Айрис Йохансен
Четвъртият амулет (20)

Глава 20

След два часа Ирана почука на вратата на Емили.

— Сега заемам стаята срещу твоята. Дардън — съседната, а стаята на Поли е три врати по-нататък. Не бях сигурна дали Поли ще успее да го уреди.

— А аз бях. — Емили си спомни усмивката и изражението на лицето му, докато говореше с рецепционистката. — Нямах ни най-малко съмнение. — Затвори вратата и кимна към покрития поднос, оставен върху малката масичка. — Канех се да поръчам храна в стаята, но Дардън слезе в кухнята и ни донесе това. Гарет каза, че така ще е по-безопасно. — Усмихна се леко. — Инстинктът на Гарет да ни защитава сега е по-силен отвсякога.

— И ти не възразяваш. — Погледът на Ирана не се откъсваше от лицето й. — Защо?

Защото се чувстваше по същия начин по отношение на Гарет. Той бе събудил инстинкта й да защитава.

— Няма нищо лошо да го оставим да ръководи в такива дребни неща. Може би увереността ми бе разклатена днес.

— Или просто избегна отговора на въпроса ми. Предупреждавам те: Гарет никога не отстъпва от вече завоюваните позиции. И не само в дребните неща. Видях го и днес в градината. — Ирана вдигна металния капак, поставен върху чиниите. — Мирише прекрасно. Нали?

— Мисля, че това се нарича борш. И картофени палачинки. — Седна. — Дардън е направил добър избор. Аз щях да сметна, че това е много храна.

— Обикновено имам добър апетит. — Ирана седна срещу нея и вдигна вилицата си. И макар да оценявам загрижеността ти за моята чувствителност, трябва да ти кажа, че съм доста издръжлива. Лекар съм и съм свикнала с неочакваната намеса на Бога.

— Нямах това предвид.

— Да — каза тихо Ирана, без да погледне към Емили. Отхапа от картофената палачинка. — Насилието е грозно нещо.

— Мислех, че Стонтън ще убие теб.

— Знам. Страхуваш се от мига, в който ти казах, че за идването ми тук вероятно има причина. — Отпи от водата. — В момента ти е трудно да виждаш нещо различно от тъмната страна на нещата.

— Защо ми го казваш, тогава?

— Исках да те подготвя. Просто за всеки случай. — Вдигна поглед. — Знаех, че Бог има цел. Просто не знаех каква е. Ти ме харесваш. Не исках това да извика ужас в теб.

— Ирана… — Преглътна мъчително. — Е, това не се случи. Така че, може би Бог не е имал причина този път.

— Вярвам, че е имал. Но е засягала митрополита, не мен. Бог ме е пратил тук, за да му помогна в последния му час. Димитри е служил на Бога през целия си живот. Към края си е поел по грешна пътека, но Бог не е искал да умре сам, без никой да е разбрал болката му. — Усмихна се. — Затова му е изпратил вестител. Мисля, че митрополит Димитри бе в покой със себе си, когато срещна смъртта.

— Аз също вярвам в това.

— Но все още не можеш да му простиш.

— Може би някой ден ще му простя. Сега мога да мисля единствено за Джоел. Аз не съм като теб. На мен ми е необходимо повече време.

Ирана кимна.

— Ще имаш, когато всичко това свърши. Сега ти е трудно да видиш нещо друго, освен болката и гнева. — Направи пауза. — След като се помолих за митрополита, седнах и почетох от „Книга за живите“ на Михаил Зелов. Спомних си думите ти колко много си приличат Зелов и Стонтън. Права си, може би историята се повтаря. Зелов се е опитал да господства над света, а ето, че сега Стонтън прави същото. И двамата използват чука за целите си. Любопитно е…

— Ужасно е.

— Да, това също. — Ирана кимна към чинията на Емили. — Престани да мислиш и хапни нещо. Гарет няма да е доволен, ако не се погрижа за доброто ти състояние.

— Сега кой е прекалено загрижен за другия? — Вдигна вилицата си. — Казах му, че искам да се уверя, че си добре, а ти веднага се зае с грижите за мен.

— Такава ми е работата. Така съм устроена. — Усмихна се. — За мен е удоволствие. Изяж си вечерята.

 

 

Гарет стоеше гол до леглото.

— Будна ли си?

— Да. — Той легна до нея и тя се сгуши в него под завивките. — Почти три часът е. Успя ли да свършиш нещо?

— Достатъчно. Беше интересно. Мисля, че ако реши, Поли може да проникне дори в компютрите на ЦРУ.

— Не му позволявай да го направи. Не искам Фъргъсън да се ядоса. Изглежда, че прекалено често разчиташ на него. — Мълча известно време. — Митрополит Димитри?

Знаеше какво го пита.

