Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Deadlock, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 20гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63(2014)
Разпознаване и корекция
egesihora(2014)

Издание:

Айрис Йохансен. Четвъртият амулет

Американска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2012

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Никола Христов

ISBN: 978-954-17-0274-1

История

  1. —Добавяне

Глава 13

Огромната каменна селска къща, която Дардън бе избрал, бе заобиколена от равно голо поле, което сякаш нямаше край. Беше едноетажна, със сламен покрив и павирана алея, която водеше към входната врата.

— Собственикът се е изнесъл. Отишъл е да работи в града — каза Дардън. — Много от фермерите в днешно време не смятат, че доходът от фермите си заслужава труда. — Слезе от колата и изтича до входната врата. — Ключът трябва да е някъде тук.

— Очевидно — каза Гарет.

— Няма кой знае какво, което може да бъде откраднато. — Дардън отключи вратата и се обърна към Емили. — Трябва да е удобно, макар и не изискано.

— Единствено удобството има значение. — Емили влезе в просторната стая, която бе едновременно дневна и кухня. Таванът бе с гредоред от дъбови дъски, а огромната каменна камина не бе само украшение.

— Уютно е. Бяхме отседнали в подобна къща и в Грузия и Джоел каза, че се чувства като пътешественик във времето… — Млъкна рязко. Спомените нямаше да я отведат доникъде. Толкова много от тях бяха свързани с Джоел. Видя, че Гарет я гледа, и побърза да каже: — Много приятно, наистина, Дардън.

— Кажи го пак, но след като открием дали тук има кафе машина — каза Поли и тръгна към онази част, в която бяха кухненските шкафове. — Тази фурна изглежда така, сякаш е правена през 1930. — Разглеждаше съдържанието на шкафовете. — Не виждам… Самовар, за Бога! — Извади го. — Страхотна украса, но не е кафе машина.

— Престани да се оплакваш. — Дардън също разглеждаше съдържанието на шкафовете. И триумфално извади на бял свят старомодно джезве. — Трябва да има достатъчно провизии, включително кафе, тук някъде.

Гарет се обърна към Емили.

— Избери си спалня. Трябва да са три. Което е доста добре за обикновена селска къща. А пред вратата на кухнята трябва да има разтегателен диван с удобен матрак. Ще разполагаме с достатъчно място за спане.

— Няма да стоя тук толкова дълго — каза Поли. — Кафето ще ми помогне да работя цяла нощ. И гледайте само какъв пробив в системата ще осъществим! — Усмихна се на Емили. — Колкото и да ми харесва компанията ви, това място тук не е представата ми за курорт и почивка.

— Това мога да го разбера. — Емили му се усмихна в отговор. — Оценихме това, че въобще дойде.

— Платихме му повече от щедро, за да дойде — каза Гарет. — И ще е добре за всички ни, ако Поли си свърши работата по-бързо и си тръгне.

— На мен ли го казваш?! — повдигна вежди Поли. — Май си малко нервен, Гарет, а? — Не изчака отговора му, а отиде до мивката и напълни джезвето. — Това ще ти струва допълнително.

— Цената е установена.

— Но това бе, преди да нараниш чувствата ми — каза Поли. — Ще те обложа допълнително за тези думи.

— Така и трябва — каза Емили и тръгна към една от вратите, които водеха вън от кухнята. — Ще видя дали мога да взема душ и да си сменя дрехите. Къде е банята?

— Има само една баня. Ще трябва да се редуваме — каза Дардън. — Вратата е от другата страна на кухнята.

— Не може да се каже, че е много удобно — отбеляза Поли.

— Млъкни, Поли — сряза го Дардън. — Направих каквото можах, в толкова кратък срок.

— И аз ще взема една от свободните спални — каза Поли. — Имам нужда от спокойствие, за да работя, и от удобно легло и възглавница, на която да положа уморената си глава.

Дардън смръщи вежди.

— Сигурно.

— Добре, аз ще спя на разтегателния диван — каза Гарет.

— Само си свърши работата, Поли.

Поли се усмихна.

— Може и да ви простя това, че бяхте така груби с мен. — Завъртя копчето за единия от котлоните и сложи джезвето върху него. — И дори може да споделя с вас кафето.

