Айрис Йохансен
Четвъртият амулет (21)

Глава 21

— Наглеждай програмата вместо мен, а? Ще се върна след петнайсет минути — каза Поли на Гарет и закрачи към вратата. — Трябва да сляза да похапна. Не съм слагал нищо в устата си след закуската. Ти искаш ли нещо?

— Не. Защо не си взе вещо след разходката?

Но Поли бе вече излязъл.

Гарет погледна компютъра. Течеше програма, както беше казал Поли. Което му се стори странно. Поли обикновено не се доверяваше на някого другиго, когато ставаше въпрос за работата му.

Но не само това бе странно. Гарет долавяше у него неспокойствие, някакво потиснато вълнение, което цял ден се опитваше да излезе на повърхността.

Не, не цял ден. А откакто Гарет се бе върнал от стаята на Джослин.

Имаше ли някаква връзка?

Може би. Дори слабата вероятност го караше да се чувства неспокоен.

Програмата на Поли можеше да върви по дяволите. Гарет тръгна към вратата след него.

Телефонът му звънна, когато стигна до асансьора.

Дардън.

— Долу във фоайето съм. Току-що видях Емили да излиза.

— Какво?

— Ти не знаеше ли? Не мисля, че й е разрешено да излиза без мен.

— По дяволите, трябваше да я пазиш. Настигни я. Виж дали няма да можеш да я спреш. Ще сляза веднага. — Обърна се и затича по коридора. Отвори рязко вратата на стаята на Емили. Обади се на Ирана и провери дали чантата на Емили е на мястото си.

Ирана не отговори.

Чантата на Емили, в която бе пистолетът й, липсваше.

По дяволите! Отново се обърна рязко и затича към асансьора.

В ума му се въртяха последователно събитията от следобеда. Джослин се бе обадил на Гарет и го бе помолил да се срещнат. По време на срещата не си бяха казали нищо важно, Джослин само повтаряше извиненията си, което се бе сторило на Гарет малко неуместно.

Странното поведение на Поли и фактът, че бе излязъл от стаята два пъти за три часа.

Ирана, която не вдигаше телефона си.

Защо, по дяволите, Емили не бе изчакала? Да, той бе сгрешил и в действията, и в думите си. Не беше успял да помогне дори на себе си. През цялото време бе почти толкова уплашен, колкото бе и в този момент.

Защото онова копеле Стонтън я бе накарал да премине през ада и я бе гледал как се гърчи от болка.

И искаше да го стори отново.

Трябваше да остане спокоен. Нямаше да може да мисли трезво, ако позволеше на чувствата да бушуват в него.

Сега бе единствено важно да намери Емили, преди онзи кучи син да я е убил.

 

 

— Манастир? — запита Емили, докато Джослин вземаше завоя. — Знаеш ли какво е имал предвид?

— Да — отговори Джослин. — Манастирът Ганина Яма. Същият, построен над мината, в която били хвърлени телата на царя и семейството му.

— Защо той каза, че това е едно от любимите ти места?

— Защото непрекъснато правя дарения на манастира. Димитри винаги е чувствал, че църквата е трябвало да направи повече за цар Николай и семейството му, да се опита да ги защити. Не знаех, че Стонтън е така добре осведомен за делата ми.

— А мен не ме изненадва — каза Ирана. — Изглежда, че Стонтън е по странен начин очарован от всичко, свързано със Зелов и този период от историята. У него има неутолима жажда за зло и кръв.

— И къде трябва да отидем, след като стигнем до манастира? — запита Поли. — Предполагам, че няма да нападнем монасите.

— Гората зад манастира — каза Емили. — А това е планината Урал, нали, Джослин?

— Да. Ще бъда до теб, независимо какво ще решиш. Дължа ти го. Но виждам, че нещата няма да са така прости. Как възнамеряваш да заловиш Стонтън?

— Той иска мен. Но не мъртва. Още не. Ще използвам това. — Показа им инфрачервения детектор. — Може би ще успея да ги открия, преди те да са открили Ирана и мен.

— Знам го този уред — каза Поли. — Гарет го използва в къщата на Бабин. Намирам го за много удобен.

— Сигурна съм.

— Ти и Ирана? — запита Джослин.

— Твоята част свършва, след като ни оставиш в планината. Ще използвам и двама ви, ако възникне нужда, но е възможно по-скоро да ми пречите, отколкото да ми помогнете. — Поли я гледаше и тя каза: — Това не е игра. Не искам да умреш, Поли. Не искам никого мъртъв, освен Стонтън.

— Много мило — отговори Поли. — Но аз наистина мисля, че мога да помогна.

— Ирана е единствената, която ще дойде в гората с мен. Стонтън не гледа на нея като на заплаха. Ако се появя с теб или Джослин, Стонтън ще застане нащрек. Иска да ме отведе жива. Ще ме смята за уязвима, ако двете с Ирана сме сами в гората.