— Фъргъсън не иска да почисти там. Митрополит Димитри е особено почитан в града, а и в цялата страна. Имаме три дни, преди да открият трупа му. Ще трябва да измислим нещо друго.

— Можем, например, да намерим убиеца му.

— Затова и настоявам Поли да свърши задачата си възможно най-бързо. Ще успеем.

— Да. — Направи пауза. — Не трябваше да те замесвам във всичко това. Получи се ефектът на доминото. Ако бях умряла в онази колиба с Джоел, нито един от вас нямаше да е в списъка на Стонтън.

— Млъкни! — каза той грубо, а ръцете му я стиснаха здраво. — Говориш глупости.

— Да. Никога не съм искала да умра, а и нямаше да доставя това задоволство на Стонтън. Но трябваше да намеря начин да се измъкна сама от лагера. И сега трябва да открия начин да… — Устните му покриха нейните и спряха думите.

— Тихо, не говори — каза той настоятелно, след като вдигна глава. — Нищо няма да правиш. Вън от играта си. Ще намеря начин да заловя Стонтън. Няма да рискувам… — Млъкна рязко и я притисна към себе си. — Не и теб. Нищо няма да ти се случи, Емили.

— Причиняваш ми болка.

Хватката му стана по-лека.

— Това е последното, което искам, по дяволите. Просто искам да си в безопасност. Ирана беше права. Той щеше да заложи собствения си живот, но нямаше да застраши нейния.

А можеше да го убият докато се опитваше да предпази нея. Или измъчват като Джоел в онези две седмици. Обзе я паника. Не, нямаше да го позволи.

— Прекалено си тиха. Това не ми харесва. — Отново я отблъсна от себе си. — За какво мислиш?

Как се бе случило това? Секса можеше да приеме. Но между тях имаше нещо повече от помрачаващо ума удоволствие; нещо по-дълбоко и силно. За какво мисля? Че мога да умра, ако Стонтън те нарани. И че трябва някак си да го предотвратя.

— За нищо. — Зарови глава на гърдите му. — Мисля, че съм разтърсена повече, отколкото смятах за възможно. Забрави.

Той не помръдна.

— Няма да забравя. Никога не забравям нещо, което се отнася до теб.

Отвлечи мислите му от темата. Направи ръбовете не така остри. Замаскирай отчаянието.

— В такъв случай, по-добре да се погрижа спомените да бъдат приятни — каза тя и го покри с тялото си. — Да видим колко незабравима мога да бъда тази вечер.

 

 

Той спеше. Емили намести глава на рамото му и усети ритмичното вдигане и спускане на гърдите му. Искаше просто да лежи и да чувства, да не мисли. Тази вечер чувствата им съдържаха елемент, който бе така отчаян и експлозивен като физическата им близост. Може би беше успяла да отвлече вниманието на Гарет чрез секса, но усещанията им бяха остри и непритъпени от нищо.

Което означаваше, че той отново ще бъде нащрек, когато се събуди.

Щяха да минат три дни, преди тялото на митрополит Димитри да бъде открито и полицията да ги потърси двете с Ирана.

Даже по-малко. Вече се зазоряваше. Два дни. Трябваше да се действа бързо.

Но как можеше да разбере коя е правилната посока?

Същата посока, която следваше и Гарет. Телефонните обаждания. Единствената следа, с която разполагаха и която щеше да ги изведе там, където искаха да стигнат, само ако Поли се справеше.

А може би дори и да не се справеше.

Поли…

 

 

Ирана закусваше в стаята на Емили, когато на вратата се почука.

— Дардън е! — извика той. — Имаме посетител. Питър Джослин.

Емили инстинктивно замръзна.

Като видя реакцията й, Ирана поклати глава.

— Ти каза, че трябва да си сътрудничим с него, Емили.

— Знам. — Стана, прекоси стаята и отвори вратата. — Защо дойде да ме видиш, Джослин?

— Защото се разкайвам най-много заради теб — каза Джослин тихо. — Може ли да вляза?

Тя сви рамене.

— Щом искаш. — И отстъпи встрани. — Но Стонтън едва не застреля Емили, не мен. Бих казала, че дължиш повече разкаяние на нея.

— Всичко наред ли е? — Дардън запита Емили. — Не искам да безпокоя Гарет. Той е с Поли още от зазоряване и е доста изнервен.

Сутринта, когато бе напуснал леглото на Емили, Гарет не бе изнервен. Бе тих, много тих.

— Всичко е наред, Дардън.

— Добре. — Обърна се. — Обади ми се, ако имаш нужда от мен.

Джослин влезе в стаята и Емили затвори вратата след него.

— Да, имам огромен дълг и към доктор Повак — каза той, прекоси стаята и застана пред Ирана. — Но когато грехът е толкова тежък, колкото е моят, човек не знае откъде да започне. Надявам се, че дори да не можете да ми простите, ще ми позволите да се опитам да поправя нещата.