Емили затвори вратата на спалнята и се облегна на нея. Радваше се истински на този миг на спокойствие и тишина. Не само защото другите като че ли непрекъснато приказваха, а и защото бяха вечно в движение. През последните няколко дни избягваха куршуми, прекосяваха океани и всичко това започваше да й се отразява. През това време само за кратко се чувстваше в безопасност и изпитваше доволство — с Гарет в самолета.

Имаше интимност в тези моменти.

Гарет грешеше по отношение на Поли. Това отново я подразни и изненада. Не можеше да става и въпрос за ревност. Макар да бе признал, че подобно чувство е проява на незрялост, той като че ли въпреки това го изпитваше.

Защо? Тя не бе Анджелина Джоли. Можеше да разбере с какво такава жена би привлякла Гарет. Емили знаеше, че е привлекателна, умна и смела. Не се подценяваше, но нямаше да направи грешката да вярва, че Гарет може да поиска да има дълга и сериозна връзка с нея. Двамата бяха прекалено различни. Свързваше ти единствено ситуацията.

Да, ситуацията. Този бе отговорът.

Огледа стаята. Чиста, макар и поизносена, завивка на леглото. Евтино нощно шкафче, с купа и кана на шкафа до вратата. Достатъчно удобно.

Леглото й изглеждаше дори примамливо добро. Не беше в настроение да прекоси кухнята, за да отиде в общата баня и да вземе душ.

По-късно.

Сви се на леглото и се зави със старомодната кремава завивка. Защо старите неща винаги са по-меки и по-удобни…?

 

 

Някой почука на вратата. Отвори очи. Стаята бе тъмна.

— Емили.

Гарет. Спусна крака на пода, прекоси стаята и отвори вратата.

— Всичко наред ли е?

— Точно този въпрос щях да ти задам и аз — усмихна се той. — Тук си почти от четири часа. Но съдейки по рошавата ти коса, предполагам, че си дремнала добре.

Тя кимна.

— Имах намерение само да… Но предполагам, че съм била уморена.

— Предполагам. — Отстъпи встрани. — Беше малко уморена и от нас. И особено от мен. Но Дардън и Поли отидоха в стаите си и къщата е твоя, ако искаш да вземеш душ.

Искаше да вземе душ, да. Чувстваше се лепкава, а в устата си имаше вкус, сякаш бе яла памук.

— Има ли топла вода?

Той кимна.

— Включих бойлера.

Тя се върна в спалнята, дръпна ципа на сака си и извади шампоан и четка за зъби. След това и бельо, чиста блуза и панталони.

— Добре. Не обичам студените душове.

— Аз също. — Той се обърна и закрачи обратно към кухнята. — Не бързай. Ще ти направя кафе. Не успя да пиеш от първото джезве.

Долови аромата на прясно приготвено кафе, когато отвори вратата на банята след около час.

— По-добре ли се чувстваш?

— Да.

— Искаш ли нещо за хапване?

— Не. Хапнах сандвич в самолета. Не съм гладна.

— Но това бе много отдавна. — Наля й кафе. — Може би по-късно.

— Може би.

Седна срещу нея.

— Поли каза, че е близо до успеха.

— Каза така и в самолета.

— В тази работа има много задънени улици. Струва ти се, че си на правилния път, а не стигаш доникъде.

— Говориш така, сякаш си добре запознат с нея.

— Запознат съм, макар и не особено добре. Затова и се заех с други неща.

— Трябва ли да си перфектен във всичко, което вършиш?

— Само в някои неща. Но задължително трябва да съм дяволски добър. Ако не съм, това буквално ме подлудява.

— Никога не съм била чак толкова амбициозна. Просто искам винаги да довършвам започнатото и да работя на върха на възможностите си.

— Израснала си с любящ баща и сигурност в дома. А аз трябваше да съм най-добрият на улицата или щях да свърша с изкормени черва. Научих се да бъда винаги готов за съперничество.

— Разбирам. — Погледна го над ръба на чашата. Дори така, седнал срещу нея и отпуснат, излъчваше жизненост и енергия. В първите дни с Гарет й се струваше, че никога няма да може да свикне с него. Той бе също така предпазлив и тя се чувстваше винаги неловко в присъствието му.

Беше престанал да се усмихва, погледът му изведнъж бе станал внимателен и напрегнат.

Тя все още се чувстваше неловко.

Усещаше как гърдите й се стягат, по тялото й се разливаше топлина. Искаше й се да протегне ръка и да го докосне.