— И ще бъде прав — каза Джослин. — В гората посред нощ… — Поклати глава. — Наистина може да бъде страшно.

— Не съм така уязвима, както мисли той — каза Емили. — На практика съм израснала в гората. Имам предимство пред него, а това, че Стонтън не го знае, само удвоява шансовете ми.

— Каниш се да преследваш Стонтън? — запита Поли скептично.

— Да. Но не се знае как ще се развият нещата. Накрая може да се окаже, че той преследва нас. Няма шанс да не разбере кога ще влезем в гората. Но ще се погрижа веднага да ни изгуби от поглед, за да имам шанс, когато удари. — Обърна се към Джослин: — Кога ще стигнем до гората?

— След около двайсет минути.

— Спри на пътя поне на пет минути пеш от манастира. — Дланта й бе потна, когато стисна здраво чантата с оръжията.

Моментът наближаваше. Ирана протегна ръка и взе дланта й в своята.

— Всичко ще е наред, Емили. Чувствам го.

— Да. — Стисна в отговор дланта на Ирана. Не трябваше да се страхува. Нали точно този момент чакаше, беше работила за него.

Стонтън…

 

 

Дардън вече го чакаше, когато Гарет слезе във фоайето.

— Нямаше я, когато изтичах отвън. Колата на Джослин също не беше на паркинга. Колко зле е? Да не би Джослин да работи със Стонтън?

— Не, мисля, че просто се отзовава на молбите на Емили. Каза, че иска да поправи грешката си от онази вечер. И е решил да заведе Емили право в устата на лъва — каза Гарет.

— Не това аз наричам поправяне. Емили ще падне в капана заедно с всички тях — Ирана, Поли, Джослин… — Погледна Дардън и тръгна към главния изход. — Кажи ми, че имаме шанс да ги проследим.

Дардън кимна.

— Каза, че нямаш доверие на Джослин. Знаех, че съм заложник. Сложих подслушвателно устройство в колата му веднага след нашия разговор. — Извади черен монитор и погледна червената светлинка. — Намират се на около два километра северно оттук.

Огромно облекчение заля Гарет. Поне нещо бе наред.

— Добре. Да вървим.

 

 

— Тя идва, Зелов — измърмори Стонтън. — Усещам го. — Огледа смрачената гора, която ги обграждаше. Сенки. Да, тази гора, тази планина и дори манастирът, построен, за да се измие вината от избиването на царското семейство, бяха само сенки. Михаил Зелов бе хвърлил тези огромни мрачни сенки, а глупаците дори не го осъзнаваха. Стонтън го осъзнаваше и това го караше да се чувства по-близък със Зелов. Когато приключеше с Емили, Стонтън щеше да хвърли дори още по-големи и зловещи сенки.

— По-надолу по пътя е паркирана кола — каза Борг, който бързаше към него. — От нея слязоха Емили Хъдсън и Ирана Повак и тръгнаха насам. Какво искаш да направя?

 

 

Поли се изравни с Емили и Ирана малко преди да навлязат в гората.

— Реших да дойда с вас.

— По дяволите! Не можеш да дойдеш с нас — каза Емили.

— В гората човек трябва да се движи тихо, а ти не си свикнал с това. Ще вдигнеш ужасен шум и Стонтън ще ни залови. Върни се при Джослин.

— Не дойдох, защото искам да защитя Джослин. — Изражението му, което лунната светлина разкриваше, бе необичайно сериозно. — Все пак, имам известни заслуги. Нямаше да можете да спасите Ирана, ако не бях аз. Не искам цялата ми работа да отиде на вятъра. Освен това… те харесвам, Емили. Искам да помогна.

— А още искаш да преживееш нещо ново и неочаквано.

— Това също, да. Но, общо взето, не съм чак дотам глупав. — Неочаквано се усмихна. — Само понякога действам глупаво. И какво можете да очаквате? Имам пистолет и възнамерявам да го използвам, така че може и да ви помогна. — Направи гримаса. — Макар че нямам особен опит в тези неща. Кажете ми какво трябва да направя и аз ще го направя.

Искрен е, помисли си Емили, обзета от разочарование. Ако не беше така напрегната, щеше да се разчувства.

— Пак ти казвам: Върни се при Джослин, Поли. Погрижи се за него, а и за себе си. Не искам Стонтън да отнеме още животи. Не знам срещу какво ще се изправим. Ако Стонтън разполага с повече от двама души, няма да постъпя глупаво. Възможно е да се наложи да изчезнем много бързо оттук. Единственият начин да ми помогнеш, е да правиш това, което казвам.

— Не искам да…

Тя го погледна втренчено право в очите.

— Каза, че ще направиш всичко, което кажа.

Той се поколеба.

