Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Deadlock, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Силвия Желева, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 20гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Violeta_63(2014)
- Разпознаване и корекция
- egesihora(2014)
Издание:
Айрис Йохансен. Четвъртият амулет
Американска. Първо издание
ИК „Калпазанов“, София, 2012
Редактор: Мая Арсенова
Коректор: Никола Христов
ISBN: 978-954-17-0274-1
История
- —Добавяне
Глава 22
Ирана бе коленичила до Джослин и стягаше превръзката, за да спре кръвотечението.
— Слава Богу! — Вдигна поглед и видя Емили. — Ранена ли си?
— Не, но Гарет е. Не мисля, че е сериозно. — Вдигна поглед към Джослин. Той бе в безсъзнание и бе блед като платно. — Ще умре ли?
— Не и ако можем да го предотвратим. Изгубил е много кръв, а и все още не знаем дали куршумът не е разкъсал важен вътрешен орган. — Погледна Гарет. — Казах на Дардън да телефонира за линейка. Той отиде до манастира, за да посрещне лекарите и да ги доведе. Аз ще отида с Джослин, за да помогна.
— Не споря — каза Гарет.
— Беше ядосан на всички ни, когато дойде тук. — Вдигна поглед към Емили. — И обвини Джослин, че ни е довел. А той може би умира, защото искаше да поправи грешката си.
— Да не би да се опитваш да ме накараш да се чувствам виновен?
— Не, не те съдя. Помогнах той да дойде тук с нас. Кой знае? Може би Джослин е гледал на теб като на вестител, изпратен, за да му помогне да установи мир със себе си? — Стисна устни. — Казвам само, че независимо какви са чувствата ти към него, аз ще му помогна.
Емили я гледа втренчено секунда — две.
— Не исках да намери смъртта си от ръката на Стонтън. Може би дори не исках въобще да умре. Но не мога да простя стореното от него. Не очаквайте да се преструвам.
Ирана се усмихна.
— Не, аз поне не очаквам от теб да се преструваш. Това не ти се удава. — Погледът й се премести върху Поли. — Ела тук и натискай бандажа, докато се погрижа за раната на Гарет.
Поли тръгна пъргаво към нея.
— Точно така. Това е много по-драматично и важно, отколкото да почистя онази драскотина от нож.
Гарет извади телефона си.
— Дай ми пет минути, Ирана.
— Не, ще го направя сега. — Ирана взе телефона и го подаде на Емили. — Искам да съм готова, когато линейката пристигне. Или Емили ще се обади вместо теб, или ще чакаш.
Той смръщи вежди.
— Трябва да действам бързо, по дяволите. — Хвърли поглед на изражението на Ирана и каза на Емили: — Набери номера на Фъргъсън. Кажи му за случилото се тук и че е дошло време да получи отплатата си. Кажи му да скочи в първия самолет и да дойде веднага. Ще го посрещна при манастира. — Обърна се към Ирана. — А ти се погрижи Джослин да бъде настанен в единична стая. Не искам да говори с никого, нито медиите да се доберат до него.
— Това ще бъде трудно — каза сухо Ирана. — Прострелян е, все пак.
— Злополука при лов.
— Никой няма да повярва.
— Но поне ще спечелим малко време, преди да се втурнат да разследват. Веднага щом Дардън дойде, ще го накарам да завлече тялото на Борг навътре в гората. — Обърна се към Емили: — А сега се обади, по дяволите.
— Признавам, никога не съм подозирал, че ще те видя на подобно място, Гарет. Надявам се, не си решил да се молиш за изкуплението на всичките си грехове. — Фъргъсън гледаше двамата монаси, които старателно поливаха зеленчуковата градина. Обърна се към Емили, седнала на дървената пейка до входа, и смръщи вежди: — Докара ми доста ядове и тревоги.
— И, разбира се, направих го нарочно — каза тя. — Планирах всичко така, че да превърна живота ти в ад.
