Айрис Йохансен
Четвъртият амулет (10)

Глава 10

— Открих. — Емили беше напрегната, пръстите й се движеха внимателно по стената. — Кръгло петно, по-плътно в средата.

— Страхотно! — Гарет вече бе до нея с изваден нож. — Отстъпи встрани, аз ще проверя какво сме открили. — Започна да прави пробив в мазилката. — Казвал ли съм ти някога, че си направо фантастична? Моят тип жена…

— Защото знам как да отворя сейф?

— Сред многото други неща. Да, тук определено е кухо. — Той внимателно разшири дупката и пъхна фенерчето си в нея.

— Видях нещо. — Бръкна и извади недълбока кутия. Отвори и извади от нея един-единствен лист хартия. — Немид очевидно е искал да бъде добре защитен. — Сграбчи я за ръката и я задърпа към входната врата. — Да се измъкваме оттук, преди да е станало прекалено късно. Вече се забавихме достатъчно.

Но бе прекалено късно.

Като стигнаха до вътрешния двор, чуха кола да спира съвсем близо до тяхната.

— По дяволите! Обратно. — Гарет я хвана за ръката и двамата изтичаха в къщата. — По коридора. — Отвори врата в края на коридора, зави наляво и затича по следващия коридор.

Кухнята. Втурнаха се към вратата в далечния й край.

 

 

— Ето ги! — възкликна Фъргъсън, като видя Гарет и Емили да изчезват обратно в къщата. — Знаех, че ще ги спипаме. — Скочи от колата и затича към предната врата. — Мур, ела с мен. Дитрих, ти заобиколи и влез през задния вход.

Фъргъсън извади оръжието си и влетя в къщата.

— Излез, Гарет! Не можеш да… — И замръзна на мястото си, като видя двата трупа на пода на библиотеката. — По дяволите!

 

 

— Остани зад мен. — Гарет затича надолу по стъпалата, а Емили беше плътно зад него. — Фъргъсън сигурно е изпратил някого… — Видя Дитрих, когато се показа иззад ъгъла и се затича към тях. — Не спирай.

Дитрих вадеше оръжието си.

Емили спря, но после продължи да тича след Гарет.

Гарет се приведе ниско и се приближи до Дитрих. Удари го с опакото на дланта си в тила и се изправи, когато агентът падна безчувствен на земята.

— Казах ти да не спираш. — Сграбчи я за ръката и я задърпа през задния двор към улицата. — Бягай.

Затичаха.

Изминаха разстоянието до следващата пресечка, завиха надясно, а после — наляво.

— Не можем ли да се върнем за колата? — запита Емили. Дъхът й излизаше на пресекулки.

— Прекалено е рисковано. Фъргъсън може да е оставил човек и при нея.

— Само един?

— Да, но ще бъде много добър. И може да се наложи да го убия. А не мисля, че искаш това да се случи.

Спомни си ожесточението, с което бе нападнал мъжа в двора.

— Не, не искам. Но пеш няма да стигнем далеч. Фъргъсън ще ни настигне лесно с колата си.

— Вероятно. — Видя фаровете на кола, показала се иззад ъгъла три пресечки по-нататък. — Определено. — Дръпна Емили във входа на близкия магазин и я притисна към стената с тялото си. — Нито дума — прошепна. — Той напредва бавно.

Не можеше да говори, дори да искаше. Сдържаше дъха си. Сърцето й препускаше лудо. Бавно? На онази кола като че ли й бе необходима цяла вечност да измине трите пресечки.

После, с крайчеца на окото си, видя лъч светлина.

Дали ги бяха видели? Дали колата щеше да спре?

Колата бе вече само на няколко метра от тях.

Господи, сякаш пълзяха!

След това колата отмина и Емили видя червената светлина на стоповете й.

Изпусна шумно дъха си от облекчение.

Гарет поклати глава и сложи пръст на устните си.

Тя кимна.

Миг по-късно той направи крачка назад.

— Завиха на следващия ъгъл. А ние ще тръгнем към пазара.

— Безопасно ли е?