Стегни се!

— Все още съм винаги готов за борба — каза той. — Не ти харесваше, когато не бях мил с Поли. Съжалявам, такава ми е природата. Трябва да защитя онова, което… — Млъкна рязко. — Не, това също няма да ти хареса. Тази вечер като че ли казвам само грешни неща. — Сведе поглед към чашата си с кафе. — Но мисля, че е време да ги кажем. Мисля, че си готова. Господи, надявам се да си готова.

— Готова за какво? Секс?

— Да. — Вдигна поглед към нея. — О, да!

Тя сдържа дъха си. Той дори не я докосваше, а тя се чувстваше така, сякаш се топи отвътре.

— Знаеше, че моментът наближава — каза той с дрезгав глас. — И ти го искаш.

Да, тя също го желаеше. Щеше да излъже, ако отрече. Не искаше да лъже.

— Между нас има химия. — Навлажни устни. — Но мисля, че ни свързва единствено ситуацията. Събитията ни събраха и ние реагираме. Това не означава, че трябва… — Млъкна и бутна стола си назад. — Горещо ми е. — О, Боже, думите просто излязоха сами от устата й. — Имам нужда от въздух. Ще изляза навън.

Той се усмихна.

— На мен също ми е горещо, Емили. — Но остана на мястото си дори след като тя излезе навън.

Нощният въздух бе студен, но не я охлади. Облегна се на стената на къщата и втренчи поглед в голото поле. Гореше, тялото й бе готово. За Бога, чувстваше се така, както първия път, когато бе правила секс. Беше първата й година в колежа и сякаш бе изгубила ума си. Не можеше да контролира желанието си за секс. Тогава не бе избягала от капана на плътското желание. Напротив.

Защото бе безопасно. Просто ново преживяване. Етап от живота.

Сексът с Гарет нямаше да е безопасен, а този етап от живота й можеше да я поведе по стръмни и опасни пътеки.

И вълнуващи. Да, всичко в Гарет бе ново и вълнуващо. Начинът му на мислене, опитът му, който го превръщаше в това, което беше, тялото, което я подлудяваше и извикваше желанието й…

Вратата се отвори и Гарет също излезе навън.

Тя се напрегна и изправи гръб.

Той също бе напрегнат. Виждаше изопнатите черти на лицето му и сдържаната сила, която изпъваше мускулите на раменете му.

— Не се тревожи. Няма да скоча върху теб — каза той. — Дори няма да се опитам да те съблазня. Макар Бог да ми е свидетел, че искам да го сторя. А може и да успея. Изкуството на съблазняването е едно от нещата, в които съм най-добър.

— Сигурна съм, че е така. — Емили се опита да овладее гласа си. — Това е един от най-важните таланти в репертоара на мъжа, нали?

— Дяволски си права. — Изгледа я с присвити очи. — И ме ядосва това, че не мога да го приложа в момента. Ръцете ми са вързани. Този кучи син, Стонтън, ги върза и не мога да направя нищо по въпроса.

— Не знам какво…

— Казвам ти — прекъсна я той рязко. — Ти си като ходещ безчувствен робот, откакто те измъкнах от онзи лагер. Дълбоко си наранена. Как да те вкарам в леглото си, след като се страхувам, че ще се разпаднеш, дори само да те докосна с пръст? — Погали я леко в основата на шията. — Пулсът ти се ускори, когато те докоснах. — Погали я отново. — А сега буквално полудя.

Не можеше да диша. Сърцето й биеше толкова бързо и силно, та й се струваше, че ще изскочи от гърдите й.

— И не мога да направя нищо по въпроса — процеди той през зъби. — Ти си тази, която трябва да направи първата крачка. — Отпусна ръка край тялото си. — Искам само да знаеш, че те желая повече от всяка друга жена в живота си. Луд съм по теб. Никога няма да те нараня и ако се любим, ще превърна това в незабравимо преживяване за теб. Само това исках да ти кажа. — Завъртя се на пети и прекоси двора, за да излезе на пътя.

Тя гледаше втренчено след него, а главата й бе замаяна от думите му.

Дълбоко си наранена.

Ще се разпаднеш, дори само да те докосна с пръст.

Стонтън ми върза ръцете.

Обърна се и влезе бавно обратно в къщата.

 

 

Трябваше да обуе обувките си. Беше й студено така, боса.