Ирана дълго го изучава с поглед, после бавно кимна.

— Стонтън не ме нарани, а мисля, че си страдала силно от смъртта на приятеля си. Съжалявам за болката ти. Заведе ли семейството си на безопасно място?

Той кимна.

— Изпратих ги в Лондон, придружени от силна охрана. — Направи пауза. — Трябваше да им кажа защо. Искаха да отида с тях. Казах им, че трябва да поправя нещата и че е възможно животът ни да се промени.

— Наистина ли? Как? — запита Емили студено.

— Реших, ако не заловим Стонтън, да се призная за виновен в убийството на Димитри.

— Какво? — възкликна Ирана. — Това е малко пресилено.

— Няма да позволя някоя от двете ви да страда — каза Джослин. — Това дойдох да ви кажа.

— Много мило и великодушно, но да се надяваме, че няма да е необходимо — каза Ирана. — Разполагаме с два дни, в които да намерим решение.

— Не е великодушно — каза Джослин. — Винаги съм се опитвал да изпълня дълга си към Бога и семейството си. А ето, че сега се провалих и в двете. Трябва да постъпя така, както Димитри смяташе за правилно. И аз трябва да намеря покой. — Обърна се към Емили и каза: — Ти разбираш. Няма да ми позволиш да се измъкна лесно. Аз също не го искам.

Не мога да се съмнявам в искреността му, помисли си Емили. Но, искрен или не, той беше прав. Тя нямаше да му позволи да се измъкне така лесно.

— Нямам никакво желание да бъдеш екзекутиран за убийството на митрополит Димитри. Искам Стонтън да си плати. Но, да, заслужаваш да бъдеш наказан. Щом искаш да помогнеш, ще използвам помощта ти.

Той кимна.

— Това се подразбира. С каквото мога. Бабин поддържаше изцяло връзка със Стонтън, затова не мога да ви помогна да го откриете. — Сви устни. — Не мога да ви кажа колко съжалявам, че се доверих на Бабин. Той работеше за мен още в началото, след като пристигнах в Русия. И никога не ми е давал повод да се съмнявам в него. Обещах на Димитри, а и аз исках просто да намерим чука. — Добави горчиво: — Но признавам, че бях като сляп, докато Стонтън не ми се обади преди няколко дни. Разказа ми всичко и не остави у мен съмнение, че съм виновен. Каза още, че очаква от мен да продължа да финансирам търсенето на чука.

— А ти какво отговори?

— Да върви по дяволите.

— Малко късно.

Джослин кимна.

— Вероятно думите ми са предизвикали всичко, което се случи след онази нощ. Но ако ние всички сме негови мишени, може да ме изложите на риск и тогава…

— Не ме изкушавай — прекъсна го Емили. — Не мисля, че Стонтън ще погледне на теб като на решаваща карта. Не си достатъчно напред в списъка му.

— А кой е? — запита Джослин.

Емили не отговори.

— Но може би ще ни помогнеш по някакъв друг начин.

— Само ми кажете как. Изглежда, че ще отседна тук, в същия хотел. На този етаж, всъщност. Заповед на Гарет.

Тя кимна.

— На Гарет му харесва да сме близо един до друг. Той иска да защити целия свят.

По лицето на Джослин премина сянка.

— Димитри беше същият. Тази негова черта бе едно от нещата, които уважавах най-много в него. — Обърна се и тръгна към вратата. — Кажете ми с какво мога да помогна. Няма да ви откажа, независимо какво е.

— Не му отговори — каза Ирана, когато вратата се затвори след него. — Но аз мога да го направя вместо теб. Ти си първа в списъка на Стонтън.

Емили кимна.

— Но има проблем. Той иска да прекара известно време с мен, което веднага ме изпраща на последно място.

— Не виждам това като проблем. — Замръзна. — Освен ако не говорим за това, как можеш да привлечеш Стонтън. Какво планираш, Емили?

— Нямам план.

— Истината ли ми казваш?

— Да. — Погледна Ирана право в очите. Казваше истината. Нямаше добре начертан план. Само зародиш на идея, която можеше да се превърне в такъв. — Нямам план. Гарет няма да ми позволи нищо подобно. Мислиш ли, че не го знам?

— Знам, че си решителна и готова да следваш решенията си докрай — каза Ирана. — Имай ми доверие, Емили. Знам, мислиш, че двамата с Гарет малко прекаляваме със загрижеността си, когато става въпрос за теб. Права си. Но намеренията ни са добри. И ако решиш да предприемеш нещо, не ме изключвай.

Да позволи на Ирана отново да рискува живота си за нея? Никога нямаше да забрави онзи миг в градината, в който бе сигурна, че Ирана ще умре.