— Това не ми харесва. — Обърна се и закрачи обратно по пътя. — Но ще ти се подчиня. Внимавай, Емили.

Тя не го загледа как се отдалечава, а се скри бързо в гората.

— Хайде, Ирана. Стой близо до мен.

— О, ще стоя. По-добра съм на плажа, отколкото в гората.

Емили спря веднага, щом се озова в прикритието на дърветата. Струваше й се, че чува гласа на баща си. Ослушвай се. Наблюдавай храстите. Следи и за най-малкото движение.

Дали Стонтън бе наблизо?

Взе инфрачервения детектор. Катерички. Може би опосуми. Нямаше и следа от по-едри тела.

— Той не е наблизо, Ирана — прошепна. — Трябва да навлезем по-дълбоко. — И тръгна предпазливо напред.

Баща й винаги казваше, че трябва да стъпва възможно най-тихо. Повечето животни имат такъв слух, за какъвто можем само да мечтаем. Човек трябва да върви на пръсти в гората и да наблюдава непрекъснато пътеката, за да не настъпи клонка и дори да не докосне някоя вейка.

Опитвам се, татко. Оттогава бе минало много време. Опитвам се.

Спомените я връхлитаха. Спря и отново използва инфрачервения детектор, за да проникне в мрака. Наблизо нямаше нищо, освен дребни животни.

— Оръжието — напомни тихо Ирана. — Каза, че ще скриеш едно от оръжията. Искаш ли аз да го направя?

— Под онази папрат. — Емили навлезе по-дълбоко и откри пътека, която се виеше като змия през гората. Остави „Глок“-а под папратта и го покри с листа. След това провери „Магнум“-а, който бе взела от куфара на Гарет. — Изненадана съм, че Стонтън все още нищо не е предприел. Очаквах…

Изстрел разцепи тишината!

— Залегни! — Емили инстинктивно се хвърли на земята и едва след това осъзна, че изстрелът е дошъл иззад тях — от посоката, в която бяха паркирали колата.

— Поли? — прошепна Ирана. — Възможно ли е Стонтън да…

— Обзалагам се, че Стонтън е все още в гората — каза Емили. — И е изпратил някой да се отърве от Поли и Джослин.

— Изстрелът беше само един. — Гласът на Ирана издаваше, че е напрегната. — Джослин или Поли?

Погледът на Емили се спря на лицето на Ирана, която я гледаше в отговор. Изражението й бе така напрегнато, както и гласът й. Искаше да изтича при тях, да им помогне.

— Отиди и разбери — каза Емили. — Заобиколи и виж дали можеш да помогнеш на някого от тях.

— Не. — Възражението на Ирана дойде като изненада. — Ще остана с теб.

— Защо? Няма да си ми от полза тук, Ирана. — Усмихна се, макар и с усилие. — Вдигаш прекалено много шум. Ще ме издадеш.

Погледът на Ирана изучаваше лицето й.

— Това истината ли е?

— Да. Знаеш още, че ако нещо се обърка, Стонтън ще те използва срещу мен. Както се опита да направи и преди. — Добави: — Ти свърши своята част. Помогна ни, научи каквото можа от митрополита, убеди Джослин да ме доведе тук, пази гърба ми, както обеща да направиш, и сега е време да ме изоставиш. Ние всички имаме своите умения, но ти не си войник. Призванието ти е да се грижиш за другите. Сама ми го каза.

— Не искам да те оставя сама.

— Знам, но е най-добре да се заемеш с това, което правиш най-добре. Ти си лекар. Някой там може би има нужда от теб. Заобиколи, не минавай през просеката и се увери, че е безопасно да се покажеш. — Направи гримаса. — Безопасно? Никой не е в безопасност тази вечер. Може би те изпращам право в ръцете на Стонтън.

— Но не ти помагам и тук. — Ирана кимна бавно. — Да, разбирам.

— Прави това, което можеш най-добре — повтори Емили. — И бързо. — Изправи се. — И внимавай много, Ирана.

— Бог да те благослови, Емили.

Емили навлезе бързо в гората. Надяваше се Ирана да е тръгнала обратно. Опасността бе навсякъде около тях, но основната заплаха бе Стонтън, а интуицията на Емили й подсказваше, че той се крие в гората.

Хвърли поглед през рамо. Ирана не се виждаше.

Навлезе още сто метра навътре в гората, но все още нямаше и следа от Стонтън. Дали беше тук, дали я наблюдаваше и й позволяваше да се приближи с единствената цел да нанесе удар?

Не, имаше доверие на обучението си и на инстинкта си. Щеше да го чуе, да го усети.

Още петдесет метра и отново използва детектора.

Замръзна. Това не бе дребно животно. Една-единствена огромна фигура право пред нея.

Извади оръжието си и тръгна бавно напред.

