Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Deadlock, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Силвия Желева, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 20гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Violeta_63(2014)
- Разпознаване и корекция
- egesihora(2014)
Издание:
Айрис Йохансен. Четвъртият амулет
Американска. Първо издание
ИК „Калпазанов“, София, 2012
Редактор: Мая Арсенова
Коректор: Никола Христов
ISBN: 978-954-17-0274-1
История
- —Добавяне
Глава 7
Истанбул, Турция
Стонтън се обърна към Борг.
— Къде?
— Гърция. — Гледаше неотлъчно екрана на компютъра. — Остров Микала. В Егейско море.
— Да. — Кариф им бе разкрил, че Гарет има къща на остров Микала. Бе им издал местонахожденията на всичките къщи на Гарет по света. Беше въпрос само на дедукция.
— Ще са ни необходими само два часа да стигнем там. Реактивен самолет до остров Крит, а оттам — хеликоптер. Не бях сигурен, че ще успеем да измъкнем тази информация. Сателитната връзка вероятно е струвала доста скъпо.
— Достатъчно. Но нашият мил работодател има дълбоки джобове и няма да оспори сметката. Няма да му позволя.
Нямаше да оспори и искането им за реактивен самолет и екип от наемни убийци, които щяха да ги придружават в търсенето им на Гарет. Което бе добре. Преследването на Емили Хъдсън бе относително евтино, но Гарет имаше пари и опит. Всъщност Стонтън не съжаляваше, че в играта бе влязъл и Гарет. Той представляваше предизвикателство за него, а Стонтън отдавна не бе изпитвал тръпката от живота.
— Докато летим нататък, искам да изровиш цялата информация за положението на Гарет на онзи остров. Искам да знам кои са приятелите му, собствеността му и всяко местенце, където би могъл да скрие Емили.
— Няма проблем. Дотогава ще съм разбрал всичко основно. — Борг гледаше втренчено трупа на Кариф Барук. — Какво ще правим с него?
— Да видим. Гарет като че ли имаше някакви чувства към него. Мисля да го хвърлим в някоя задна уличка и да го оставим на плъховете. — Добави весело: — Да. И искам защитникът на нашата малка Емили да узнае какво му е струвало спасяването й. — Тръгна към вратата. — Стъпка по стъпка.
— Събуди се.
Емили отвори сънено очи и видя Гарет да стои над нея. Мрак. Напрежение. Сила.
Ангелът на смъртта. Опасността се бе върнала, усещаше я осезателно. Но, странно, не се страхуваше…
— Хайде! — каза Гарет нетърпеливо и дръпна чаршафа. — Трябва да изчезваме оттук.
Тя се събуди на мига.
— Какво има? — Седна в леглото. — Все още е…
— Време е да тръгваме. — Запали лампата. — Изпратих Дардън да каже на Ирана, че заминаваме, но ще трябва и аз да поговоря с нея. Ти се облечи и си опаковай багажа.
— Чакай. — Спусна крака на пода. — Престани да ме притискаш така и ми кажи защо бързаш толкова.
— Нямам време за обяснения. — Вече крачеше към вратата. — По-късно.
— Сега.
Той й хвърли поглед през рамо.
— Добре. Трябва да тръгнем веднага! Стонтън може би вече е узнал къде сме.
Тя замръзна.
— Какво? Откъде знаеш?
— Копелето ми се обади. Разбрал е, че аз съм те измъкнал от лагера, и искаше да сключим сделка. Пратих го по дяволите. Но мисля, че е възможно да е проследил телефонното обаждане, и искам да сме напуснали острова, когато той дойде тук.
Тя поклати глава.
— А аз искам да остана. Така няма да се наложи да го търсим.
— Щях да се съглася с теб, но тук си прекалено уязвима. Има прекалено много хора, които може да разпита, и прекалено много пътища, по които може да поеме. Гърбът ни трябва да е защитен, преди да се спуснем да го преследваме.
— Тогава ти върви, но аз ще остана.
— Опаковай си багажа! — Очите му проблясваха гневно. — Не съм в настроение да споря. Животът ти виси на косъм. Ти ще тръгнеш и Ирана ще тръгне, в противен случай ще…
— Къде трябва да отида? — запита Ирана от прага. — Не трябваше да изпращаш Дардън да ти върши мръсната работа. Знаеше, че няма да му се подчиня сляпо.