Студени крака. Това почти винаги й се бе струвало забавно. Не, нямаше да бъде нервна, нито щеше да се страхува. Беше вече преминала през тези чувства, след като се бе разделила с Гарет. Времето за нервност бе свършило. Защо, тогава, се чувстваше неспокойна, по дяволите?

Отвори вратата и тръгна към разтегателния диван.

— Гарет?

— Влез. — Той седеше, подпрял гръб на стената. — Бързо. — Повдигна завивката, която го покриваше. — Позволи ми да те стопля. Не очаквах да дойдеш дотук само по тениска.

Тя се стрелна под завивката.

— Не се замислих. Просто реших да дойда. — Скова се, когато осъзна, че е съвсем гол. — А ти си по-малко облечен и от мен. Очакваше ли ме?

— Надявах се. — Погали с устни ухото й. — Но и бездруго почти винаги спя гол.

Мили Боже, тя трепереше! Тялото му бе твърдо, горещо и готово.

— Трепериш. — Обърна се и сведе поглед към нея. — Толкова е тъмно тук, че не те виждам. Страхуваш ли се?

— За Бога, никога не съм се страхувала от теб. — Измъкна тениската през главата си и я захвърли на пода. — И няма да се разпадна. Бях наранена, да, но не и сексуално. — Дръпна го към себе си и когато гърдите му докоснаха нейните, изви гръб и нададе стон. — И няма да позволя на Стонтън да върже ръцете ти. Искам ги върху тялото си. Сега.

Той се засмя.

— Точно така. Както кажеш. — Ръката му се гмурна между бедрата й. — Така ли?

Тя си пое рязко дъх.

— Да.

— Може би трябва да отидем в стаята ти. Погрижих се чаршафите и завивките да бъдат чисти, но това е всичко. — Галеше интимните й части. — Там ще ти е по-удобно.

— Не. — Ръката му навлезе по-дълбоко и тя изви гръб. — И тук е добре.

— Не ти ли е студено?

— Луд ли си? — Не, вероятно просто се шегуваше. — Не съм наранена. И не ми е студено. Разпалена съм от плътско желание, а ти не правиш нищо по въпроса. — Бутна го и скочи отгоре му. — Така че, предполагам, трябва да се заема сама.

 

 

— Виждам защо не искаше да отидем в спалнята ти — прошепна Гарет. — При първия вик Дардън щеше да нахлуе с пистолет в ръка.

— Това не беше вик. — Но много близо, помисли си Емили, докато се опитваше да възстанови равномерното си дишане. — Това бе възклицание — високо и протяжно.

— Хареса ми. Наричай го както искаш. — Двамата лежаха и той милваше корема й. — Накарах те да изпиташ удоволствие. Хареса ли ти?

Да й хареса? Струваше й се, че ще си изгуби ума всеки път, когато стигаше до оргазъм. Дори само ласката му бе достатъчна и сега да я изпрати отвъд ръба.

— Никак не си лош, Гарет.

— Не съм лош? Очевидно ще трябва да положа още усилия. Искам да те впечатля.

О, но той я беше впечатлил! Беше се опитала да се защити, като омаловажи случилото се, но трябваше да бъде честна поне със себе си. Беше й дал повече, отколкото беше очаквала, и повече, отколкото бе мислила, че има нужда. Мълча няколко мига в опит да намери правилните думи.

— Накара ме да се чувствам… отново жива, Гарет — прошепна. — Благодаря ти.

— Винаги на твоите услуги — отговори той. — Но нямам заслуги за това да се почувстваш отново жива. Не познавам друг човек, който да е така жизнен като теб. Тази твоя черта привлече вниманието ми, когато видях за първи път снимката ти във вестника. Ти си пълна с живот, характер и светла радост. — Целуна връхчето на ухото й. — Мисля, че затова така се ядосах, че са те отвлекли, и се втурнах да те спасявам.

— Има толкова много малки неща, които ни правят това, което сме. Спомените ни, начинът, по който приемаме тъгата и нещастията, хората, които обичаме. Мислех, че съм се върнала към живота, но все още се чувствам скована и изтръпнала. И ми е трудно да общувам. Предполагам, че не съм се чувствала истински жива от… — Млъкна. — Всъщност май не разбирам какво съм изгубила. Но тази вечер отново почувствах, че съм жива. Тялото ми беше чисто и красиво, а ти ме накара да се чувствам наистина много специална.