— Там ли си, Емили? — извика Стонтън. — Не те чувам, но те усещам. Винаги усещам, когато си близо до мен. Когато двама души са така близки като нас, винаги се усещат.

Тя замръзна. Дали наистина я усещаше, или просто целеше да я изнерви…

— Ще ти дам две минути да се откажеш, след което ще изсипя дъжд от куршуми. Въоръжен съм с автомат АК-47. Ще те сваля още преди да си успяла да се приближиш до мен.

АК-47. Да, беше видяла на какво е способно това оръжие при засадата, устроена им в Афганистан. Възможно бе и да лъже, но често го беше виждала така въоръжен в лагера. Пистолетът бе безполезен срещу подобно оръжие. Знаеше, че той ще измисли нещо, което да наклони везните в негова полза.

Освен ако не го изненадаше.

А вече бе подготвила изненадата, когато бе скрила „Глок“-а под онази папрат.

— Една минута! — извика Стонтън. — Не искам куршумите да те разрежат на две, Емили. Освен че е кърваво, е и незадоволително.

Тя тръгна бързо по посока на гласа му.

— Емили.

Тя спря.

— На пътеката съм.

— Добре, умна си. Остани на мястото си. Ще огледам, преди да изляза на открито. Искам да се уверя, че не си прекалено умна.

Тя стоеше с изправен гръб и гледаше право пред себе си. Усещаше погледа му. Беше прав — между тях наистина имаше някаква непонятна близост, която ги свързваше.

— Здравей, Емили. — Стонтън излезе от шубраците. В ръка държеше автомат АК-47. Рамото му беше превързано, но това като че ли не му пречеше. — А сега стой съвсем неподвижно, за да те претърся. Трябва да носиш оръжие.

— Разбира се. — Стоеше неподвижно и стискаше зъби, докато дланите му я опипваха. Намери пистолета в джоба на якето й и отстъпи назад.

— Как иначе мога да се надявам, че ще те убия?

Той се засмя.

— Но той вече няма да ти помогне, нали? Къде е сестра Ирана? Борг я видя да влиза в гората с теб. Всъщност не се тревожа, че може да ми се нахвърли отнякъде. Тя е от хората, които винаги ще бъдат жертви, защото обичат да правят добро.

— След като чухме изстрела, се върна, за да види дали няма да може да помогне.

— Няма да е останал жив човек, на когото да помогне. Борг ще се погрижи. За нея ще остане само да се помоли над мъртвите им тела. — Устните му се извиха в злобна гримаса. — Глупава кучка.

— Ирана не е глупава. — Изучаваше изражението му. — И не мисля, че я смяташ за глупава. Но си й много ядосан. Защо човек, който обича да прави добро, те тревожи толкова много?

— Не ме тревожи. Казах й, че аз дърпам конците. И че аз съм този, който кара хората да се страхуват.

— И успя ли да накараш Ирана да се страхува?

— Разбира се. Тя просто се престори, че не изпитва страх. Но трябва да се е страхувала. Нараних я, а после я нараних отново. И продължавах да я наранявам, а тя само ме гледаше с огромните си кафяви очи. Като че ли гледаше през мен. Глупава кучка.

— Най-вероятно е гледала през теб, Стонтън. — Направи пауза. — Може и да си я наранил, но победител е била тя.

— Ти си луда.

— Не, тя е прозряла какво представляваш и не е позволила дори да я докоснеш. Победила те е.

— Не. Ако имах време, щях… — Млъкна. — Но ще имам време, ако Борг не я убие. Ще имам и двете ви. Много мило от твоя страна, че я взе със себе си. Разбира се, разочарован съм, че не доведе и Гарет. Не мислех, че ще го оставиш извън действието. Макар че той може и сам да дойде. Изглежда много предан на теб и делото и взема извънредни мерки, за да те защити.

— Ти уби приятеля му Кариф.

— Вярно. Много трудно го пречупих. Но Гарет се бе забъркал с теб още преди да убия онзи афганистанец. Ще бъде много недоволен, че съм те изтръгнал от ръцете му. Всъщност мисля, че ще се втурне да те спасява. — Усмихна се. — Но ти си избрала слабите оръжия. Знаех го предварително. Затова и приех възможността, която ми предложи. Беше прекалено добра, за да я подмина. Винаги мога да заловя Гарет и по-късно. Ти ще бъдеш идеалната примамка за него.

Примамка. Да, Гарет щеше да дойде да я спаси. Вероятно в момента се опитваше да открие къде е. Тази мисъл извика паника у нея.

Трябваше да намери начин да отстрани Стонтън, преди Гарет да е дошъл.

 

 

— Сигналът спря — каза Дардън. — Джослин вероятно е стигнал крайната си цел.

— Колко далеч са? — запита Гарет.

— На няколко километра североизточно оттук. Три и половина, за да бъдем по-точни. — Смръщи вежди. — Възможно е…

— Какво? — запита Гарет.