— Не. Фъргъсън ще претърси целия град. А ако пусне из него хората си, ще стане още по-зле. Налага се да намерим безопасно място. Познавам човек, който има бижутерия на пазара. Не мога да се сетя за по-безопасно място. — Огледа улицата. — Да тръгваме.

Тя вече подтичваше, за да върви редом с него.

— Трябва ли да бягаме? Та това е Фъргъсън. Той е от ЦРУ. Трябва да ни помогне.

— Ако реши да го направи — каза Гарет. — А не е длъжен да прави избор, ако ни спипа. Тогава той ще командва парада. — Стигнаха до ъгъла и Гарет зави надясно. — Трябва да се подсигурим това да не се случи. Фъргъсън обича да контролира и може да стане безскрупулен за тази цел. Знам го, повярвай ми. Виждал съм го в действие и гледката не е красива. Веднъж ме остави на милостта на наркодилъри в джунглата в Колумбия, когато шансовете ми да се измъкна бяха по-нищожни и от нулата. И дори не се опита да ме спаси.

— И какво ще правим? Каза, че могат да ме обвинят в убийство. — Шокът, предизвикан от думите му, изречени в библиотеката, все още не беше затихнал. — Трябва да има някакъв начин да…

— Има начин — каза Гарет и ускори крачка. — Но трябва да стигнем някъде, откъдето ще е безопасно да се обадя. И това трябва да стане бързо. На Фъргъсън скоро ще се наложи да вземе решение и ние трябва да сме готови.

 

 

— Налага се да сключим сделка — каза Гарет, когато Фъргъсън вдигна телефонната слушалка след час.

Фъргъсън изпита внезапно задоволство.

— На мен нищо не ми се налага. Пипнах те, Гарет. — Направи знак на Мур да проследи обаждането.

— Не си ме пипнал, защото, ако беше така, нямаше да ти се обаждам. А може и да решиш, че не искаш да ме заловиш, ако това означава да забъркаш и Емили. Така че, хайде да поговорим за сделката. В случай, че все още разполагаш с нещо, което да ти позволява да се пазариш. Информира ли афганистанското правителство за смъртта на Немид?

— Още не.

— И аз реших, че няма да бързаш. Първо ще изпратиш екип, за да си сигурен, че няма да пропуснеш нещо, което да е от интерес за компанията. Не намери нищо, нали?

— Ще трябва да напиша доклад. Още е рано. Ти какво търсеше, Гарет?

— Същото, което е търсил и убиецът.

— И намери ли го?

— Може би. — Направи пауза. — Но все още не знам какво е. Трябва ми време, за да разбера.

— Няма да имаш време. Ще те спипам, Гарет. Не искам да слушам повече никакви глупости за разни сделки. Сега аз имам предимство.

Мур клатеше глава. Не бе успял да проследи обаждането.

— Ядосан ли си? — запита Гарет. — Това трябва да означава, че си разбрал, че не можеш да проследиш обаждането ми. Направих си труда да го свържа няколко пъти на различни места по света. Нервирах се, защото ми бе отнето ценно време, но знаех, че е необходимо. А сега, да поговорим за сделката. Не искаш да забъркаш Емили в това.

— Ще я забъркам, ако е застреляла Немид. Предполагам, че му е много ядосана, задето я изпрати в онази планина. И е решила, че той трябва да плати с живота си. Тя е нестабилна и си е отмъстила на невинен човек.

— Само че той не е бил невинен. Бил е затънал в мръсотия до гуша. Ако е бил чист, щеше да е още жив. Стонтън го е убил, за да затвори устата му завинаги и да вземе нещо от него.

— Стонтън?

— Мъжът, убил Леви.

— Защо ми говориш за него сега?

— Защото много се страхувам, че ще се наложи да бъдем партньори. Много обвързани един с друг партньори. — Направи пауза. — Не искаш те да преследват Емили, нали? И двамата знаем как би изглеждал тогава пред света. Каза на медиите, че е болна и си почива в уединение. И че ти си я настанил на спокойно местенце. Откъдето и да погледнеш, ще си дискредитиран пред света, ако изведнъж се окаже, че тя е убиецът на Немид. Или пък жертва, която е имала нужда от лечение и не го е получила. Или ако е убила убиеца на приятеля си, защото не е получила удовлетворение от властите и по-точно от теб. И ако се е наложило сама да си разчиства сметките. Както и да е, ще изглеждаш доста зле, да.