— Ти си такава.

Не я разбираше. Като че ли не можеше да изрази ясно с думи как се чувстваше по отношение на него и това, което й бе дал. Като че ли смяташе, че за него това не е било нищо повече от въргаляне в сеното. Или искаше да го изпита, да го смути.

— Разбира се, че съм — каза тя весело. — И се радвам, че си го разбрал.

— Нямаше как да не забележа. — Започна леко и някак разсеяно да гали ямката в основата на гърлото й. — Например, кожата ти е много чувствителна. Особено тук. — Усмихна се, като усети как пулсът й отново се ускори. — Необикновено чувствителна, наистина. Хубаво ми е да знам, че независимо къде сме или какво правим, трябва само да плъзна ръка под блузата ти и ти веднага ще си готова за мен.

— Не разчитай на това. — Но тъй като едва си поемаше дъх, думите й не прозвучаха много искрено.

— Но разчитам. — Обърна я да легне по гръб. — Защото не искам да се уплашиш, че ще изгубиш концентрацията си, и да се отдръпнеш. Тогава просто ще се наложи да те върна при мен. Знам някои начини. Знаеш колко сме добри, когато сме двамата. И ще ти го напомням при всяка възможност.

— А концентрацията?

— Аз мога да я запазя. Няма нужда да си отказваме това. Защото ще означава, че сме позволили на Стонтън да спечели. — Тялото му притисна нейното към матрака. — Нали каза, че не искаш той да връзва ръцете ми. — Пръстите му галеха, натискаха леко. — Обещавам, че няма да успее, Емили…

 

 

— Успях!

Вратата, която отделяше разтегателния диван от останалата част на къщата, се отвори рязко и пропусна ярката дневна светлина и Поли.

Той спря и погледна като попарен Емили.

— Упс!

— Упс, наистина! — Гарет придърпа одеялото до врата на Емили и се изправи на лакът. — Можеше да почукаш.

— Бях развълнуван. И не знаех, че не си сам. — Поли направи гримаса. — Съжалявам, Емили.

— Всичко е наред. — Тя се оглеждаше в търсене на тениската, която бе захвърлила някъде преди толкова много часове. — Защо си развълнуван?

— Не поради същата причина, поради която Гарет вероятно е развълнуван — каза той с горчивина. — Щастливец. И аз бих предпочел да прекарам нощта така, вместо пред проклетия компютър.

— Какво имаме? — Гарет протегна ръка, вдигна тениската на Емили от пода и й я подаде. — Защо не отидеш да сложиш водата за кафето да заври и да ни дадеш няколко минути?

— Точно така. — Поли се отдръпна към вратата. — Почти осем часът сутринта е. Време е за ставане.

— Отиди в спалнята си да се облечеш, Емили. Аз ще говоря с Поли.

— Не. Дай ми ризата си. А ти извади друга от куфара си. — Облече ризата му над тениската и я закопча. — И това ще свърши работа, докато взема душ. Сигурно ще ни отнеме само няколко минути да чуем какво има да ни каже Поли. — Стана и тръгна към вратата. — Идваш ли?

— Не можеш ли да почакаш да се облека? — Вече се обличаше. — Ще бъда готов само след минута. — Усмихна се леко. — Вече си в бойно настроение. Битката явно ще е по-тежка, отколкото мислех. Беше необходимо само да се появи Поли и ето, че отвлече вниманието ти.

— За какво говориш? Само? Защо сме в Русия?

— Права си, разбира се. Време е да се концентрираме. — Мина покрай нея на път за вратата. — За какво ли съм мислил? — Изгледа я. — Помниш ли, казах ти, че ще взема всичко. Нямах предвид само Стонтън и онзи, който го е наел. Имах предвид наистина всичко, Емили. — Не изчака отговора й, а закрачи към къщата.

Трябваше да подтичва, за да върви редом с него. Камъните бяха студени и се забиваха в босите й крака. Също като снощи. Не, не беше същото. Снощи нямаше да обърне внимание, дори да вървеше върху горещи въглени.

Той погледна назад към нея, спря и я изчака.

— Макар да харесвам всяка твоя част гола, предлагам да обуеш обувки. — В гласа му се усещаше леко раздразнение. — Така не можеш да вървиш редом с мен. Отсега нататък имам намерение да се движа много бързо. Отчаяно искам Стонтън да изчезне от живота ни.