— Не съм сигурен. Но може би са при манастира.

 

 

— Защо тук, Стонтън? — запита Емили с поглед, прикован в извишаващия се манастир, който се виждаше през дърветата. — За да ме накараш да мисля за жертвите, хвърлени в мината под него? Някаква игра?

— Обичам игрите в мините. Но всъщност, бил съм тук няколко пъти при идванията си в Русия. — Вдигна поглед към планината. — Тук Зелов е постигнал една от най-големите си победи. Виждам го как слиза във водата в мината, как търси последния амулет. Може би искам да докажа, че мога да се справя по-добре от него. Нещо като театрално представление. Да, искам да се съревновавам със Зелов. Всъщност, преди да те заведа в къща съвсем наблизо тук, за да продължим отношенията си, ще посетим музея, в който царят скрил чука. Още една победа за Зелов. Искам да видиш и това място. Да знаеш какъв неудачник е бил той в сравнение с мен. Няма ли да е забавно?

— Знам, че си копеле и садист, но не знаех колко силно е влиянието на Михаил Зелов върху теб.

— О, да. Той ме вдъхновява, извиква у мен странна смесица от възхищение и завист. Докато четях „Книга за живите“, се чувствах така, сякаш аз дърпах конците на всички онези парцалени кукли в двореца. В началото бях само човекът, нает от Бабин. Но после бях обзет от любопитство. Запитах се защо всички са така пощурели да намерят чука. Затова проникнах в сейфа на Бабин и си направих копия от книгата на Зелов и от трите амулета. И прозрях какво може да постигне човек, ако е достатъчно смел.

— Или достатъчно зъл.

— Злото е субективно понятие според книгата на Зелов. „Книга за живите“ е нещо като Библия и неин предмет са точно доброто и злото. Зелов се е смятал за равен на Бога. Следователно, трябвало е да има Библия. Но не е успял да стигне до края.

— Благодарение на митрополит Нартов.

— Да, което е доста интересно. Двамата със Зелов като че ли вървим по една и съща пътека и срещаме едни и същи препятствия. Но аз съм по-силен от Зелов. Видя, че митрополит Димитри нямаше никакъв шанс срещу мен.

— Видях как уби беззащитен старец. Това накара ли те да се почувстваш по-смел?

— Не, накара ме да се чувствам като Бог. Идеята на Зелов е била правилната. — Направи крачка към нея. — Нямах време да й се насладя достатъчно, но сега ще й се наслаждавам заедно с теб, Емили. — Докосна я по бузата. — Толкова си смела да дойдеш тук сама.

— Не дойдох сама. Не ме докосвай.

Пръстът му остана на бузата й.

— Все едно че си дошла сама. Много лесно е да се отърва от Джослин, Поли и сестра Ирана. Борг вероятно вече се е погрижил за всички тях.

— Изненадана съм, че имаш верен човек като Борг. Но той, също като теб, притежава силен инстинкт да убива, нали?

— Да. И е много полезен. Ще съжалявам, когато се наложи да се отърва от него.

— Дори Борг?

— Той е свидетел. Пазя в тайна каквото мога, но пак знае прекалено много. Не искам да говорим за Борг. Той ще свърши работата си. Прекалено съм погълнат от теб, Емили.

Бе така сигурен, че я полазиха тръпки на ужас.

— И ти си погълната от мен — каза той тихо. — Усещам страха ти. Възбужда ме. Не обичам особено секса с жени, но ти винаги си била изключение. Когато свършех работата си с Леви в края на деня, винаги идвах при теб да поседя и да те наблюдавам. Това бе най-деликатното сексуално удоволствие, което съм познал. Ти се превърна в моя мания.

Стомахът й се сви. Гадеше й се.

— Отдръпни ръката си.

— Веднага. — Наведе глава и устните му закръжиха над нейните. — Знаеш ли какво ще направя, ако ме ухапеш сега? Измислих толкова много неща, които мога да пробвам върху Гарет. Такива, за каквито не се бях сетил с Леви.

— Няма да се добереш до Гарет.

Езикът му докосна долната й устна.

— Тогава ме ухапи, Емили. Забий зъби в мен и ми покажи…

Още един изстрел!

Отдръпна се от него и обърна глава в посоката, от която бе дошъл изстрелът — откъм просеката.

— Борг — каза Стонтън. — Това е номер две. Питам се кого ли е застрелял този път. Джослин или Поли? Или може би приятелката ти Ирана. Е, няма значение кой е умрял този път. Борг ще ги избие всичките. Дал съм му заповеди. Още двама от списъка ми. Скоро ще останеш единствена, Емили.

Мили Боже, надяваше се да не е прав и Борг да не ги е избил.

— Не можеш да бъдеш сигурен.