— И аз щях да говоря с теб. Просто исках да ти дам възможност да започнеш да правиш плановете си. Имаш отговорности.
— Да, имам. — Ирана влезе в стаята. — И ето защо ще остана. Разбрах, че Стонтън може да дойде на острова. Ще ти помогна да приготвиш багажа си, Емили.
— Никъде няма да ходя.
— Глупаво. — Ирана се обърна към Гарет. — За нея е опасно да остане тук, нали?
— Опасно е за всички, които са ми приятели и дори бегли познати. Според Стонтън. — Погледна Емили. — Не използва теб, за да получи каквото иска, помниш ли?
— Как би могла някога да забрави?
— Да го хванем сега. Да му устроим капан.
— След като изведа теб и Ирана от острова.
— Не мога да оставя болницата — каза Ирана. — Имам отговорности. Пациенти.
— Вече не. Казах Дардън да те предупреди. Уреди им транспорт до Атина.
Ирана стисна ръце в юмруци.
— Нямаш право.
— Въпреки това. По-добре е да ги преместим, отколкото да бъдат изклани. Сестрите ще заминат с тях. Можеш да се качиш в лодката с тях или да дойдеш с нас.
Емили го гледаше с объркване и гняв. Гарет ръководеше действията им, без да обръща никакво внимание на думите на Ирана и Емили.
— Може би Ирана трябва да замине. Тя няма нищо общо с това. Но аз никъде няма да отида.
— Грешиш, по дяволите! — Ръцете му стиснаха раменете й, очите му мятаха мълнии. — Няма да дам на Стонтън повече нищо, което е мое. Вече взе прекалено много.
— Пусни ме! — процеди тя през стиснати зъби.
— Пусни я, Гарет — намеси се Ирана. — Силата няма да я принуди да ти се подчинява. Щеше да го проумееш, ако можеше да разсъждаваш трезво. — Направи пауза. — Какво ти е отнел Стонтън?
— Няма значение. — Ръцете му отслабиха хватката си, след това се отпуснаха встрани от тялото. — Нека само да кажем, че Стонтън успя да превърне всичко това в лично отмъщение.
— И откъде знаеш, че идва насам?
— Обади ми се. Съвсем преднамерено. И задържа разговора, докато проследи местоположението ми. Искаше да мисля, че е още в Афганистан, но е възможно да е било номер. Няма да приема никакъв риск.
— Защо не затвори? — запита Емили. — Или искаше да го накараш да дойде тук толкова много, колкото и аз?
— Какво искаш да кажа? Да, искам да го заловя. Но не по тази причина не затворих. А сега се облечи.
Тя го погледна втренчено за миг, после се завъртя на пети, отиде в банята и затръшна вратата. Загледа се в отражението си в огледалото над мивката. Мрачно си помисли, че не личи да се страхува. Но страхът бе там и от него й прилоша леко. Забелязваше промяна у Гарет от мига, в който я бе събудил. Вече не долавяше у него жизнеността и чувствеността, които бе усетила вечерта. Преди никога не я бе смущавал фактът, че той може да бъде опасен и смъртоносен. Но сега от него се излъчваше експлозивност, която я плашеше.
Нещо се бе променило.
Всичко се бе променило. Стонтън идваше. И битката щеше да започне отначало.
Не, нямаше. Тя нямаше да го позволи. Трябваше да сложи край.
Трябваше да убие Стонтън.
— Тя може и да не тръгне с теб — каза Ирана. — Мисля, че подходи погрешно.
— Нямам време да бъда дипломатичен.
— Очевидно. — Погледът й обходи лицето му, сякаш търсеше нещо. — Как мога да ти помогна?
— Да се качиш в онази лодка и да изчезнеш от острова.
— Мислиш, че пациентите ми са в опасност?
— Мисля, че Стонтън е луд и садист. И още, че обича да дава примери за назидание на другите. Иска Емили и вече е доказал, че е готов да елиминира всекиго, който му застане на пътя. — Погледна часовника си. — Не знам колко време имаме. Знам, че не се справям добре със ситуацията, но трябва да ми вярвате. Хайде, слез до пристанището и се качи в лодката.
— Може би ще успея да убедя Емили да се качи в лодката с мен. Мога да й кажа, че имам нужда да ми помага с пациентите.