— Нямам план — повтори. Наля си чашка кафе. — Трябва да изчакаме резултатите от работата на Поли. Сигурна съм, че тогава Гарет ще измисли нещо. Надявам се да е скоро. Започвам да ставам неспокойна.

Ирана кимна, без да откъсва поглед от лицето на Емили.

— Очевидно е.

— За теб винаги съм била прозрачна като стъкло — каза Емили с обич. — Но нямам нищо против, защото знам, че никога няма да осъдиш онова, което виждаш. Което е прекрасно, Ирана.

— В момента стъклото е леко замъглено — каза Ирана. — Мисля да изчакам и да видя дали няма да се проясни. Ако нямаш нищо против.

— Не ставай глупава. Винаги се радвам на компанията ти.

Ирана я гледа още няколко секунди, после каза:

— Канех се да проявя търпение и да изчакам да ми се довериш, но това няма да се случи. — Изправи се и се обърна с лице към нея. — А е прекалено важно, за да се тревожа за дипломацията. Страхуваш се да рискуваш живота на Гарет. Мога да го разбера. Може би разбирам повече, отколкото би ти се искало. Страхуваш се да рискуваш и моя живот. Мислиш, че отговорността ще е твоя, ако Стонтън ме нарани. И така оставаш само ти. — Поклати глава. — Няма да ти позволя да останеш сама, Емили. Няма да споря с теб за изключването на Гарет, но аз съм с теб. Стонтън е зъл и причини вече достатъчно зло. Нарани теб и мен, уби митрополит Димитри, Немид, Кариф и приятеля ти Джоел. Сигурна съм, че има още много други. Не мога да му позволя да продължи да убива. А сега ми кажи как ще заловим Стонтън.

Емили я гледаше, изпълнена с отчаяние. Беше се опитала да заблуди Ирана, но не искаше да лъже открито.

— Не искаш да се замесваш във всичко това, Ирана, повярвай ми. Никога не съм имала намерение да заловя Стонтън и да го тикна в затвора. Няма да рискувам да ми се изплъзне. Ще го убия. — Усмихна се криво. — Точно както и той ще ме убие, ако има възможност. Ще си играе с мен месец или два, но ще ме убие.

— Да, знам. — Ирана навлажни устни. — Описа ми подробно какво ще направи с теб, докато… — Млъкна и си пое рязко дъх. — Не знам дали бих могла да убия Стонтън. Ще бъде против природата ми. Но знам, че мога, с чисто съзнание, да го преследвам като диво животно, за да защитя теб или която и да е от жертвите му. И така, повторно питам: Как ще заловим Стонтън?

Емили я гледаше, обзета от безсилие и разочарование. Не искаше да я лъже, но в никакъв случай нямаше да приеме помощта й и да се нагърби със задачата да опази живота и на двете.

— Мисля, ако ми се удаде възможност, да го накарам да се срещнем някъде на открито. Поле, блато или гора, където ще има много укрития.

— И с какво ще помогне това?

— Много съм добра в гората. Някога придружавах баща си в снимките на дивата природа и прекарвахме седмици в проследяване на животни и установяване на лагери. — Стисна устни. — Готова съм да се обзаложа, че уменията ми за оцеляване и бой в гората са по-добри от тези на Стонтън. Освен това, съм добър стрелец и дори само мотивацията ми трябва да е достатъчна.

— Разбирам.

— Ще взема две оръжия. Ще скрия едното още щом вляза в гората, в случай че бъда принудена да изоставя другото. — Погледна Ирана. — А после ще импровизирам. Баща ми ме е научил на едно и то гласи, че никога не знаеш в коя посока ще поеме жертвата.

— Но това ще стане само ако успееш да убедиш Стонтън да приеме среща на указано от теб място.

Емили кимна.

— Имам шанс. Той е жаден за кръв. Арогантен е. И ме смята за лесна плячка. Мога да го манипулирам.

— Ние можем да ги манипулираме — каза Ирана. — Да приема ли, че това не са единствените фактори, чрез които се надяваш да манипулираш?

Емили кимна.

— Ще имам нужда от кола, от човек, който познава града, и някой, който да ми пази гърба.

— Аз ще ти пазя гърба. — Ирана наклони леко глава. — Ще поискаш помощта на Джослин, нали?

— Той има собствен автомобил. И живее в града от години.

— И си готова да рискуваш неговия живот.

— Да, щом така ще мога да запазя този на Гарет. — Направи пауза. — Имаш ли проблем с това?

Ирана поклати бавно глава.

— Джослин иска да ти помогне. Да поправи нещата, а шофирането едва ли ще е толкова опасно. Ще говоря с него.

— Моля. Но да получа помощта на Джослин ще е нищо, ако не успея да се свържа със Стонтън.