— Нима очакваш да се извиня? Добре, съжалявам за преживяния от теб ад, но ти правеше такива избори, които ми причиняваха истинско главоболие. И продължаваш. Ще бъде изключително трудно и деликатно да се справим с убийството на митрополит Димитри. — Обърна се към Гарет. — Сигурен ли си, че го е извършил Стонтън?
— Няма съмнение. Вероятно ще откриеш доказателствата, които ти трябват. — Сви рамене. — Или ще изфабрикуваш онова, което не успееш да откриеш.
— Нямате много време. Икономката ще влезе в къщата след няколко часа — отбеляза Емили.
— Вече я забавиха — отговори разсеяно Фъргъсън. — Аз не правя такива грешки.
Гарет се усмихна.
— И, предполагам, си изпратил някого в гората, за да си сигурен, че някой от местните няма да открие телата на Борг и Стонтън, докато не си готов.
Фъргъсън не отрече.
— Каза, че е време за отплатата ми. Няма да позволя да бъда измамен.
— Винаги спазвам обещанията си. Тук си, нали?
— За да те спася за пореден път — каза Фъргъсън. — И ще го направя. Просто искам да изляза от цялата тази работа чист и да спечеля достатъчно престиж за повишение и може би дори за политическа кариера.
— Ти ще си този, който най-после ще е успял да залови похитителя на Емили и убиеца на Леви. А към това ще се прибави и разрешаването на убийството на митрополит Димитри. В медиите ще се вдигне шум.
— Искам повече.
Гарет наклони глава на една страна и зачака. Фъргъсън кимна към Емили.
— Искам нея.
— Не! — отговори рязко Гарет.
— Да. Тя ще привлече вниманието на медиите към мен. Искам да дава интервюта с мен, да каже на всички колко е благодарна, че съм успял да открия Стонтън.
— Няма начин.
— Мога да почистя така, все едно че нищо не се е случило тук. Никой няма да пострада. И ще забравя всичките ти незаконни действия, свързани с тази задача.
— Искаш славата от залавянето на Стонтън. Ще го направиш и бездруго. Опитай пак.
— Чакай минутка, Гарет — каза Емили. — Става въпрос за мен. Ще вземам сама решенията си.
Той изруга тихо.
— Ще те разкъсат, а той ще стои отстрани и ще гледа, усмихнат като чеширски котарак.
— Няма да позволя на никого да ме разкъса. — Гледаше втренчено Фъргъсън и обмисляше ситуацията. — Може би ще сключим сделка. Но ще бъде според моите условия, чието изпълнение ще контролирам.
Фъргъсън я гледаше предпазливо.
— Ще ти позволя да ме използваш, ако гарантираш, че Гарет няма да пострада заради помощта, която ми оказа. Виждам, че между вас двамата съществува съперничество. Отсега нататък репутацията на Гарет ще бъде чиста. А ти ще си ангелът на рамото му.
— Не, по дяволите! — възрази Гарет. — Емили, няма да ти позволя.
— Тихо, Гарет. Разбирам, че съперничеството с Фъргъсън може да ти носи удоволствие, но това не е добре. А и трябва да ти се отплатя за всичко, което стори за мен. — И добави много сериозно: — Макар и да не мога да върна приятеля ти Кариф, може би мога да направя бъдещето ти малко по-светло. — Погледна отново Фъргъсън. — Ако по-късно се откажеш от думата си, в медиите ще има шум, който ще сложи край на кариерата ти. Не се съмнявай в това.
Фъргъсън я изучава с поглед секунда — две, преди да кимне бавно с глава.
— О, не се съмнявам. Нещо друго?
— Намери начин Гарет и Ирана да останат вън от това.
— Всеки, който е близо до теб, незабавно ще стане храна за папараците — отбеляза Фъргъсън.
— Те няма да са близо до мен. — Не погледна нито веднъж към Гарет. — Ще бъдем само ти и аз, Фъргъсън. — Усещаше каква буря от чувства се надига у Гарет. Трябваше да приключи въпроса, преди да е избухнал. — И още нещо. Намери начин медиите скоро да се отегчат от мен и да решат, че моята история вече е минало.
— Няма да е лесно.