Той поклати глава.
— Искам да е с мен. Тя е мишената. Останалите сме просто средство да се добере до нея. — Смръщи вежди. — А тя се бави. — Отиде до вратата на банята и почука. — Емили.
Не последва отговор.
— По дяволите! — Отвори рязко вратата.
Нямаше никого в банята. Малкото прозорче бе отворено и бризът развяваше завесите.
— По дяволите, аз съм идиот! — Завъртя се на пети. — Трябваше да се досетя, че… Какво знае тя за острова? Къде може да се е скрила, Ирана?
— Само на плажа. — Ирана смръщи вежди, опита се да мисли по-бързо. — Болницата. Фарът. Ще дойда с теб.
— Не, аз ще я намеря. Ти се качи в лодката.
Ирана бавно кимна.
— Да, такива са задълженията ми в момента. Пациентите и сестрите. Ще отида да се уверя, че всички са напуснали болницата.
— Дардън трябва вече да се е погрижил… — Нямаше смисъл да спори с нея. Ирана щеше да постъпи така, както смяташе за правилно. — Слез на пристанището възможно най-бързо. Ще се обадя на Дардън и ще му кажа, че отиваш.
Излезе с широка крачка от вилата и огледа огрения от лунната светлина плаж.
Емили не можеше да има повече от няколко минути преднина, но не се виждаше никъде.
Съмняваше се, че би отишла в болницата. Не можеше да бъде сигурна дали Ирана няма да се върне там, а със сигурност не би искала някой да обърква намеренията й.
Тръгна към фара.
— Ще бъдем в Атина след трийсет минути — каза Дардън, когато Гарет се свърза с него след малко повече от час.
— Намери ли Емили?
— Не, по дяволите — отговори Гарет. — Не беше във фара. Претърсих и всяка празна къща по плажа, но нито следа от нея. Върнах се и претърсих болницата, която наистина е като лабиринт.
— Звучиш малко напрегнат. Възможно е всичко да бъде наред. Не знаем със сигурност, че Стонтън е на път към острова.
— Аз съм достатъчно сигурен. И по-добре да съм предположил правилно. Ирана ще ме одере жив, щом разбере, че сме преместили пациентите й напразно.
— Е, може би имаш повече време, отколкото мислиш.
— А може би по-малко. По мое предположение, Стонтън се е намирал на място, което би му позволило да стигне до която и да е точка на света за минимално време. Виж, не мога да говоря повече. Трябва да я открия. Ще ти се обадя, след като претърся целия остров. — И затвори.
Къде беше тя, по дяволите?
Излезе от болницата и закрачи по плажа, обзет от отчаяние.
Кое бе следващото място? Съмняваше се, че е напуснала района. Знаеше, че ако го направи, ще трябва да търси помощ от непознатите, които живееха на острова. Емили не се криеше от никого другиго, освен от него, и не би искала нечия намеса в работите си. Беше готова да нападне.
Замръзна, когато осмисли току-що преминалата през главата му мисъл.
Нападение.
Защо, тогава, бе предположил, че ще е тук, на плажа? Тя не би се крила, безпомощна, в очакване Стонтън да я намери. Щеше да е там, където според нея щеше да отиде Стонтън.
Вдигна поглед към къщата си, която проблясваше като слонова кост на лунната светлина.
Там щеше да отиде Стонтън.
Да.
Затича по пътеката. Беше на средата й, когато чу шума от перките на хеликоптер в далечината. Голям хеликоптер. Летеше ниско, над водата. Приближаваше се към тях от изток.
По дяволите.
Застанала на терасата на къщата на Гарет, Емили виждаше сините светлини на хеликоптера да се отразяват във водата, докато той се приближаваше от изток.
Мускулите на стомаха й се свиха. Не позволявай да ти прилошее. Поеми си дълбоко въздух.
— Трябва да изчезнем бързо. Стонтън ще е тук след десет минути.
Обърна се рязко и видя Гарет да се приближава към нея. Изражението му…
Инстинктивно вдигна ръката, която държеше оръжието.
— Виждам, че си открила частния ми арсенал. Имала си достатъчно време, докато тичах като луд по плажа да те търся.
— Имах нужда от оръжие. А ти имаш достатъчно, за да въоръжиш цял батальон.