— Мога да поработя по въпроса, да измисля нещо.

— Дори ако Емили каже на медиите, че ти си й казал, че може да постигне справедливост единствено ако убие Немид? Афганистанският съвет и бездруго не вярва на ЦРУ. Просто ще предположат, че имаш личен интерес и си я използвал да убие Немид, защото ти е създавала проблеми.

Да, Емили Хъдсън може да ми създаде много проблеми, ако Гарет я подучи, помисли си Фъргъсън горчиво. Може би щеше да му се наложи да сключи сделката.

— Не си ли ти убиецът на Немид?

— Бяха мъртви, когато влязохме в библиотеката. Немид трябва да е познавал убиеца. В противен случай, охраната нямаше да го допусне вътре.

— Той познаваше и Емили Хъдсън.

— Вярно е. Но ако е имал опасения, че тя го подозира, щял е да вземе предпазни мерки. — Отново направи пауза. — Не го е убила тя, Фъргъсън. Кучият син си го е заслужил, но не го е направила тя. Нито аз. Бил е Стонтън или някой от хората му.

— Защо?

— Още не знам. Но ще разбера. Имам обаче нужда от време и не мога нищо да свърша, ако и ти, и афганистанците сте по петите ми.

— И каква е сделката?

— Ще изпратиш чистачи в къщата на Немид и ще се погрижиш да няма улики, които да водят към нас.

— Ако се разбере какво съм сторил, може да се разгори международен скандал.

— А ти никога ли не предприемаш действия, които не са открити и безопасни? Хайде, Фъргъсън.

Той не отговори веднага.

— Не и ако не си струва.

— Искаш да изчистиш мръсотията изпод ноктите си и също така искаш директорът и целият свят да те смятат за герой. Това не си ли струва?

— И ти ще го направиш?

— Да. Ще открия Стонтън и ще се погрижа славата да се припише на теб. Ще те накарам да заблестиш, Фъргъсън. И ти ще получиш похвала, че си изправил злодея пред съда.

— Защо да ти вярвам?

— Давам ти думата си — добави Гарет саркастично. — Сигурно си спомняш, че винаги държа на думата си. И никога не съм те изоставял в опасна ситуация.

— Беше необходимо. — Фъргъсън премисляше възможностите си. Каквото и да решеше, трябваше да действа бързо. Гарет наистина държеше на думата си. На това можеше да разчита. Или щеше да превърне Фъргъсън в герой, или щеше да намери начин да го възхвали. — Може би сега, след като се ползвам с известна слава, нямам нужда от теб. Бих могъл и сам да открия Стонтън.

— Тогава ще се върнем на Емили и способността й да ти причини огромни проблеми.

Да, тази пречка съществуваше. Емили Хъдсън бе героиня и светица и медиите щяха да се зарадват на възможността да го разпънат на кръст. Помисли още малко.

— Добре. Дадено. Но ако ме изиграеш, ще те обеся и ще оставя мухите да те изядат.

— Няма да те изиграя. А сега хайде, извикай хората си. Кажи им, че е станала грешка и че двамата с Емили сме чисти като първата детска молитва. Ще се свържа с теб. — И затвори.

Да, за теб ще е по-добре да се свържеш с мен, помисли си Фъргъсън, докато оставяше слушалката обратно. Ще ходя по здраво опънато въже и няма да съм сам. Обърна се към Мур.

— Трябва да извикаме чистачите.

 

 

— Захапа въдицата. — Гарет се обърна към Емили. — Така мисля. Освен ако не иска да се почувстваме в безопасност, за да може да връхлети отгоре ни изневиделица.

Емили поклати глава.

— Толкова добър измамник ли е?

— Не, но е голям егоист. Интересува се само от себе си. Ако реши, че е по-добре за него да е в нашия отбор, няма да имаме проблеми. — Погледна през витрината на магазина. — Ще разберем, ако почисти къщата на Немид. Докато не научим, че е свършил работата, няма да предприемаме абсолютно нищо. — Обърна се към Фатин Бен Луфти, дребен и пълен мъж с тъмни очи. — Благодаря ти, че ни подслони. Не вярвам оттук нататък да имаме проблеми. Имаш ли нещо против да останем тук малко по-дълго?