— Никога не съм искала нещо друго.

— Напротив. — Отвори вратата и я задържа за нея. — Снощи бе съвсем забравила за Стонтън. Накарах те да го забравиш. Мога да го направя отново, но идеята не е добра. Ще ме намразиш. Така че най-добре да елиминирам копелето възможно най-бързо. — Последва я в стаята. — Но ще оценя жеста, ако побързаш да се облечеш. Не ми харесва Поли да те гледа. Това ме разсейва.

— Поли не… — Млъкна, като видя Дардън и Поли да стоят до печката, втренчили погледи в босите й крака. — Това не е мой проблем. — Отиде до печката и прие чашата кафе, която Поли й подаде. — Благодаря.

— Говори, Поли — каза Гарет рязко.

— Проникнах в базата данни с настъпването на утрото. — Поли направи гримаса. — Беше дяволски трудно. Изкушавах се да си легна и да се наспя, но после реших, че съм длъжен да си свърша работата и да ви дам име и адрес.

— И успя ли?

— Разбира се. Казах ви, че съм успял. — Извади тефтер от задния си джоб. — Чарлз Ворстов-Бабин. Използва името Бабин в Лондон, но пълното си име в Русия.

Емили застина.

— Бабин?

Поли вдигна поглед.

— Чувала ли си за него?

— Само веднъж.

В онзи ужасен ден, причинил й толкова страдание, че дори не бе запомнила името.

Поли погледна отново бележките си.

— Той е адвокат, преместил се от Лондон в Москва в края на студената война. По онова време много европейски индустриалци решили да се заселят в Съветския съюз, за да правят бизнес и да постигнат успех. Бабин решил, че неговият успех ще е да ги представлява и да получи парче от големия пай. Незаконороден е. Майка му била рускиня и той говори свободно езика. Това било добре, когато се преместил в Русия. Наистина постигнал огромен успех и винаги се движи на ръба между честните сделки и нечестната игра.

— Адресът му?

— Офисът му се намира в малък град, северно от Москва. Далбаз. Живее в къща имение, която била конфискувана от болшевиките след убийството на царското семейство. Някога принадлежала на великия княз Игор.

— Колко на север от Москва?

— Около петдесет мили.

— Не особено удобно за бизнеса — каза Емили. — Сигурно наистина се справя много добре, щом е успял да купи къща имение.

Той сви рамене.

— Може би има подбрана клиентела и може да си позволи стила, с който е свикнал.

— Колко добре се справя? — запита Емили. Спомни си думата, която Гарет бе използвал, като говореше за дохода на Стонтън. — Неограничени средства?

— Нямах време да направя задълбочено проучване, но не мисля така.

Дардън поклати глава.

— Съжалявам, трябваше да намеря този Бабин доста отдавна, Емили. По дяволите, проверявам още откакто бяхте в къщата на Немид. Двойното име ме заблуди.

— Няма значение. Вече имаме и име, и адрес. Просто не разбирам защо профилът му не съвпада с онова, което Гарет ми разказа: Стонтън не разполага с неограничени средства, а сега излиза, че и с Бабин е така?

— Ще открием всичко, Емили — каза Гарет тихо. Обърна се към Дардън. — Сега имаме пълното име и адреса. Обади се на Фъргъсън и му кажи да проучи всички източници, с които разполага. Да видим дали ще открие още нещо. Нека провери дали Бабин има клиент на име Стонтън.

— Отново ще използваш Фъргъсън? — запита Емили.

— Да, по дяволите. Искам да видя каква мръсотия ще изрови за този Бабин. Фъргъсън има връзки и можем да ги използваме. Нека си заслужи славата. Кажи му, че информацията ни трябва възможно най-бързо.

— Значи вече нямаш нужда от мен — каза Поли. — Мога ли да се прибирам у дома?

Гарет го гледа втренчено един миг.

— Изкушавам се да те отпратя, но ще те задържа още малко. Може да изникне нещо. — Обърна се към Емили. — Вземи душ и се облечи. Ще посетим Бабин и ще видим дали няма да ни даде някои отговори.

 

 

Офисът на Бабин се помещаваше в тухлена сграда на улица, в която имаше и множество други офиси. Улицата беше чиста и добре поддържана, а град Далбаз, изглежда, процъфтяваше.