— Обичам да бъда подготвен. Понякога един пистолет не е достатъчен.
— Да. Ти си от този род хора.
— Какъвто и да съм, в момента съм побеснял от гняв.
— Много лошо. — Навлажни устни. — Опитваше се да ме спреш.
— Дяволски си права. Казах ти, моментът не е подходящ. А сега ми дай този пистолет.
Тя не помръдна.
— Дай ми го, Емили. Трябва да те измъкна оттук.
— Не. Той ще бъде тук скоро.
— Точно така. Ако се съди по шума от хеликоптера, той е достатъчно голям да побере петнайсет-двайсет от приятелите му. Мисля, че е „Суперхоук“. Навярно се надява да очисти бързо излишните хора, преди да те отвлече. — Стисна устни. — Няма да получи каквото иска. Не, няма. — Направи крачка към нея. — Защото ще си вън оттук, преди да е кацнал.
Тя направи крачка назад.
— Ти тръгвай. Аз ще го изчакам.
Той протегна ръка.
— Дай ми пистолета. Няма да ме застреляш.
— Мога и да го направя. — Говореше студено. — Надявах се само да те раня, но знам колко е мощен този. Ще те държа на разстояние.
— Държиш в ръцете си „Магнум“. Куршумът може да причини значителни щети. Няма да рискуваш. Не съм твой враг.
— Тогава остани и ми помогни.
— Това се опитвам да направя. — Погледът му обходи лицето й. — Но няма да успея да те убедя, нали? — Сви рамене и се обърна. — Нека бъде, както искаш. Направих, каквото можах… — Изведнъж се завъртя рязко и удари с ръба на дланта си китката й. Тя изпусна оръжието.
— Не!
Чу го да изругава, когато се наведе да вдигне пистолета.
Ужасна болка проряза врата и тила й.
Мрак.
Кръвта се стичаше към главата й.
Беше в пожарникарски лифт или поне така й се стори, защото бе замаяна.
Гарет…
Опита се да се съпротивлява.
— Спусни ме долу.
— Престани да се съпротивляваш или ще те спусна така, че да паднеш върху главата си. Създаде ми достатъчно проблеми.
— Няма да престана, по дяволите. — Произнесе думите бавно и с премерена злоба. — Спусни… ме… долу.
— Чудесно. — Подчини се и тя падна като купчина вар върху верандата. — Върви. Побързай. Движи се. Ако се опиташ да избягаш, отново ще те кача горе.
Щеше да го направи. Очите му горяха.
— Ядосан си. Добре. Върви си, в такъв случай. Това тук не е твоя работа. Вече нямам нужда от теб.
— Напротив, ти си моя работа. — Изправи се рязко на крака. — Аз имам нужда от теб. Затова млъкни и прави каквото ти казвам.
— Аз не…
— Чуй ме — каза той рязко. — Няма да позволя на Стонтън да спечели този рунд. Няма начин.
— Аз съм тази, която…
— Без повече приказки. — Обърна се и загледа плажа долу. — Погледни само веднъж, за да видиш срещу какво сме изправени. И тръгваме.
— Трябва да…
Спря да говори, защото видя, че хеликоптерът се е приземил на брега. От него слизаха цял отряд войници. Стонтън бе на плажа и даваше указания на хората си. Дори от това разстояние не можеше да сбърка стройната му фигура. Не можеше да откъсне поглед от него. Прошепна:
— Ето го.
— Досетих се — отговори Гарет. — Мисли, по дяволите. Ще стоим тук и ще му позволим да ни залови или ще избягаме, за да можем по-късно да се бием с него?
Някои от хората на Стонтън вече тичаха към болницата, а той стоеше, вдигнал глава и втренчил поглед в къщата на Гарет. Съмняваше се, че я вижда, защото бе застанала в сянката на къщата, но въпреки това започна да трепери. Не, не му позволявай да ти причинява това, помисли си.
Стонтън жестикулираше, сочеше, а после тръгна по пътеката.
— Емили.
— Ти тръгвай. Не мога да бягам от него.
— А аз не мога да тръгна без теб. Това, което заплашва теб, е заплаха и за мен. Каквото и да се случи, отговорността ще бъде твоя.
Джоел.
Затвори очи.
— Не казвай това.