— За мен е удоволствие. Отдавна чакам да ме помолиш за услуга — каза Фатин. — Мога ли да ви донеса храна? Нещо за пиене?

— Храната ще ни се отрази добре. Но не сега. Може би по-късно. — Гарет се обърна към Емили, след като дребният мъж излезе от стаята. — Възможно е да минат часове, преди да открият телата. Фъргъсън ще се погрижи да ги открие човек, който няма връзка с него. Опитай се да се отпуснеш.

— Няма да е лесно. Чувствам се така, сякаш всеки мой нерв е опънат до скъсване. — Седна на тапицирания с дамаска стол до прозореца и огледа магазина. Той приличаше на пещерата на Аладин със златните верижки и другите бижута, изложени по лавиците и витрините. — Кой е Фатин?

— Казах ти: приятел. Познавам го от години. Живееше в планината, но се премести в града за по-добър живот. Справяше се добре.

— Спомена нещо за връщане на услуга. Какво си сторил за него?

— Направих услуга на сестра му. Успях да я изведа от страната и да я отведа в Швейцария, преди да е пострадала. Беше направила грешката да изневери на съпруга си. Нямаше значение, че той я пребиваше от бой и се отнасяше с нея като с боклук. Фатин не можеше да й помогне. Беше възпрепятстван от семейството си.

Емили знаеше, че подобна ситуация не е нещо необичайно, но въпреки това й се повдигна от отвращение.

— Мислех, че правителството взема мерки да осигури по-голяма свобода на жените.

— Не могат да спрат онова, което не виждат зад заключените врати. Мерките им нищо не струват или са съвсем незначителни.

— Значи има причина приятелят ти да иска да рискува живота си за теб.

— В противен случай, нямаше въобще да го моля. И той го знае.

— Изглежда, че имаш много приятели, готови да дадат живота си за теб.

— Да.

В гласа му се долавяше нотка, която я накара да вдигне поглед към него. После смисълът на думите достигна до съзнанието й.

— Май го казах, без да помисля. Приятелят ти, Кариф… Не исках да прозвучи… — Поклати глава. — Не исках да ти причиня болка. Предполагам, че не се замислям върху думите си.

— Никога не се извинявай, че казваш истината. Кариф умря, защото го помолих да ми помогне. — Изкриви устни в горчива гримаса. — Няма да е толкова опасно за Фатин. Ако ни заловят тук, ще кажа, че сме нахлули с взлом в магазина. — Седна на стола срещу нея. — Но не мисля, че има такава опасност. Просто съм изключително внимателен, Емили.

Тя кимна.

— Мисля, че просто съм… разтърсена. — Засмя се горчиво, тъй като думите подценяваха състоянието й. — Не съм свикнала с труповете, с преследванията и сключването на сделки, за да избегна затвора.

— Човек никога не знае в какво положение ще изпадне — усмихна се той. — Но го приемаш добре.

— Ужасно е. — Тя видимо потрепери. — Смърт, кръв и…

— Умря човек, чието спокойствие нямаше да бъде смутено, ако ти и целият ти екип бяхте измрели.

— Знам. — Опита се да мисли за нещо друго, а не за трупа на Немид с почти откъснатата от тялото глава. — Чувствах се ужасно безпомощна там. Искам да ми дадеш оръжие.

Той кимна.

— Ще се погрижа да ти намерим добро в Ню Йорк. Тук ще е малко трудно. Някакви предпочитания?

— Обикновено избирам Глок. Четирийсети калибър.

Той повдигна вежди.

— Обикновено?