— Но можеш да го направиш. Имам вяра в теб. На теб като че ли са ти известни всички мръсни номера. — Изправи се. — А сега ще отида до болницата да се видя с Ирана. Сигурна съм, че ще сте много заети в гората, където ще създадете истинска театрална сцена.
— Да. — Фъргъсън се колебаеше. — По-добре ще е да кажеш на приятелката си, че ще прехвърлим Джослин в болница в покрайнините на Лондон. Това ще стане в следващите няколко часа. Там ще мога по-добре да контролирам ситуацията.
Фъргъсън вече очевидно мислеше за работа.
— Ще се наложи сам да говориш с Ирана за това. Възможно е да има да каже нещо. — Гледаше го право в очите. — Е, сключихме ли сделка?
— Да. — Усмихна се едва доловимо. — Макар че на практика ти ме изнуди. Ще бъде наистина много трудно да изключим Гарет и приятелката ти от случилото се досега. — Мълча минута. — Мисля за това, дали няма да мога да променя и ролята на Стонтън в историята.
— Да я промениш?
— Е, тъй като чукът въобще не бе намерен, няма да е добре, ако въобще споменем милионите на цар Николай II. Само ще усложним нещата. Това и бездруго сигурно са глупости.
— Така ли?
Той кимна.
— Така че мисля си да изкараме Стонтън терорист. Отвлякъл ви е двамата с Леви, за да ви размени срещу освобождаването на политически затворници. Но аз съм го открил и съм те освободил.
— Продължавай.
— Смъртта на митрополит Димитри може да се припише на отмъщение срещу църквата. Ще намерим начин да потулим смъртта на Бабин и Зелов. Нападението над остров Микала определено е извършено в терористичен стил.
— И?
— Това е всичко. Убил съм Стонтън и хората му и сега работим упорито, за да унищожим цялата групировка.
— Наистина ли можеш да изречеш такава огромна лъжа? И да я инсценираш?
Фъргъсън се усмихна.
— Само гледай.
— Аз няма да лъжа — възпротиви се Емили.
— Въобще няма нужда да правиш изявления пред медиите. Ще говоря само аз. — Повдигна вежди. — Да?
Тя кимна бавно.
— Не ме интересува какво точно ще кажеш за Стонтън, стига целият свят да узнае какво копеле е бил.
Гарет понечи да я последва, после се завъртя рязко към Фъргъсън.
— Грижи се добре за нея! — процеди през зъби. — Отнасяй се с нея така, сякаш е от най-фин кристал. Ако не го направиш, ще узная и ще те унищожа. — Обърна се и само с три огромни крачки се изравни с Емили. — Знаеш защо е измислил цялата тази история за терористи, нали?
Тя кимна.
— Всичко започва отначало. Ще се опита да намери царското съкровище за себе си.
— Фъргъсън ще претърси старателно вещите на Стонтън в опит да намери нещо, което ще го заведе до чука.
— Добре. Не мога да се сетя кого другиго бих искала да видя по-разочарован.
— Не мислиш, че ще го намери. — Гарет я гледаше с присвити очи. — Затова и се съгласи.
— Съгласих се, защото умряха достатъчно хора. И това никога няма да свърши. Дори съкровището да стане притежание на руското правителство, на корупцията и развалата няма да бъде сложен край. Митрополит Димитри предал на Ирана думите на Нартов към него. Нартов казал, че единственият начин да спечелят съкровището, е да го оставят там, където е. Вярвам, че е бил прав.
— А какво ще кажеш за намерението на митрополит Димитри да даде средствата на нуждаещите се деца?
— Прекрасен замисъл. Но на кого може да се има доверие, че ще запази парите и ще ги даде за благотворителност? Видя какво се случи с Джослин и митрополит Димитри. Не. Да оставим Фъргъсън да си блъска главата в стената, а после да започне да вярва, че съкровището наистина е било мит.
Гарет бавно каза:
— Както казах, изглеждаш много сигурна, че той няма да намери нищо сред вещите на Стонтън. Защо?
Тя го погледна.
— Наистина ли искаш да знаеш? Искаш ли да намериш чука на Зелов?