— Много добре — каза Гарет, докато държеше вратата, за да мине Емили. — Как си? Добре ли си?

— Да. Има ли причина да не бъда?

— Няма. Но човек никога не знае как нещо ще се отрази на някого. Приближаваме се към целта.

Тя се чувстваше нервна. Как го бе разбрал? Господи, колко чувствителен беше!

— Да се приближим още повече. — Тя отиде до бюрото, зад което седеше руса секретарка. — Бихме искали да видим мистър Бабин, моля.

— Имате ли уговорен час? — Говореше английски с лек акцент, а на хубавото й лице грееше ослепителна усмивка.

— Не. Но трябва да се видим с него. Казвам се Емили Хъдсън, а това е…

— Съжалявам, но мистър Бабин никога и никого не приема без предварително уговорен час. Може би ще можете…

— Може би можем да го видим веднага. — Гарет хвана Емили за лакътя и я поведе към вътрешната врата. — Ще бъде чудесно. Повярвайте ми.

— Няма да бъде чудесно. — Усмивката на секретарката се бе стопила. Тя беше скочила на крака и подтичваше към тях. — Казах ви, че… — Млъкна и каза на мъжа, който се бе изправил при влизането им: — Съжалявам, мистър Бабин. Казах им, че никога не приемате…

— Джон Гарет, а това е Емили Хъдсън — каза Гарет. — Трябва да говорим с теб, Бабин.

— Това е наистина изключително важно, Надя — каза Бабин на секретарката. — Може би трябва да направим изключение. Всичко ще бъде наред.

— Сигурен ли сте?

— Не съм сигурен, но съм готов да бъда открит. — Усмихна се на Емили, след като секретарката излезе. Беше мъж с тежко телосложение, прехвърлил петдесетте, с добре подстригана черна коса и усмивка, така бляскава и пригладена като косата му. — А сега, за какво е всичко това?

Тя си пое дълбоко дъх в опит да потисне пламналия в нея гняв.

— Предлагам ти да ни кажеш. Николай Зелов ти се обади преди две нощи. Беше уплашен. — Направи пауза. — И спомена „Книга за живите“ от Михаил Зелов.

— Не си спомням подобно обаждане. Сигурно грешите. Мистър Зелов ли ви каза, че ми се е обадил?

— Не.

— О, в такъв случай сигурно сте подслушали обаждането. Използвали сте незаконни средства. — Поклати укорително глава. — Наистина не мога да обсъждам това с вас.

— Ще го обсъдим — повтори Емили. — Незаконни? — Бе така спокоен, така уверен, че тя изведнъж изгуби контрол. — Как можете да кажете това? Мили Боже, не бихте могли да бъдете по-потънал в мръсотия.

— Глупости. Вие сте извършили незаконно действие. Освен това, грешите. Не знам нищо нито за Зелов, нито за книгата.

— Нито за Стонтън? — запита тя през здраво стиснатите си зъби. — Къде е Стонтън?

— Всичко това е пълна загадка за мен. — Погледна Гарет. — Ти мълчиш, Гарет. Сигурно тази жена те е принудила да дойдеш тук. Сигурен съм, разбираш, че човек с моята професионална репутация не може да бъде замесен в нищо незаконно.

— Дамата каза всичко. Тя няма нужда от помощта ми. — Гарет го гледаше право в очите. — Нищо не знаеш. Никога не си чувал за Стонтън. Ние сме допуснали грешка. Но и да знаеше, нямаше да ни кажеш. Правилно ли съм разбрал?

Бабин кимна.

— Да. — Усмихна се. — А сега мисля, че е време да си вървите.

— Мисля, че си прав. — Гарет хвана Емили за ръката. — Да тръгваме, Емили. Да тръгваме, преди мистър Бабин да ни е арестувал за незаконни действия. Господи, как ме уплаши!

Усмивката на Бабин не трепна.

— Никога не бих го направил. Очевидно сте сбъркали човека, ако въобще е имало такова обаждане. — Обърна се към Емили. — Никога не бих причинил на дамата допълнителна мъка. Естествено, виждал съм снимките й във вестниците и знам през какво е преминала. Може би е още разстроена от случилото се в планината?

— Искате да кажете, че е луда? — запита Гарет. — Не, не мисля. Нестабилна ли си, Емили?