— Обикновено — повтори тя, като ясно подчерта думата. Не й харесваше това, че се бе погрижил тя да остане на заден план и в безопасност в къщата на Немид. И трябваше да уреди въпроса, преди да са продължили напред. — Мислиш, че съм безпомощна и неспособна да се защитя. Това не е вярно. Пътувах много с баща си и съм била на някои наистина диви места. Той нямаше да ми позволи да съм до него, ако не мислеше, че мога да се грижа за себе си сама. Научих се да стрелям още осемгодишна. Като навърших дванайсет, бях вече много добра. А когато бях на шестнайсет, двамата с татко преследвахме контрабандисти на слонова кост в резерват за слонове в Африка. Оттогава насам ми се е налагало да се справям с крадци и гуерили, които си мислят, че музеите съществуват единствено за да бъдат обирани. Нямам нужда от теб, защото съм безпомощна, а защото познаваш подобен вид битки. Трябва да съм сигурна, че ще пипна Стонтън.

Той се усмихна.

— „Глок“-ът много ще ти помогне срещу Стонтън.

— И аз така си помислих — каза Емили. — И защо бе убит Немид? Какво има в кутийката, която извадихме от скривалището в стената?

— Да видим. — Извади кутийката от джоба на якето си. Тя бе приблизително десет на двайсет сантиметра, но украсена с богата и сложна дърворезба. — Красива вещ. Човек ще рече, че съдържанието й е изключително ценно. — Отвори кутийката и извади сгънат лист хартия, който покриваше нещо, завито в кадифе. Разгъна го и го разгледа внимателно. — Това е карта на Русия и Централна Европа. Доста стара, но не е нещо специално. Обикновена карта, каквато можеш да купиш на всяка гара и във всеки магазин. — Подаде й я. — Но според надписа в горния десен ъгъл е била издадена в Санкт Петербург през 1913 година.

Тя поклати глава.

— На руски ли е изписано? Нещо друго?

Той кимна.

— Не. Аз мога да чета на руски. Както казах, картата изглежда съвсем обикновена. — Сгъна листа, разтвори кадифето и подсвирна. — Ей, виж какво имаме тук!

Рисуван на ръка амулет. Картината изобразяваше мъж с гъста черна брада и горящи черни очи. Емили бе виждала това лице в прекалено много исторически книги, за да не го разпознае.

— Распутин.

Гарет кимна.

— Това лице се запомня. Думите под портрета му са молитва и благословия за онзи, който носи амулета. Този тук е значително по-малък и по-изящен от обикновените амулети. — Той проследи с пръст изящната златна рамка и сложната дърворезба.

— Но кой го е носил?

— Няма ли надпис?

Гарет разтърси глава.

— Питам се дали Распутин не е раздавал такива амулети на последователите си така, както папата раздава молитвени броеници. От прочетеното за Распутин мога да съдя, че егото му е било достатъчно голямо.

— Распутин е имал власт точно преди руската революция, когато Николай II и цялото му семейство са били избити. Но дори амулетът да е принадлежал на някого от царското семейство, той не е чак толкова ценен. По него няма бижута и надпис, който да го посвещава на някого. Може би картата е по-важна.

— Ще я проверя и ще направя няколко теста, но ми изглежда съвсем обикновена.

— Предполагам, че съм жадна за отговори — сви рамене тя. — Не знам. Май се надявах на нещо повече.

— Искаш да кажеш, че си очаквала да ни поднесат чука на Зелов, украсен с панделки?

— Нямаше да ни навреди. — Загледа го как внимателно връща картата и амулета в кутийката. — Стонтън е търсил амулета. Искал го е. Убил е Немид, за да го докопа.

— Или не е искал да попадне в ръцете ни. Ако е знаел, че е у Немид, защо не го е потърсил по-рано? Освен ако не е бил чак толкова важен за него.

Емили смръщи вежди.

— И защо да не е бил важен? Немид е вярвал в стойността му. В противен случай, нямаше да го скрие.

— Права си. Възможно е Стонтън да е сключил сделка с Немид и амулетът да е бил разменната монета. Може би е искал да спечели време, преди да го предаде в нечии ръце.

— Но какво общо има този амулет с всичко друго? Очевидно е, че не този артефакт е бил в дръжката на чука на Зелов. Стонтън мислеше, че чукът е в онзи музей. И вероятно той е накарал Немид да ни изпрати там. — Разтри слепоочията си. — Всичко това е някаква лудост. Нищо няма смисъл.

— Ще има, когато открием всички парченца от мозайката.