— Поли? — запита Ирана.

Ключът за отварянето на всички врати.

— Поли.

 

 

Косата на Поли бе разчорлена, а изражението на лицето му бе отнесено, когато им отвори вратата.

— Гарет не е тук, Емили. Мисля, че отиде да види Джослин.

— Знам. Ирана помоли Джослин да го задържи поне трийсет минути. — Влезе в стаята. — Как върви работата?

— Добре. Но ще е още по-добре, ако не ме прекъсват — каза многозначително. — Тогава може би ще мога да се концентрирам.

— Ще ти отнема само минутка. След колко време ще имаш номера на Стонтън?

— Пет или шест часа. Но ще ми трябва много повече време, за да се справя със сателита.

— Не казвай на Гарет, когато имаш номера. Дай го на мен.

На лицето му се изписа предпазливост.

— Да не казвам на Гарет? Защо? От него получавам заплатата си.

— Искам просто да му кажеш едва след няколко часа. Пак ще спечелиш парите си. — Срещна погледа му. — Няма причина да удовлетвориш молбата ми. Не ти предлагам нищо. Само те моля да ми направиш услуга. Обещавам това да не навреди на Гарет. А за мен ще означава наистина много.

— Не, това не ми харесва. — Изражението на Поли бе недоверчиво. — Няма да се хареса и на Гарет.

— Знам — каза Емили. — Не мога да се тревожа за това. Няма повече да позволя на Гарет да взема решения вместо мен. Трябва да се справя сама.

Той мълчеше и я изучаваше с поглед.

— Ще се опиташ да заловиш Стонтън. Гарет ще ме удуши, ако изпълня молбата ти. Може да те убият.

— Няма да ме убият. Прекалено много обичам живота. Ще се погрижа това да не се превърне в самоубийствена мисия.

— Ще отидеш сама?

— Не, ще взема Ирана. Тя няма да ми позволи да отида сама. Ще взема и Джослин. Той и бездруго иска да оправи нещата. — Усмихна се горчиво. — Ще му позволя да го докаже. Той е единственият, чийто живот нямам нищо против да рискувам.

Поли повдигна вежди.

— По-безмилостна си, отколкото мислех.

— Само когато става въпрос за Джослин. За мен ще е по-безопасно, ако съм с човек, който познава града и района. Ще ми помогнеш ли?

Той наклони глава на една страна.

— Защо мислиш, че бих ти помогнал? Както отбеляза, не ми предлагаш нищо.

— Разчитам, че нещо, неясно какво, ще наклони везните в моя полза и ще те накара да ми дадеш каквото искам. Ти си необикновен човек и не би направил нищо заради обичайните причини. Умът ти е блестящ и винаги можеш да спечелиш достатъчно пари. — Направи гримаса. — Секс? Нямаш шанс. Обичаш играта, но за теб тя е само това — игра. Видях те как разговаряше с рецепционистката. За теб сексът е като парите — нямаш никакви трудности да го получиш.

— Поне за миг обмисли ли възможността да си легнеш с мен? — Усмихна се. — Не се отказвай. Може и да съм придирчив към жените, кой знае.

— Обмислих. Бих направила всичко, за да осигуря безопасност на Гарет. Секс? Животът на Гарет? — Срещна погледа му. — Но това няма да наклони везните. Ти ще ми кажеш какво би могло да ги наклони в моя полза.

— Аз съм верен служител. Освен това, харесвам Гарет.

— Кажи ми.

Очите му изведнъж заблестяха.

— Настоятелна си. Като Сатаната си.

— Има само един Сатана, за когото да се тревожиш.

— Но Гарет не би ме оставил да се тревожа за Стонтън. Затвори ме в тази стая и ме принуди да се занимавам със скучното киберпространство.

Тя го загледа с присвити очи. Сега лицето на Поли излъчваше лъчезарност и вълнение, които бяха не само хипнотични, но и заразителни.

— Не смятам, че намираш киберпространството за скучно.

— Обикновено не. Но напоследък преживях и някои по-интересни неща. — Отпусна се на стола и изпъна нехайно крака. Първите две копчета на ризата му бяха разкопчани и той смътно напомняше на Емили персонаж от корицата на любовен роман — нехаен, елегантен и дяволит. — Разбираш ли, от онзи миг в детството ми, в който всички откриха какъв магьосник съм с компютъра, ме тикат единствено в тази посока. А аз, предполагам, се съгласявам, защото ми харесва да бъда звезда. Егото ми е силно.

— Така ли? Не съм забелязала.

— Напротив. — Усмихна се широко. — Но също така забеляза колко много се покачи адреналинът ми, когато Гарет ме включи в лова. Пристрастен съм към високото ниво на адреналин. Хареса ми покачването му и ме направи жаден за още.

— Всичко това води ли нанякъде?