Той поклати глава.
— Не мога да се сетя за нещо, което да искам по-малко. Имам много пари и нямам нужда от подобно бреме. То ще ме задуши.
— Аз нямам много пари, но се чувствам по същия начин. Този ще е единственият начин Зелов и Стонтън да ме унищожат. — Бяха стигнали до колата и тя се обърна към него. — Не искам да дойдеш с мен до болницата.
— Тук ли ще си кажем довиждане? — Изкриви устни. — Отпращаш ме просто така?
— Не искам никой да ни вижда заедно.
— А аз пет пари не давам.
— Знам. Но искам да сме чисти и никой да няма задължения към другия. — Направи пауза. — Искам още да оставя време и пространство между нас. Да знам, че не обстоятелствата и съжалението са ни събрали.
— Никога не съм те съжалявал. За Бога, вече трябваше да си го разбрала… — Млъкна. — Няма да променя решението ти, нали?
— Време и пространство — повтори тя. Нямаше да се разплаче. Беше права. Така беше най-добре и за двамата. Но, мили Боже, беше трудно.
— Да изчезваме оттук, тогава. — Отвори й вратата на колата. — Времето ти започва да тече. Защото ще съм на прага още преди да си се усетила. Бъди готова за мен.
Щеше да бъде готова. Вече беше готова.
Не го поглеждай, защото ще види сълзите в очите ти.
Не казвай нищо. Просто запали колата и тръгвай.
Не казвай думите.
— Как така ще мести Джослин в друга болница? — запита Ирана докато двете с Емили вървяха по коридора. — Не съм сигурна, че ще може да пътува. Дойде в съзнание едва преди час.
— Дори да се наложи Фъргъсън да го обвие в памук като пашкул, готова съм да се обзаложа, че Джослин ще бъде качен на самолета, преди още денят да е изтекъл — каза Емили. — По-добре го приготви. — Направи пауза. — И ще е най-добре да отидеш с него, Ирана.
— Това е казано като че ли многозначително. Защо трябва да отида с него?
— Джослин ще бъде скрит от света, докато се възстановява, и ще е добре някой да му прави компания. Ще е удобно и за теб.
— Обикновено не постъпвам, както е удобно за мен.
— Знам. Но ще ми направиш услуга.
— Как така?
— Двамата с Фъргъсън ще бъдем изложени на вниманието на медиите и папараците. Не искаш телевизионните камери да бъдат насочени в лицето ти, нали?
— Мога да го понеса.
— Не искам да те замесвам във всичко това. Целта ще бъде изложена на риск.
— И каква е целта?
— Да се върнем на първия квадрат в играта. Ако ме бе спасил Фъргъсън, а не Гарет, и бездруго щях да постъпя така. Фъргъсън щеше да се погрижи. Но сега поне ще получим нещо в замяна на мъките ми.
— Опитваш се да предпазиш всички ни, за Бога — каза Ирана, изпълнена с нещо като отвращение. — А аз мислех, че тази лоша черта е характерна за Гарет.
— Ще отидеш ли с Джослин?
Ирана не отговори веднага.
— Гарет бесен ли е?
— Да. Ще отидеш ли?
— Вероятно. Не виждам как ще ти помогна с това, но ще отида заради Джослин. За да помогна на него. Ще поддържаме ли връзка?
— Не. Не и докато интересът към мен и приятелите ми не заглъхне.
— Но ще ми се обадиш, когато имаш нужда от мен.
— О, да. — Прегърна Ирана и я притисна силно към себе си, преди да я пусне. В очите й отново напираха сълзи. — Винаги ще имам нужда от теб, Ирана. — Усмихна се с треперещи устни. — О, между другото, Фъргъсън ще измисли цяла вълшебна приказка от историята със Стонтън. Царското съкровище въобще няма да бъде споменато. Да не се изненадаш, когато видиш публикациите във вестниците.
— И как се стигна до това решение?
— Мисля, че на Фъргъсън също му се прииска да бъде цар. Но ще бъде разочарован. Няма да намери чука.
— Сигурна ли си? Каза ли ти Стонтън къде е той?