— Престани, Гарет. Достатъчно. — Емили направи крачка към Бабин. — Да, разстроена съм. — Гласът й трепереше от гняв. — И кой знае по-добре от теб какво съм преживяла в планината? Ти беше там. Чу ли го да вика, Бабин?

Изражението на Бабин не се промени.

— Моля?

— Никой не пощади Джоел. И никой не спря да му причинява болка, когато той се молеше. — Думите излизаха сами от устата й. — А после той вече не можеше да моли. Защо ти…

— Емили. — Гарет стисна ръката й. — Не сега. Това няма да ти помогне.

— Ще трябва да ми каже къде е Стонтън… — Пое си дъх. Дълбоко, на пресекулки. Чувстваше се така, сякаш ще експлодира всеки момент. Той беше прав. Бабин нищо нямаше да каже. Изражението му не издаваше нищо, освен задоволство. Искаше й се да му зашлеви плесница, да развали безметежното спокойствие, което лицето му излъчваше. Отскубна се от Гарет и се завъртя на пети. — Тръгвам. — И излезе от офиса.

Гарет се изравни с нея на вратата.

— Спокойно. Това не е краят. А само първият рунд. Знаехме, че вероятно няма да се огъне. Просто трябва да опитаме по друг начин.

— Изгубих търпение. — Гледаше право пред себе си, докато вървеше към колата. — Не издържах. Не исках да се случи, но… — Дланите й се свиха в юмруци. — Но той непрекъснато се усмихваше, Гарет. Беше така самодоволен. Питах се дали сее усмихвал така, когато е говорил със Стонтън в онзи ден. Джоел викаше от болка, но на никого не му пукаше. Той се усмихваше…

— Шшш, тихо. — Бяха на улицата. Той спря и я взе в прегръдките си. — Знам. Знам. Справи се чудесно.

— Не, не се справих чудесно. — Зарови лице на гърдите му. — Не издържах. Не биваше да правя това. Мисля, че му харесваше.

— Просто ще трябва да се погрижим да си плати, нали? — Ръцете му я стиснаха здраво. — Самият аз сигурно също щях да избухна при подобни обстоятелства.

Чувстваше се на топло и сигурно място в прегръдките му. Преди миг бе изпълнена с гняв и разочарование, но, невероятно, сега се чувстваше добре.

— Да изчезваме оттук. — Отскубна се от прегръдката му. — Насред улицата посред бял ден сме. Ако Бабин ни вижда, сигурно е много доволен, че ме е разстроил така.

— Задоволството му ще е кратко. — Отметна косата от лицето й. — Обещавам ти всичко за Бабин да е краткотрайно.

Усети студени тръпки. Беше странно да изпита студ в момент, когато е така завладяна от гняв.

— Не и преди да намерим Стонтън и книгата на Зелов. — Обърна се и тръгна към колата. — Изражението на лицето му дори не се промени, когато споменах името на Стонтън.

— Той умее да се контролира. — Гарет седна зад кормилото. И хвърли поглед на Дардън, който седеше на задната седалка. — Нещо?

— Не. — Дардън вдигна поглед от клавиатурата на компютъра. — Прекалено лошо. Той нито пие, нито е глупав. Ако знае, че сме го открили чрез Зелов, няма да попадне пак в подобен капан. Ще намери друг начин да осъществи контакт.

— Мислиш, че ще се свърже със Стонтън? — запита Емили.

Гарет кимна.

— Или с някого другиго.

— Не вярваш, че той е наел Стонтън?

— Не съм казал това. Но може да е просто посредник. От думите ти знам, че Бабин е предизвиквал раздразнение у Стонтън, а ако Бабин дърпаше конците, вероятно щеше да изпитва повече уважение и страх. А и неограничените средства, с които Стонтън разполага, не могат да са му осигурени от Бабин.

— Но Николай Зелов се обади на Бабин, а и изглежда така, сякаш Бабин има контрол.

— Ще видим. Когато говоря отново с Фъргъсън, може би ще знаем повече. Говори ли вече с Фъргъсън, Дардън?

— Да, той бе доста кисел, но каза, че ще се свърже с теб.

— Надявам се да има нещо за нас. Не постигнахме нищо с Бабин — каза Емили.

— Всъщност постигнахме. — Гарет запали двигателя. — Сега поне знаем с кого си имаме работа.

— Той — също.

Гарет поклати глава.

— Не, по дяволите, не знае. Дори няма представа.