— Да, хареса ми, но не съм свикнал с подобни занимания. — Направи гримаса на огорчение. — Гарет каза, че не знае как Стонтън е успял да сложи проследяващо устройство на колата, но предполагам, че се досеща. Сигурно аз съм прецакал нещо. И дори не знам как е станало. Истински аматьор съм.

— Тази игра не е спорт, Поли.

— Онази нощ ми се стори много подобна на спорта. Беше като да спечелиш маратон и да изпиеш огромна тонизираща напитка едновременно. — Поклати глава. — Но направих грешка, а никак не обичам да правя грешки. И особено такива, които застрашават други хора. Аз съм перфекционист.

— Води нанякъде, нали?

— Трябва да поправя грешката си. — Усмихна се. — Гарет няма да ми позволи да изляза отново на сцената, така че единственият начин е да се впусна в лова с теб и Джослин.

Тя смръщи вежди.

— Не това исках от теб.

— Но това получаваш. Ще получиш информацията, но и мен с нея. — Засмя се. — Макар че, виждам, не искаш да застрашаваш безценната ми кожа. Мога да разбера колебанието ти. То е като да рискуваш да причиниш щети на картина на Рембранд.

— Не съвсем.

Усмивката му се стопи.

— Няма да направя друга грешка, Емили. И не трябва да се тревожиш, че ще се окажа пречка.

— Не се тревожа, че ще направиш грешка, по дяволите.

Лъчезарната усмивка се върна и стопли лицето му.

— Бил съм прав, значи. Ти ме харесваш.

Разбира се, че го харесваше. Той съчетаваше в себе си ум и чар. Та кой би устоял?

Той стана и проследи с пръст двете бръчки, врязали се между смръщените й вежди.

— Престани да се мръщиш. Така трябва да бъде. Ще се грижим един за друг. Окей?

Не беше съгласна, но само така можеше да получи помощта, от която имаше нужда. Въздъхна.

— Окей.

Той я завъртя и я побутна към вратата.

— А сега излез. Нямам търпение да свърша със задачата, за да можем да се впуснем в действие. Започва да ме обхваща радостно вълнение.

Но тя не беше развълнувана, а напрегната, както осъзна, докато вървеше по коридора. Сега трябваше да се тревожи не само за Стонтън и безопасността на Ирана, а и за Поли, който напрягаше сили, за да стигне до някакво идиотско състояние на съвършенство.

Но поне не й се налагаше да се тревожи за Гарет.

 

 

За какво бе всичко това?, запита се Гарет, след като излезе от стаята на Джослин. Бе решил, че го вика, защото разполага с информация за Стонтън, но си тръгваше с празни ръце.

Джослин само бе повторил извиненията си и му бе задал безброй въпроси за работата на Поли и за това, как Гарет възнамерява да използва резултатите от нея. Беше му трудно да се откъсне от него.

— Мръщиш вежди. — Дардън вървеше по коридора към него. — Не напредва ли Поли?

— Той винаги се справя. Въпрос на време е. — Кимна с глава по посока стаята на Джослин. — Не, Джослин ме тревожи. Чувствах се като на разпит. Възможно най-учтив, разбира се. Само дето той не ми прилича на един от онези нервни типове, които все трябва да ги окуражаваш.

— Мислиш, че може би е сключил сделка със Стонтън?

— Не. — Но предположенията не бяха достатъчни. Трябваше да е сигурен. — Трябва да държим Джослин под око. Зорко.

— Колко зорко?

— Прецени сам. Възможно е той да се окаже слабото ни звено.

Дардън направи гримаса.

— Това означава ли, че аз ще съм виновен, ако слабото звено се скъса?

— Точно така.

— Страхотно — каза кисело Дардън, обърна се и закрачи към асансьора.

Като мина покрай стаята на Емили, Гарет се поколеба. Не я бе виждал, откакто излезе оттам рано сутринта, и много искаше да я погледне, да я докосне…

И дори нещо повече. Искаше да пробие стената, която тя издигаше около себе си.

Не, беше се опитал да го направи миналата вечер и не бе успял. Нямаше време, за губене в безполезни опити. Трябваше да се върне при Поли и да го накара да работи свръхсили. Щом заловяха Стонтън, всичко щеше да си дойде на мястото.

Ако успееха да го заловят навреме.

 

 

Поли почука на вратата на Емили малко преди седем и трийсет вечерта.

— Ето. — Подаде й късче хартия. — Трябва да се върна в стаята си. Казах на Гарет, че имам нужда да се разходя около хотела, за да проясня главата си. — Направи гримаса. — Искаше да изпрати някого с мен, ако случайно възникне проблем. Това подсказва ли ти колко малко доверие ми има? — Погледна късчето хартия. — Е, предполагам, че не може да ми има доверие. Но не и за това. Мога да се грижа за себе си. — Обърна се. — Ще накарам Гарет да остане при мен, докато не се обадиш. Обади ми се, когато си готова за действие.