— Ще кажа всичко, което се налага. Отсега нататък ще сме със свалени ръкавици.
Независимо какво щеше да каже, истината бе очевидна. Отговорност. Вина. Отново се самообвиняваше. Но не можеше да позволи всичко да се повтори. Извърна се.
— Да вървим. Измъкни ме оттук.
— Най-после. — Сграбчи я за ръката и я задърпа по пътеката, която обикаляше къщата. — Бягай!
Пет минути по-късно бяха на бетонната площадка в другия край на острова.
— Качвай се. — Отвори й вратата. — Няма да включа светлините, докато не се отдалечим. Стонтън ще ни диша във врата. Ако имаме късмет, претърсването на къщата ще го забави.
— Късметът като че ли изцяло е на страната на Стонтън. — Скочи в хеликоптера. — Да се измъкваме оттук. Не искам да ни застреля.
— И аз. — Гарет запали двигателите и перките започнаха да се въртят. — Но може и да се случи. Виждам светлини да се движат по хълма.
И Емили ги виждаше. Няколко от мъжете тичаха към бетонната площадка, насочили лъчите на фенерчетата си напред в мрака. Дали един от тях не бе и Стонтън?
Гарет погледна назад към къщата.
— Да потегляме. — Хеликоптерът се издигна във въздуха. — Почти сме…
Куршум пръсна стъклото до главата й!
— По дяволите. — Той завъртя хеликоптера. — Залегни.
Тя се сниши и с отчаяние помисли, че Гарет не може да стори същото. Друг куршум попадна в корпуса.
— Само след минута ще сме извън обсега им — каза Гарет, докато се издигаха все по-високо. — Ако не улучат резервоара.
— Успокояваща мисъл.
— Казах ти, ръкавиците са свалени. — Сведе поглед към мъжете долу. — Стонтън ли е този, който гледа нагоре към нас?
Руса коса, високо и стройно тяло.
— Да.
— В такъв случай, няма да се опитат да стрелят в резервоара. Стонтън те иска жива. — Завиха и се отдалечиха от острова. — Макар че вероятно няма да има нищо против да паднем във водата. Предполагам, че трябва да сме благодарни и за малкото…
Телефонът му звънна.
— Обзалагам се, че Стонтън иска да даде отдушник на гнева си. — Включи на високоговорител и натисна бутона. — Гарет.
— Искам да говоря с Емили — каза Стонтън.
— Но тя може би не иска да говори с теб. — Погледна я въпросително.
Тя протегна бавно ръка и взе телефона.
— Какво имаш да кажеш, Стонтън?
— Исках просто да чуя гласа ти. Липсваше ми. Никога не съм бил така интимен с някого, както с теб. Но така и не направихме последната крачка. Избяга прекалено бързо. Гарет те измъкна, което много ме ядоса. Но ще те намеря и всичко ще започне отначало.
— Ще те убия, Стонтън.
— Наистина ли? Отбелязвам, че ти си тази, която бяга.
— А аз отбелязвам, че се провали в опита си да ме заловиш отново, макар че си довел и хората си със себе си.
— Да, но бях много близо. И няма да позволя това да се окаже пълен провал. В момента не мога да те докосна, но обещах нещо на Гарет. Разбрах, че милее за болницата на този остров. Трийсет секунди.
— Какво ще…
Пламъците се издигнаха високо в небето, когато болницата бе взривена. Емили гледаше с ужас разгорелия се долу ад.
— Защо?
— Болницата беше празна. Разочарован съм. Да унищожаваш сграда вместо хора не е така задоволително, но ще взема всичко, което мога да получа. Мисля, че все още сте достатъчно близо и виждате къщата на Гарет. След малко ще се забелязва още по-лесно. Заповядах да я подпалят. Вече ще затварям. Очаквам с нетърпение скорошната ни среща, Емили.
Почти не осъзнаваше какво прави. Върна телефона на Гарет и втренчи поглед към земята под тях.
— Чу ли го? Ще подпали къщата ти.
— Чух. — Гарет обърна хеликоптера наляво. — Ние обаче няма да останем, за да се насладим на представлението.
Емили вече виждаше пламъците. Прозорците блестяха, докато огънят поглъщаше вътрешността на къщата.