Емили поклати глава.
— Не, не ми каза. — Прегърна отново Ирана и се обърна да си върви. — Довиждане, Ирана. Грижи се за себе си.
— Разбира се. — Лицето на Ирана се озари от лъчезарната й усмивка. — Казах ти, че винаги се грижа за себе си. Аз съм една от най-грижовните в света.
Добрата самарянка.
На кого можеш да имаш доверие, че ще пази парите и ще ги даде за благотворителност?
— Какво има? — Ирана изучаваше изражението на Емили.
— Можеш да забравиш за всичко това или да го помниш — каза Емили. — Изборът е твой. Аз избрах да го забравя. Стонтън не ми каза къде е скрил чука. Но непрекъснато се сравняваше със Зелов. Завиждаше му. Едно от нещата, които сподели с мен, бе желанието му да ме заведе в музея, където чукът е бил изложен през всичките тези години. Искаше отново да видя провала на Зелов.
Ирана ококори очи.
— Мислиш ли, че чукът е там?
— Михаил Зелов не намерил начин да измъкне чука от музея. Охраната била засилена. Стонтън вероятно се е изпълвал със задоволство да докаже, че може не само да върне чука в музея, но и да го открадне отново, когато му е угодно. Иска да докаже, че е по-добър от Зелов. Разбира се, това е само предположение. Можеш да правиш каквото пожелаеш с тази информация. Освен да й позволиш да те унищожи. Това не е сред възможностите, от които можеш да избираш.
Не се обърна назад, докато крачеше към асансьора.
Четири месеца по-късно
Народният музей
Екатеринбург, Русия
Чукът лежеше до две огромни изкуствени скали. Експозицията изобразяваше прогреса на човечеството през вековете. Централната фигура бяха фермер и съпругата му, които се трудеха усърдно на полето.
Ирана бе решила, че чукът ще е скрит някъде в задните помещения, обаче Стонтън, с показната му смелост, бе избрал да го направи част от експозицията. Ново предизвикателство към Михаил Зелов?
Каквато и да бе причината, Ирана беше сигурна, че небрежно захвърленият на земята чук е този на Зелов. Бе грубо изработен и по-малък, отколкото човек би предположил, но имаше здрава десетсантиметрова дръжка. Изглеждаше стар, примитивен, можеше да се счупи при първия удар.
Защо бе така сигурна, че това е чукът на Зелов? Защо се чувстваше така, сякаш го познаваше? Защо не можеше да извърне поглед от него?
И защо се бе чувствала едва ли не заставена да се върне тук и да провери дали Емили е била права в предположението си?
Прекалено много въпроси. На един бе отговорено. Другите може би никога нямаше да намерят отговор.
Накрая успя да откъсне поглед, обърна се и тръгна към главния вход. Полетът, който щеше да я върне в Англия и при Питър Джослин, бе след два часа. Трябваше да бъде на борда.
Два дни по-късно
Имението Чадуик, Англия
— Видът ти е много добър Питър — каза Ирана, докато прекосяваше терасата, за да отиде при него. — Цветът на кожата ти е добър и изглеждаш отпуснат и доволен. Скоро няма да имаш нужда от мен.
— Чувствам се по-добре. — Той й се усмихна и й направи знак да седне на стола срещу него. — И защо не? Слънцето грее, денят е прекрасен. Дъщеря ми е на долния етаж, а тя ме кара да се чувствам млад. Но винаги ще имам нужда от теб, Ирана. Съпругата ми е убедена, че си спасила живота ми.
— Права е. Аз съм много добър лекар. — Поправи се: — Е, поне помогнах. Бог ми е дал уменията, а семейството ти беше причината да се бориш за живота си. Късметлия си, Питър.
— Да. Не само че те имах за свой лекар, но си и моя приятелка. Липсваше ми. Вероятно мислиш, че съм по-добре, щом ме остави сам.
— Имах работа, а непрекъснатото ми присъствие започна да ти досажда.
— Не е вярно. Както казах, знам, че съм късметлия. — Сведе поглед към вестника пред себе си. — По-голям късметлия от Емили. Защо не я оставят на спокойствие?