Тя сведе поглед към цифрите, изпълващи късчето хартия, и затвори бавно вратата. Изведнъж я изпълни вледеняващ ужас. Можеше да промени решението си. Не бе задължително да се свърже със Стонтън веднага. Можеше да следва плана на Гарет.

Не, не можеше. Не можеше за пореден път да рискува живота на Гарет.

Седна и протегна ръка към телефона. Трябваше да подреди мислите си, преди да му се обади. Как щеше да поведе разговора? Идеята бе да си уреди среща с него още тази вечер. И тя да избере мястото.

Какво си въобразяваше? Нямаше начин той да я остави тя да планира всичко. Само като чуеше гласа му, и изпадаше в паника. Трябваше да действа инстинктивно. Ръката й трепереше, докато набираше номера.

Телефонът звънна четири пъти, преди той да отговори.

— Емили? — Звучеше силно изненадан.

— Да.

— Какво неочаквано удоволствие. Сигурно си използвала чужда помощ, щом имаш номера ми. Разбира се, изкушавах се да не отговоря, но не можах да устоя. Както и да е, ще ти се обадя аз, за да не можеш да проследиш обаждането. Така ще се чувствам в безопасност. — И обаждането бе прекъснато рязко.

Обади й се почти мигновено.

— Сега можем да говорим. Какво си намислила? Гарет до теб ли е?

— Не — каза тя. — Сама съм.

Той мълча секунда — две.

— Вярвам, че казваш истината. Знам, че би ме излъгала, ако можеш, но аз винаги ще разпозная лъжата. Научих доста за теб през седмиците, които прекарахме заедно. Изучавах интонацията ти и всяко изражение на лицето ти.

— Защото много искаше да узнаеш къде е проклетият чук.

Той мълчеше.

— Да, разбира се. Беше необходимо. Но после се превърна в удоволствие.

— Ти си болен.

— Непрекъснато ми се обръща внимание на това. Но онези, които ме обвиняват, че прекрачвам чертата, са глупаци. И накрая ще имам достатъчно власт, за да ги смачкам всичките.

— Говориш като Михаил Зелов.

— Той е знаел доста за властта. Въпреки че историческите събития са му пречели, пак е успял да остане на върха. Е, не е бил император, но е бил доста богат. — Засмя се. — А аз може да успея да се издигна дори още по-високо. На този свят има места, където човек може да бъде точно това, което желае. Ново лице, нова идентичност, милиарди долари. Какво може да бъде по-сладко?

— Но ти нямаш чука, в който е скрит последният амулет. А ние имаме амулета, който намерихме в къщата на Немид, както и двата от сейфа на Бабин.

— Преди да сключа сделката с Немид, направих снимка на амулета. Разполагам с негово 3-D изображение. Мислиш ли, че щях да го изпусна от ръцете си, ако имах и най-малкото подозрение, че ще изгубя нещо? Обещах на Бабин да си го върна, но не ми се наложи. Направих същото и с двата амулета от сейфа на Бабин. Той така и не разбра, че познавам съдържанието на сейфа му така добре като самия него. Колкото до чука… — Гласът му се сниши и стана едва ли не нежен: — Зелов се кълне, че той притежава вълшебството да донесе на притежателя си истинско състояние. Е, аз съм като Зелов. Мисля, че чукът просто чака да го открия. И накрая ще успея.

— И искаш аз да ти помогна.

— Искам теб.

— В такъв случай, ще се оставя да ме заловиш.

— Капан.

— Не. Разбра, че това не може да продължава. Не мога повече да се оглеждам през рамо. Ти си като кошмар и трябва да се отърва от теб. Ще избера място на открито, където ще се чувстваш в безопасност.

— Не, аз ще избера… Ако реша да ти позволя да ме примамиш. Идеята е… интересна.

— Пет пари не давам дали е интересна, но искам да се срещнем в полето или в гората. Някъде, където ще мога да бягам, а не да бъда като мишка в капан. Искам да имаме равни шансове.

— Започваш да изискваш.

— Каза, че искаш да бъда последна. Е, прекалено лошо. Ще можеш да поработиш върху другите от списъка си по-късно. Аз ще бъда първа. Едва не обезумях, докато ме държеше в онази колиба. Всичко друго дойде след това. По един или друг начин, аз ще се срещна с теб тази вечер.

— Тази вечер? Нетърпелива си. Трябва да си помисля. — Мълчеше. — Без Гарет?

— Да. Джослин ще дойде с мен.

— Джослин — повтори той. — Всъщност той и бездруго бе следващият в списъка ми. Преди теб, Емили. Може да се каже, че щеше да проправи пътя към теб. Не ти ли е неудобно да се съюзяваш с него?