— Съжалявам. Не трябваше да остана с теб, след като ме изведе от планината. Можех да предотвратя…
— Млъкни. Изборът беше мой. — Не я погледна. — А човек трябва винаги да поема отговорността за избора си.
— Болницата на Ирана…
— Ще й построя друга. — Изкриви устни. — Не тук. И не сега. Не и докато не убия това копеле. Беше наистина много разочарован, че не успя да убие никого.
— Тя обича този остров.
Той мълча около секунда.
— И аз.
Тя беше отнела нещо много скъпо и на двамата. Но само докато Стонтън беше жив.
— Искам да ме заведеш в Атина и…
— И да те оставя да преследваш Стонтън сама — довърши той вместо нея. — Няма начин.
— Трябва да защитиш Ирана, а и собствения си живот. Виж какво се случи тук.
— Едва не те убиха. Стонтън нямаше дори да знае, че си на този остров, ако бях направил каквото трябваше, когато ми позвъни.
Тя смръщи озадачено вежди.
— Какво трябваше да направиш?
— Да затворя. Усещах, че проследява обаждането. Но рискувах, защото исках да разполагам с още няколко минути. Като че ли щях да го убедя.
— В какво?
Той не отговори.
— Отговори ми. — Гледаше безизразното му лице. Беше се затворил в себе си. — Знам колко лесно може да бъде убеден Стонтън. — Мислеше, опитваше се да събере парчетата от мозайката. — Как е успял Стонтън да открие, че ти си ми помогнал? И от кого е получил телефонния ти номер? — Нямаше нужда той да отговаря. Защото тя си спомни човека, посрещнал ги в планината. Младият мъж с топлата усмивка.
— Приятелят ти. Човекът, който ти е помогнал да откриеш лагера. Името му беше… Кариф?
— Да. Името му беше Кариф Барук.
Минало време. Прилоша й.
— Мъртъв ли е?
— Да.
— Стонтън?
— Да.
— Защо не ми каза?
— И защо трябваше? Знаех, че ще реагираш така. Чувстваш се виновна за това, че болницата и къщата ми бяха разрушени. Стонтън трябва да се чувства виновен, не ти. Колкото до Кариф… — Направи пауза. — Аз го помолих да ми помогне. Мислех, че ако си държи устата затворена, ще бъде в безопасност. Понякога Кариф беше невнимателен и небрежен. Но беше най-добрият ми приятел.
Изпитваше болка. Прозираше зад безизразната му маска. Двамата с Кариф са били много близки. А ето, че сега тази близост му бе отнета.
— Стонтън го е измъчвал?
— О, да. Нямало е да се пречупи, ако не е станало непоносимо… Стонтън очевидно е много надарен в тази област.
— Да, така е. — Пое си дълбоко дъх. — Джоел…
— Не искам да говорим за твоя Джоел. Не искам да говорим и за Кариф. Искам да говорим за Стонтън. Опитвах се да накарам спомените да замрат, а болката — да изчезне. Мислех, че имаме време да излекуваме раните си. — Погледна я право в очите. — С това е свършено. Времето изтече. Започни да мислиш. Започни да си спомняш. Ако боли, ще боли. Искам подробности. Искам следи. Стонтън не е очаквал, че ще излезеш жива от онази планина, затова вероятно не е бил така дискретен, както би трябвало. Разговаряше ли с теб?
— Понякога. Но беше обикновено… Говореше за това, какво ще стори на Джоел.
— Копеле. Но е възможно да е издал и друга информация. Трябва да я отсееш.
Груб. Безмилостен. Това бе същият Гарет, когото беше видяла в онези първи мигове в палатката. Когато беше убил Али. Целият само опасност, мрак и смъртоносни умения.
Това не биваше да я безпокои чак толкова много. Нали точно тези негови черти искаше, точно те щяха да й помогнат.
— Ще се опитам да направя всичко, което поискаш от мен.
— Ако имаш нужда от помощ, ще ти я дам. Ще пробвам, ще задавам въпроси.
Тя го гледаше втренчено, в шок.
— Ръкавиците са свалени — повтори той. — Ако ми помогнеш, ще ти помогна. Във всичко това няма нищо красиво.
— Но накрая ще намерим Стонтън.
— Това няма да е достатъчно, за да заличи грозотата.
— Какво?
— Ще открием Стонтън. Ще открием и човека, който го е наел. Ще убием и двамата. — Добави тихо: — Гладен съм. Искам всичко.