Ирана погледна снимката.
— Фъргъсън подхранва цялата тази лудост. Но тя ще се оправи. Само трябва да премине този период. А Емили е много силна.
— Да. — Погледът му се зарея над безупречно поддържаната морава пред къщата. Иска ми се да ме беше оставила да й помогна.
— Знам — каза Ирана. — И на мен. Но понякога приятелите трябва да останат встрани.
— Емили не гледа на мен като на приятел. — Изражението му стана тъжно. — И кой може да я вини след всичко, което й причиних? Тя премина през ада. Иска ми се Фъргъсън да не бе изтрил така успешно ролята ми в събитията. Трябва да бъда наказан.
— Но ти си наказан — каза Ирана. — Душата ти е наранена, страдаш. Изгуби приятеля си Димитри. Живееш с чувството за вина и разкаянието. Това е огромно наказание, Питър.
— Не е достатъчно.
— Бог ще реши. Чух, че възнамеряваш да се върнеш в Етиопия възможно най-скоро.
Той кимна.
— За да помогна на децата. И Димитри би искал това от мен.
— Да, той отчаяно искаше да помогне на децата, нали? Едно от последните неща, които ми каза, е, че искал да защити чука и децата. — Проследи погледа му, все така зареян над зелената морава. — Начинът му на изразяване ми се стори доста странен. По онова време не се замислих над избора му на думи. Започнах да се чудя едва по-късно. Имах достатъчно време тук, в твоя прекрасен дом, през последните няколко месеца. — Усети сковаността на тялото му. — Толкова много неща ме озадачаваха.
— Така ли? А аз мислех, че всичко е обяснено.
— Да, толкова много обяснения за царя, Зелов и огромното богатство, което всички преследваха. Всичко това ми беше ясно.
Изражението на Джослин стана предпазливо.
— А какво не беше?
— Царят. Той не се доверил на Зелов, но приел да скрие последния амулет в чука. Защо?
— Зелов го убедил, че чукът носи късмет и ще му донесе допълнително богатство.
— Зелов работил с години, за да може чукът да затвърди влиянието му над царя. Този е бил само последният и най-успешният опит. Защо е смятал, че може да спечели власт по този начин?
— Нямам представа. — Джослин извърна поглед. — Защо ти не ми кажеш?
— Николай II бил силно религиозен.
— Това не е тайна. О, да, спомням си, Зелов казал на царя, че чукът бил благословен от Распутин.
— Да, но това било само последната капка. Зелов вече си бил проправил път към царя.
— Говориш много за чука.
— Защото винаги ми се е струвало странно, че двамата с митрополит Димитри бяхте така твърдо решени да вземете чука. — Направи пауза. — Дори да бе заради парите, които щяха да нахранят децата по целия свят.
Той я погледна.
— Какво искаш да кажеш, Ирана?
— Че богатството на царя изкушава много хора. Но не теб, митрополит Димитри и митрополит Нартов. Така че трябва да е нещо друго.
— Разбира се. Искахме той да не попадне в ръцете на Зелов, Стонтън и други като тях.
Ирана поклати глава.
— Звучи вероятно. Но не достатъчно.
— Тогава какво?
— Самият чук — каза тя тихо. — Мисля, че когато Михаил Зелов отишъл при Нартов, му казал нещо, което със сигурност му е спечелило достатъчно пари да стане крал в Америка.
— Така ли? И какво ли е то?
— Зелов бил обсебен от чука. Върнал го от Йерусалим. Мислел, че му дава сила и власт. Какъв ли може да е бил чукът, изровен в Свещената земя, за да му навява такива мисли?
Видя как вената на слепоочието на Джослин запулсира. Той дълго време не отговори.
— Говориш за кръста. Доста невероятно, граничещо с фантазията, Ирана.