— Напротив. Борг е много добър. Аз съм го обучил.

— Всичките тези хора ще умрат за нищо. Дори не можеш да бъдеш сигурен, че ще намериш чука.

Той се усмихна.

— Казах ти, че сам ще дойде при мен.

Бе така дяволски сигурен.

— Няма да ти го дам аз. Никога не съм знаела къде е. И все още не знам.

— Но ми достави такова удоволствие да разпитвам. — Побутна я по пътеката. — Колата ми е на пътя. На няколко километра от твоята. Мисля, че е време да намерим по-удобно място за разговора си. Възможно е добрите монаси да са чули изстрелите.

Беше почти време да се впусне в бяг. Пистолетът беше под папратта на няколко метра по-нататък по пътеката. Трябваше да се опита да бъде по-сговорчива, да приспи подозренията му. Или може би не. Да го ядоса? Всичко, което би отвлякло вниманието му.

— Да разпитваш? Така ли наричаш това, което стори на Джоел?

— Думата е толкова добра, колкото и всяка друга. Разбира се, този път ми липсваше любимото.

— И какво е то?

— Цел. — Постави длан под лакътя и отново я побутна. — Точно затова присъствието ти в лагера правеше нещата много по-поносими.

— Не знаех какво… — Млъкна, защото най-после прозря всичко. Тялото й се изви в дъга, сякаш някой я бе ударил силно в гръбнака.

О, мили Боже!

Защо сега?, бе запитал Гарет. Защо точно сега иска да се отърве от всички? В това няма смисъл.

Не ме тревожи. Чукът сам ще дойде при мен.

Липсваше ми любимото… Цел.

Обърна се рязко с лице към него.

— Чукът е у теб. Да, вече го държиш в ръцете си. Точно затова смяташ да се отървеш от всички, които знаят за него. Имаш каквото искаш и сега ще се отървеш от свидетелите.

— Така ли? — Въпросът му бе леко присмехулен, както и изражението му.

— Да. Знаеш, че е така. И искаш и аз да го знам. В противен случай, нямаше да правиш намеци.

Той наклони глава.

— Признавам, че се поддадох на изкушението. Разочароващо е, че не мога да покажа на всички колко съм умен. Изкушавах се да ти кажа и преди, докато бяхме заедно, но имаше вероятност, макар и малка, някой да те отмъкне от мен.

— Да, чукът е у теб. — Ужасната истина се разкриваше постепенно пред очите й. Гърлото й бе така стегнато, че думите едва излизаха. — Чукът е бил у теб и през цялото време, докато си измъчвал Джоел, а мен разпитваше отново и отново.

Той кимна.

— О, да, от първия ден. Чукът не беше при другите инструменти в музея, а в бараката отзад.

— Защо? — Жестокостта на действията му бе абсолютно необяснима за нея. — Защо, за Бога?

— Не бях готов за действие. Имах нужда от парите на Бабин. Трябваше да влизат редовно в сметката ми, за да натрупам резерв. Намирането на царското съкровище щеше да бъде само началото. Трябваше да създам система, за да го запазя, да изпера парите и да се скрия, докато не съм готов да предприема ход. Докато Бабин мислеше, че все още се опитвам да открия чука, щеше да ми дава пари. Но той ми нямаше доверие, затова трябваше да се постарая дори подробностите да бъдат абсолютно правдоподобни. Бях прав; той дойде да ме провери дори в планината. Но си отиде убеден.

В онзи ден той бе измъчвал Джоел така, че тя бе блокирала този спомен. Гледаше го така, сякаш не вярваше нито на очите, нито на ушите си.

— Ти си чудовище.

Той кимна доволен.

— Но чудовищата контролират света. Не си ли забелязала?

Омразата течеше във вените й. Пред очите й причерня така, че за миг не можеше дори да го види.

— Причинил си това на Джоел само защото…

— Мислех, че ще се разтревожиш, ако знаеш истината. Макар да не знам защо това би имало значение за теб. Единствено действията имат значение, мотивите — не.

— Да, само действията имат значение. — Обърна се и закрачи по пътеката. Още няколко метра и щеше да стигне до папратта и скритото под нея оръжие. — Вярвам, че си постигнал целта си да победиш Михаил Зелов. Не съм сигурна, че на света има друг също толкова зъл и покварен човек. — Вече беше до храста. Виждаше купчинката листа, под които бе скрила пистолета. — Не е за вярване.

— Ще повярваш. Трябва само още малко усилие от моя страна. Възнамерявам да…

Тя се хвърли на земята и в следващата секунда „Глок“-ът беше в ръката й. Стреля и се претърколи, скри се зад дървото.

Чу Стонтън да ругае, след това серия куршуми се забиха в кората на дървото.

— Кучка.

Не беше го уцелила, по дяволите. Рискува да хвърли поглед.

Той не беше там.