— Напротив, чувствам се много удобно с него при дадените обстоятелства. Той е заменим.

— Заменим? Колко си сладка. Ти си най-интересната комбинация от безмилостност и нежност, която някога съм срещал. Ще жертваш бедния Джослин пред олтара на Гарет?

Тя не отрече.

— Той сам ми предложи помощта си. Но не мисля, че ти ще си сам.

— О, не. Борг ще е с мен, а той е много по-добър от Джослин в заниманията, с които се каним да се развличаме. Не смятам Джослин за заплаха. И никой друг?

Тя се поколеба. Можеше да прати всичко по дяволите, ако не бе откровена с него.

— Ирана. И Марк Поли.

— Милата сестра Ирана? Сигурно съм й направил огромно впечатление, щом иска още. Поли… О, да, познавам го. Разследвах го, след като узнах, че е част от малката ви група. На всяка цена го вземи със себе си. Да видим дали уменията му са станали по-добри, след като ми позволи да поставя онова подслушвателно устройство в колата ви. — Тонът му подсказваше, че се забавлява. — Сигурно много искаш да се чувствам в безопасност. Заобиколила си се с неопитни аматьори.

— Ще откриеш, че аз не съм такава, Стонтън.

— Надявам се. Винаги съм знаел, че ти ще си предизвикателство, ако си в положение да направиш присъствието си забележимо.

— Това означава ли, че си съгласен?

— Може би. Ще ти кажа утре.

— Ще се срещнем тази вечер или въобще няма да се срещнем. — Трябваше да го убеди. — Тази е най-добрата ти възможност, по дяволите. Може и да смяташ Джослин и Поли за аматьори, но знаеш, че Гарет и Дардън могат да ти причинят много по-големи проблеми. След тази вечер няма да мога да държа Гарет настрана.

— А не искаш той да участва в играта. — Тонът на Стонтън бе злобен. — Знаех, че ще реагираш по този начин, когато имам възможност да ти кажа какво планирам за него. То трябваше да те хвърли в ужас и паника. Познавам те толкова добре, Емили. Кажи ми, спиш ли с него?

— Въобще не ме познаваш. Единствената страст, която двамата с Гарет споделяме, е да те изтрием от лицето на земята.

— Мисля, че има повече от това. Не мога да изразя с думи колко много ще допринесе то за удоволствието ми.

— Няма ли да е странно, ако успея да те убия, преди да си имал възможност да му причиниш нещо? Замисли се. Успях да пусна куршум в теб при онзи склад, а ти не успя дори да ме докоснеш, откакто ти избягах в планината.

— Можех да те докосна. — В гласа му сега се долавяше нотка на раздразнение. — Изборът не беше мой.

— Тогава, защо се колебаеш сега? Мисля, че лъжеш.

Той не отговори веднага. Емили усещаше ясно гнева, който го изпълваше.

— Не искам да прибързвам. Исках да прекарам поне седмица с теб. Но мога да накарам и един ден да изглежда дълъг като седмица. Ела да си поиграем, Емили.

Бързо. Не му позволявай да промени решението си.

— Къде?

— Кажи на доброто момче Джослин да те заведе в любимия си манастир. Ще бъда в гората зад него. — И затвори.

Готово.

Емили си пое дълбоко дъх. Облекчението бе толкова силно, че я остави без сили. До последната минута не бе сигурна, че той ще се съгласи да се срещне с нея на място, където тя ще има шанс. Бе готова да се обзаложи, че има по-добри умения за борба в гората от Стонтън. Това бе може би най-голямото й предимство.

Манастир?

Изглеждаше сигурен, че Джослин знае за него. Надяваше се да е прав. Нямаше време за загадки. Нямаше време за нищо, защото трябваше да излезе от стаята си, преди Гарет да се е върнал. Обади се на Джослин.

— Слез до колата си. Ще бъда на паркинга след пет минути. — Обади се и на Ирана: — Сега, Ирана.

Затвори и грабна малката чанта, която си бе приготвила предварително. В нея бяха „Глок“-ът и „Магнум“-ът, които бе взела от куфарчето на Гарет, както и инфрачервеният детектор, който Гарет бе използвал в къщата на Немид.

Поколеба се, като стигна до вратата. Никак не й се искаше да се обади на Поли.

Но имаха сделка, по дяволите. Трябваше да спази своята част.

Набра номера на Поли.

— Двамата с Джослин ще тръгнем след по-малко от пет минути. Ела, ако можеш.

И веднага затвори.

Господи, надяваше се да не успее, да не може да се освободи от Гарет.

Защото той щеше да представлява още една мишена и Стонтън щеше да го преследва със злобата, която изпитваше към всичките си жертви.