— За малко. — Седна, зави я с одеялото и подпъхна краищата му под нея. — Студът вероятно ще се върне. — Изправи се и отиде до багажното отделение. — Ще трябва първо да се погрижим за теб.

Чувстваше се съвсем удобно с голотата си, докато тършуваше из отделението. Беше красив, прекрасен мъжки екземпляр — стегнати задни части, мощни бедра, прасци и рамене. Напомняше й за статуята на Аполон, която бе спасила от музей в Сараево. Но Аполон бе бог на Слънцето, а Гарет бе обгърнат в мрак, дълбини и загадки.

Той се обърна към нея и тя побърза да извърне поглед от долната половина на тялото му. Втренчи очи в комплекта за първа помощ. Той се засмя тихо.

— Казах ти, че невинаги мога да бъда хладнокръвен и обективен. Не е в природата ми. — Коленичи до нея. — Трябва да почистя раните ти и да им поставя антисептичен препарат. Включително и тези на гърдите ти. Ще отнеме само минутка. — Дръпна внимателно одеялото надолу. Стисна мрачно устни, докато гледаше наранените й и подути зърна. — Кучи син! Ухапа ли те?

— Да.

— Човешките ухапвания могат да бъдат много по-болезнени от животинските. Обзалагам се, че Шафир е бил отровен като кралска кобра. Препаратът може да щипе. — Почисти внимателно всяко зърно, след което ги намаза с антибиотичен мехлем. След това повтори процедурата с раната на крака й. — Това е. — Покри я отново и седна на пети. — Или не? Имаш ли и други рани? От Стонтън?

— Само порязаната ми устна.

Той замълча за миг.

— Не са те изнасилили?

— Не, Стонтън ми го спести. Въобще не бях наранена. — Затвори очи. — Цялото страдание беше за Джоел.

— Искаш ли да поговорим за това?

— Не.

— Ще се почувстваш по-добре, ако споделиш.

— Не.

— По дяволите, отново започваш да трепериш.

— Просто ми дай време. Не мога да говоря за това сега. Няма…

— Шшш. — Той я прегърна отново и зави и двамата с одеялото. — Не трябва да говориш за нищо, което не искаш. Просто престани да трепериш.

— Болеше го. Джоел изпитваше ужасни болки, а аз не можех…

— Знам. — Притисна я към себе си. — Ще става все по-добре, Емили.

— Прекалено е късно. Той е мъртъв. Не може да стане по-добре.

— Не за него, за теб. Както е било с баща ти. Болката няма да е така остра и мъчителна след време.

— Не беше както с баща ми. Баща ми е умрял мигновено. Не, с Джоел не беше така.

— Шшш. Аз няма да говоря за Леви, нито пък ти. — Устните му докоснаха челото й. — Ще лежим тук и ако можеш, ще заспиш.

— Ти не искаш да заспя.

— Не. Не исках да изгубиш съзнание тогава. Не можех да те наблюдавам непрекъснато. — Загърна я. — Но сега мога.

Нежност. Странно, че този ангел на смъртта можеше да показва нежност.

— Мил си с мен.

— Понякога и аз имам добри моменти. Мисля, че видът на онези ухапвания ме разстрои. — Притисна се в нея и прошепна: — И в онзи момент реших да ти дам подарък.

— Подарък? Не искам никакви подаръци.

— Този го искаш. — Задържа погледа й. Деляха ги само сантиметри. Тя се чувстваше така, сякаш очите му я привличаха. — Ще спазя обещанието си. Ще ти дам Стонтън. Няма да се спра, докато не го видя мъртъв.

Не можеше да откъсне поглед от него. Почти виждаше как опасният, смъртоносен мрак се вие като аура около него, както беше и когато бе убил Шафир Али.

— Да, искам този подарък. — Тя затвори очи. — Благодаря ти.

— Не мисля, че досега са ми благодарили за това, че съм убил човек.

— Няма нужда да го убиваш. Аз ще го направя. Просто трябва да го намеря.

— Мисля, че съм по-квалифициран от теб за тази работа. — Наведе глава към нея и я дръпна към себе си. — Нали?

— Да.

Беше спряла да трепери и започваше да усеща как по тялото й отново се разлива топлина. Какъв зловещ отговор на още по-зловещо обещание. Но не бе по-странно от връзката, която се зараждаше между тях. Лежеше гола в ръцете му и се чувстваше… съединена с него.

— Знаех го още в мига, в който те видях. — Притисна се в него, пое топлината на тялото му, силата му, потопи се в мрака. — Ангелът на смъртта…