Емили не бе мислила какво ще стане, след като заловят Стонтън. Той изпълваше изцяло хоризонта й и тя виждаше неясно всичко, което не бе свързано с него. Но, да, колкото и голямо зло да бе Стонтън, той бе купен от още по-голямо зло.
— Ти също искаш всичко — каза Гарет. — Просто бе толкова силно наранена, че не можеше да мислиш за това. Готов съм да се обзаложа, че два дни след като отървем света от Стонтън, ще започнеш да преследваш мъжа, който го е наел.
— Усмихна се леко. — Но не бива да ги преследваш заедно. Един по един.
— Чукът на Зелов.
Той кимна.
— Беше готова да го намериш, за да заловиш Стонтън. Това все още е най-добрата игра.
— Това не е игра.
Усмивката му изчезна.
— Не е. Но ще откриеш, че понякога е по-добре да се преструваш, че е. Ако си прекалено напрегната, ще допускаш по-лесно грешки. — Погледна през прозореца. — Скоро ще бъдем в Атина. Не е безопасно да останем тук. Ще се погрижим за Ирана и ще отлетим веднага след това.
— Къде?
— Това зависи от Дардън. Той ми даде няколко отговора тази вечер, преди Стонтън да ми се обади. Информацията е странна, но е всичко, с което разполагаме. Ще видим дали ще успее да измъкне и нещо друго от източниците си.
— За Стонтън?
— Не, за Зелов. — Поклати глава. — По-късно. В момента и аз самият не знам много. Ще говорим за това, като стигнем в Атина.
Телефонът на Гарет звънна три минути след като приземи хеликоптера на малко летище извън Атина.
— Къде си? — запита Дардън. — Ирана е едва ли не в истерия. Един от приятелите й от острова й се обади, за да я пита дали е добре. Експлозия?
— Стонтън взриви болницата. Ние сме в Атина. Вие още на пристанището ли сте?
— Не. Ирана се обади на главната сестра на болницата „Света Сесилия“, където някога работела. Пациентите са на път за там. В линейката сме. — Заговори на някого. — Тя иска да говори с теб.
— Не трябваше да те изоставяме — каза Ирана, след като взе телефона. — Ранен ли си?
— Не. Емили също е добре. Ти направи точно това, което трябваше. — Пауза. — Болницата е взривена. Ще ти построя друга, Ирана.
— Ако Бог даде. Може да е имал причина да ми вземе тази.
— Не мисля, че Бог има нещо общо с това.
— Но ти нищо не знаеш. Може да е имал причина да иска да построиш нова, в която да има по-модерни уреди за поставяне на диагноза. Мислех, че имам нужда точно от това. — Направи пауза. — Нищо ли не е останало?
— Не можах да видя отблизо. Но се обзалагам, че Стонтън се е постарал.
— Тъжно. — Замълча. — Искам да видя Емили. Не съм сигурна как ще й се отрази това.
— И аз. Но ще трябва да го преживее. Струва ми се, че се справя.
— Искам да я видя. Отивам в „Света Сесилия“. Да се срещнем там?
— Добре. Но няма да останем дълго. Там няма да е безопасно нито за нас, нито за теб, Ирана.
— Ще говорим, когато се видим. — И тя затвори.
Гарет погледна Емили, докато натискаше бутона за край на разговора.
— Ирана се тревожи за теб. Гледа на разрушаването на болницата като на дело на Бога, но иска да е сигурна, че си добре.
— Глезя — каза Емили. — Тя иска да ме глези.
Думите върнаха спомена за онзи ден на брега. Отражението на слънцето във водата, лъчезарната усмивка на Ирана. За първи път след това през онази нощ, се чувстваше спокойна, мракът бе отстъпил.
— Още не ти е простила, че си й дал онези стари книги на Джейн Остин.
Той се усмихна.
— Беше наистина забавно, преди да осъзнае шегата. Беше като да слушаш персонаж от „Гордост и предразсъдъци“.
— Аз щях да намеря начин да ти се отплатя подобаващо.
— О, и тя откри. Някой ден ще ти разкажа. — Усмивката му се стопи. — Междувременно, опитай се да убедиш Ирана, че не може да остане тук, при пациентите си. Защото ще й е трудно да го направи.