— Наведе се напред. — А ние ще ги съберем. Човек обаче не може да насилва нещата. Затвори очи и си почини. Опитай се да поспиш. Ще те събудя веднага щом разбера дали Фъргъсън лъже, или играе честно.

— Няма да мога да заспя. — Но затвори очи. Нощта бе тежка. Все още виждаше окървавените трупове в библиотеката на Немид. Шокираше я не само смъртта на тези хора, но и това, че Гарет се бе оказал прав. Немид преднамерено ги бе изпратил в онзи музей, обричайки ги на смърт. Какво може да е толкова важно, че да накара човек да…?

— Той заслужаваше да умре — каза Гарет. Като че ли четеше мислите й. — Ако Стонтън не беше го убил, щях да го направя сам.

Тя не отвори очи, защото не искаше да вижда мрачното му и злокобно изражение. Би трябвало вече да е свикнала с това и да не обръща внимание.

Но обръщаше. Не искаше то да бъде помрачено заради нея. Това й причиняваше болка. Искаше да отблъсне мрака, да отблъсне и него.

Не. Искаше да отблъсне само мрака.

Очите й бяха все още затворени, когато протегна ръка към него.

Усети как той внезапно застина.

После той се наведе напред и взе ръката й в своята.

— Какво има?

Тя поклати глава. Как би могла да му отговори, след като сама не знаеше отговора?

— Добре. Няма нищо. Няма да задавам повече въпроси. — Ръката му стисна по-силно нейната. Дланта му бе топла и силна.

И макар очите й да бяха още затворени, тя знаеше, че мракът вече не засенчва лицето му.

 

 

— Тя спи? — запита Фатин няколко часа по-късно, когато се върна в стаята. — Донесох храна. Реших, че имате нужда да хапнете нещо, преди да тръгнете.

Емили отвори очи.

— Не спя. — Погледна Гарет, който се бе подпрял на стената. — Кога можем да тръгнем?

Гарет погледна Фатин.

— Да, кога можем да тръгнем? Чул ли си нещо?

Той се усмихна.

— Според радиото, нашият уважаван съветник е заклан от крадци или талибани. Тялото му било открито от секретарката му, отишла рано в дома му, за да му помогне да напише речта си, тъй като същия ден е трябвало да говори пред съвета. — Остави подноса на масата пред Емили. — Много жалко. Светът е ужасно брутален, нали? — Обърна се към Гарет. — Но понякога, с помощта на приятели, можем да се спасим от бруталността. — Обърна се и тръгна към вратата. — Тук има само сирене и пастет. Ще донеса чай.

— Благодарим ти.

— Не, повтарям, за мен е удоволствие. — Усмивка озари кръглото му мургаво лице. — Имате ли нужда от дрехи? От транспорт?

Гарет се усмихна.

— Изглежда, че губим ризите си при всяко наше обръщане. Но предполагам, че Фъргъсън е преместил колата, която наехме и оставихме пред къщата на Немид. А куфарите ни бяха в нея. Няма да почукаме на вратата на Фъргъсън, за да си ги вземем. Това може да се окаже прекалено изкушение за него. Ще помоля Дардън да ни донесе, когато дойде да ни вземе, но сега трябва да напуснем града, без никой да разпознае Емили. — Кимна. — Така че, да, ще ти бъда много благодарен, ако можеш да намериш дрехи за Емили. За предпочитане тоалет, който да включва фередже. За мен всичко ще е добре. — Фатин излезе от стаята, а той се обърна към Емили. — Ще ги носиш само докато напуснем града.

— Няма нужда да ми даваш обяснения. Не ми харесва фактът, че мъжете държат жените си зад фереджета, но, от друга страна, тази дегизировка ще свърши работа. — Отхапа от сиренето. — Предполагам, че ще е добре да задържа фереджето, докато влезем в Щатите.

Той кимна.

— Ще уредя частен реактивен самолет, с който да стигнем района на Ню Йорк. Знам малко летище в Кънектикът, което ще е абсолютно безопасно.

— Безопасно? Това означава ли, че ще влезем в страната, незабелязани от властите? Ехо от тъмното ти минало?

— А каква друга полза би могло да има от тъмното минало? — Седна срещу нея и протегна ръка към хляба. — Ще се отдалечим от летището веднага, щом слезем от самолета.