Обзе я паника. Дали се криеше в дърветата от другата страна на пътеката, или в храстите от тази? Не можеше да рискува. Трябваше да предприеме нещо.

— Няма да се измъкнеш — каза Стонтън. — Прекалено си глупава дори да опиташ.

Беше вляво от нея. Тя запълзя към храстите от дясната й страна.

— Не искам да се измъкна. Ще те убия, Стонтън.

Още куршуми се забиха в земята до краката й. Близо. Много близо.

Не му говори.

Не се превръщай в мишена.

Хвърли камък в храстите от другата страна на пътеката и загледа как куршумите ги разкъсват.

Откъде бяха дошли изстрелите? Загледа ъгъла, от който бяха повредени храстите. Северно от нея.

Може би. Бяха минали години, откакто баща й я учеше на знаците на гората.

Направи едно, изключително предпазливо движение.

Настъпи клонка, тя се счупи под крака й и Емили се хвърли напред и вдясно.

Куршумите обсипаха мястото, където бе само преди секунда.

Върна се назад и вляво.

Това й отнемаше прекалено дълго време, а Стонтън бе доста добър.

Трябваше да сложи край.

Дъбът, който бе на два метра от нея. Един от клоните му, на около метър и половина над земята, й предлагаше задоволително прикритие.

Не трябваше да издава нито звук. Не трябваше да допуска нито една грешка. Да стъпва тихо, за да не подплаши плячката. Помогни ми, татко.

Спря на два метра от дървото и хвърли камък в храстите, които бяха близо, но не прекалено, до дъба.

Куршумите се врязаха в храстите секунди, след като бе хвърлила камъка.

Извика като от болка и се спусна към ствола на дъба. Сърцето й биеше тежко, докато се катереше трескаво по дървото. Господи, надяваше се по него да няма птици и катерички, които да я издадат.

— Емили?

Още малко и щеше да стигне до клона.

— Емили? Надявам се да си само ранена. Имам такива планове за теб!

Скри се сред листата и извади пистолета от джоба на якето си.

Ела и ме хвани, копеле. Чакам те.

— Ще съм крайно недоволен, ако ме принудиш да те убия. Толкова дълго чаках, за да бъда с теб. — Той се движеше сред дърветата вляво от нея. — Макар че мога да приема раните ти, ако са причинени от мен.

Не дишай дълбоко. Не трябва да чуе дори дишането ти.

Виждаше храстите да се поклащат леко на няколко метра от нея. Той внимаваше много. Вероятно оглеждаше мястото, откъдето бе дошъл викът й. Дали не трябваше да стреля сега?

Не. Храстите вече не трепваха.

Къде беше той?

— Чух те да мърдаш, малка курво. — Стонтън излезе от храстите с поглед, прикован в пътеката. — Как успя да я прекосиш?

Да съм прекосила пътеката?, помисли си тя, объркана.

После замръзна, защото също чу шума. Стъпки в храстите. Някой вървеше тромаво и шумно. Кой…

Приглушен вик.

Погледът й се стрелна обратно към Стонтън.

Гарет!

Гарет бе зад Стонтън и бе обвил ръка около врата му. Стонтън бе изтървал автомата на земята, но протягаше ръка към ножа, втъкнат в колана му.

Не!

Вдигна пистолета и се прицели. Не в главата, защото целта щеше да бъде прекалено близо до Гарет. В сърцето или стомаха. Но ако куршумът минеше през тялото му и засегнеше Гарет?

Стонтън извади ножа и го заби в ръката на Гарет.

Гарет трепна, но после игнорира болката и дръпна рязко врата на Стонтън назад.

Кръв.

Кръвта на Гарет. Кръвта на Джоел.

Няма да проливаш повече кръв, Стонтън.

— Пусни го, Гарет! — извика. — Пусни го, по дяволите!

Гарет освободи хватката си за миг и вдигна поглед към клона, зад който се криеше тя.

Стонтън се изтръгна от хватката му и ножът отново се стрелна към Гарет.

Тя дръпна спусъка.

И видя как тялото на Стонтън се изви в дъга. Стреля отново и той падна на земята. Стреля и трети път. Дали беше мъртъв? Моля те, Господи, нека е мъртъв!

Трябваше да бъде сигурна.

— Емили. — Гарет я загледа как слиза от дървото. — Добре ли си?

Тя не отговори.

— Наблюдавай него. — Струваше й се нереално, че бе успяла да победи Стонтън. Всичките тези седмици на търсене и на агония…

Скочи на земята и се приближи до Стонтън.

— Трябва да съм сигурна. — Обърна тялото. Кръвта течеше от двете рани в гърдите му, а от устата му се стичаше тънка струйка. Помисли го за мъртъв, но той отвори бавно очи.