— Е, и аз бях изумена, когато осъзнах накъде ме водят разсъжденията ми. Граничещо с фантазията и най-вероятно невъзможно за доказване. Но мисля, че митрополит Нартов е вярвал достатъчно на Зелов, за да се опита да му отнеме чука. Дори чукът да е представлявал върховната саможертва, Зелов го използвал, за да разпалва алчността и злото. Нартов не могъл да понесе дори мисълта да рискува да остави чука в ръцете на Зелов. — Поклати глава. — Както и митрополит Димитри. Нартов вероятно е споделил подозренията си с него и приятелят ти е искал само да защити света от злото, каквото са всички като Зелов.
— Ако си права, изглежда, че всичко се е объркало — каза Джослин.
— Митрополит Димитри се опитваше да оправи нещата.
— Казваш, че в дръжката на чука няма скрит амулет и че съкровището на царя не съществува?
— Не. Вярвам, че царят го е използвал за целите си. Но не съкровището пазехте ти, митрополит Димитри и митрополит Нартов.
Джослин я гледаше право в очите.
— Няма да призная нищо, Ирана.
— Знам. Митрополит Димитри вероятно те е накарал да се закълнеш, че няма да говориш на никого за това — каза Ирана тихо. — А ти никога няма да нарушиш дадената дума.
— Да. Ако дам дума, никога не я нарушавам — каза Джослин. — Права си още, че това никога няма да бъде доказано, но може да причини безкрайни конфликти и проблеми дори само да бъде споменато.
— Съгласна съм. И точно това ме измъчва. — Усмихна се леко. — И точно затова реших да говоря с теб.
— Не бива да се тревожиш. Чукът изчезна и може би никога няма да бъде открит отново. Онова копеле Стонтън сигурно го е скрило много добре.
Ирана кимна.
— Да, мисля, че си прав за това. Добре го е скрил.
— Какво ще правиш, в такъв случай? — Тонът на Джослин бе настоятелен. — Остави това, Ирана. Знаеш каква врява ще се вдигне, ако започнеш дори само да намекваш за подозренията си.
— Нищо няма да намеквам, Питър. Не и аз. Обикновено казвам всичко високо и ясно и напълно откровено. Славя се с тази своя черта.
— Която е похвална. Но не и в този случай.
— Все още се опитваш да пазиш чука, Питър. Но няма нужда да го пазиш от мен.
— Трябваше да го пазя, защото обещах на Димитри. Ако в твоите предположения има истина, Димитри щеше да настоява съкровището на царя да се използва за добро и въобще нямаше да подлага на съмнение произхода на чука. Нека да оставим Бог да реши.
— Опитвам се да го направя, но понякога Бог иска от нас да се справим сами.
— Но не и в този случай — подчерта Джослин. — Не го прави, Ирана.
Дали беше прав? Сърцето и душата й искаха да помогнат на децата, за които бе мислил и митрополит Димитри. Но щеше да бъде ужасно да хвърли християнския свят в смут. Точно това биха искали Зелов и Стонтън.
А имаше и толкова много въпроси. И отговори, за които Джослин дори не знаеше. Той мислеше, че чукът все още е изгубен, а това щеше да забави вземането на каквото и да е решение. Тя всъщност не бе дошла при Джослин за съвет, търсеше само потвърждение на подозренията си и човек, с когото да си подели тежестта. Което вероятно не бе справедливо по отношение на него. Винаги бе носила сама бремето си и накрая и това нямаше да се окаже изключение.
Ирана пак погледна към тучната зелена морава и яркото синьо небе. Денят бе така красив, че й се прииска да го скъта в паметта си, за да може да му се наслаждава завинаги. Имаше такива прекрасни спомени и от остров Микала. Всеки ден бе подарък и благословия.
Защо се тревожеше, след като вече бе получила толкова много подаръци и благословии? Трябваше да се изчисти от егоизма и отговорите щяха сами да дойдат при нея. Да действа сега или да действа по-късно? Ролята й във всичко това щеше да й се изясни само ако го приемеше така, както приемаше всеки прекрасен ден.
Благословия…
— Митрополит Димитри беше много мъдър човек, Питър — усмихна се Ирана и се облегна назад. — Да, сигурна съм, че Бог може да се погрижи за това. Да го оставим на него.