— Емили… — После, невероятно, се усмихна. — Няма да умра. Зелов не е умрял и аз няма да умра. Не можеш да ни победиш. Двамата със Зелов сме непобедими. Ще се върна и ще направя всичко… Иска ми се да е с теб.

— Ти умираш. Остават ти вероятно още няколко минути. — Гледаше го право в очите. — Ако не бях сигурна, щях да изпратя куршум в главата ти. И все още мога да го направя.

— Ще го направиш ли? — За миг изглеждаше несигурен. — Не така… — Лицето му се изкриви, стана грозно. — Не, няма да умра. Ще живея. Ще бъда толкова богат, че ще се равнявам с Бога по власт. Като Зелов. Но по-добър от него, по-добър… — Изведнъж изви гръб, очите му се изцъклиха. — Не!

— Откажи се, Стонтън!

— Няма… Ще…

Извика и се отпусна.

Беше мъртъв.

Гарет я стисна за рамото.

— Мъртъв е, Емили.

Знаеше, че е мъртъв, но не можеше да откъсне поглед от лицето му, по което беше изписана злоба дори в смъртта.

— Освободи се от него — каза Гарет.

Нещо топло капеше върху рамото й.

Кръв. Кръвта на Гарет.

Осъзнаването на този факт я разстрои и тя разтърси глава, за да се съвземе. Скочи на крака и го сграбчи за ръката.

— Колко лоша е раната?

— Повърхностна. Но много боли.

— Кървенето е почти спряло. Но въпреки това трябва да се зашие.

— Тихо. — Взе ръцете й в своите. — Просто стой тихо минутка. Окей? Имам нужда от това.

Тя също.

— Не трябваше да си тук.

— Грешиш. Имах право да съм тук. Трябваше да дойда по-бързо, по дяволите.

— Не, аз трябваше да… Щях да се справя. Не исках ти да…

— Тя добре ли е? — Емили вдигна поглед и видя Поли да се приближава по пътеката към тях. — Знам, каза ми да остана там, Гарет, но тя е покрита с кръв. Страшно съм добър в оказването на първа помощ. Гледал съм пълната серия по образователния канал.

— Кръвта е на Гарет. — Сведе поглед към Стонтън. — И може би малко от неговата.

— Мисля, че за него вече е късно за оказване на помощ — каза Поли, втренчил поглед в Стонтън. — Този ли е лошият?

— Да — отговори Емили. — Да, Стонтън определено бе лош човек. — Отметна уморено косата от лицето си. — Радвам се да те видя, Поли. Като чух изстрелите, реших, че Борг е убил и теб, и Джослин.

— Така ли се казва онзи? Застреля Джослин. Изникна отнякъде още преди да съм се осъзнал. Бях в гората на пост, когато чух изстрела. Заобиколих, върнах се и застрелях Борг. — Поклати глава. — Чувството бе много… странно. Трябва да го анализирам.

— Джослин мъртъв ли е?

— Не, но раната е наистина лоша. Ирана дойде веднага, след като убих Борг, и сега се опитва да запази живота на Джослин. Дардън й помага. Гарет ме взе със себе си, за да помогнем на теб. Трябваше да го прикривам.

— Ирана в безопасност ли е?

— Да — отговори Гарет. — Без повече приказки. Те могат да почакат. — Хвана я за ръката. — Да се върнем при Ирана. Искам да сме извън района, преди някой да е започнал да разпитва за изстрелите.

— Не искаш ли да превържа ръката ти? — запита Поли. — Да спра кръвотечението? О, предполагам, че не. То е почти спряло. Много лошо, защото очаквах с нетърпение да покажа на какво съм способен. Какво ще кажеш да я почистя?

— Няма нужда — каза Гарет сухо. — Не искам да рискувам, в случай че си пропуснал някой епизод от телевизионната поредица. Мога да хвана гангрена.

— Не бих застрашил здравето ти. Казах ти, перфекционист съм.

— Все пак ще помоля Ирана да я погледне.

Емили спря там, където пътеката завиваше, и отново погледна Стонтън. Лунната светлина падаше право върху лицето му. Чертите му бяха застинали в грозна гримаса, а широко отворените му очи бяха изцъклени към небето. Едва ли не очакваше той да се изправи и да се втурне след тях…

— Емили?

— Дори в края на живота си, той не вярваше, че може да умре — прошепна тя. — Непрекъснато говореше за сила и власт. Силата на Зелов. Беше луд, нали?

— Не знам — каза Гарет. — Ти го познаваше по-добре от мен.

— Не съм сигурна. Мисля, че подобно зло може да е родено само от лудостта. — Размърда раменете си така, сякаш сваляше огромна тежест от тях. — Няма значение. Мъртъв е. Не може вече никого да нарани. — Обърна гръб на Стонтън и хвана ръката на Гарет. — Но теб те нарани, нали? Да се връщаме при Ирана.