— Донесох дрехи. — Фатин влезе в стаята, преметнал през ръката си широки черни дрехи. — Надявам се да са подходящи. — Остави дрехите върху една от табуретките. — Ако не знаете как се обличат, кажете. Ще изпратя съпругата си да ви помогне.

— Съпругата ти?

— Да. Дрехите са нейни. — Вдигна рамене, като видя изненаданото й изражение. — Такава е традицията.

— Не исках да кажа… Много си любезен. Благодаря.

Фатин излезе от стаята, а тя погледна първо дрехите и после — Гарет.

— Човек трябва да е доволен от това, което получава. Стъпка по стъпка.

 

 

Дардън слезе от хеликоптера, когато пристигнаха в същото маково поле, в което бяха кацнали в деня, когато Гарет я изведе от планината.

— Казах ти да останеш с Ирана — каза Гарет и отвори вратата на колата за Емили. — Какво правиш тук, по дяволите?

— Ирана няма нужда от мен. Реши да остане в Мароко и да работи с лекар, който разработва нова ваксина против малария.

— И се предполага, че в Мароко е безопасно?

— Тя е обградена от цяла армия. — Вдигна ръка към челото си в присмехулно отдаване на чест. — Както заповядахте. Каза ми да не й се пречкам и да свърша нещо полезно. — Подсвирна тихо, когато Емили слезе от колата. — Страшна премяна! Не мога да те позная под всичките тези дрехи.

— А аз не мога да дишам. — Свали фереджето. — Не разбирам как мюсюлманките издържат. — Свали толкова дрехи, колкото можа, без да остане гола. — Така е по-добре.

— Донесох ти още дрехи и компютър.

— Добре — каза Емили. — Ще проверя дали мога да науча още нещо за Николай Зелов и къщата му в Кънектикът.

— Аз разрових малко по-надълбоко и открих някои неща за него, докато бях с Ирана — каза Дардън. — Бил на ръба на банкрута и наел адвоката Доналд Уоруик да уреди семейните му дела, а също така да намери грешката на корпорацията и да я поправи. Изхарчих малко от твоите пари, Гарет, но открих Уоруик и разговарях с него. Очевидно върши работата си старателно и изчерпва всички възможности, защото проверил счетоводните книги на корпорацията от 1925 година насам.

— И?

— Открил, че големи суми са депозирани в корпоративната сметка на Зелов на всеки шест месеца и на една и съща дата чак до 1943 година. След това депозитите са спрели.

— Откъде са депозирани парите?

Дардън поклати глава.

— Първо по пощата, след това — електронни трансфери от Белгия. Не може да се проследи с точност от коя област на Белгия.

— Белгия? — запита Емили.

— Не се хващай за това — каза Гарет. — Ако искаш парите ти да не могат да бъдат проследени, ги прехвърляш от една офшорна банка в друга.

— Но Уоруик каза, че Николай Зелов се заинтересувал много от въпросните депозити. Николай казал още, че старото копеле Михаил вероятно е знаел нещо за някого и че било лошо, дето парите спрели да идват.

— Изнудване?

— Или плащане за извършени услуги — каза Гарет. — Може би Николай е решил да направи собствено разследване и е изровил нещо интересно. И оттам — пътуването до Москва.

— И внезапната промяна във финансовите му средства — каза Дардън.

Гарет кимна.

— Връзката ми се струва вероятна.

— Тези вероятности започнаха да ме уморяват — каза Емили. — Искам да разбера нещо със сигурност. Къде ще отидем оттук?

— В Пакистан — каза Гарет. — А оттам — със самолет до Ню Йорк.

— Така каза и в Рим. — На Емили й се струваше, че са изминали сто години, откакто бе открила, че отиват в Кабул вместо в Ню Йорк. Убийствата, преследването и откриването на амулета не означаваха нищо за тях в този момент.

— Този път обещавам. — Гарет й помогна да се качи в хеликоптера. — Просто трябваше да проуча Немид след онова, което ми каза.

Тя се стегна.

— Каза, че съм споменала и друго, което може би ще ни е от полза. Какво?

Той не отговори веднага.

— Стонтън бил повикан, за да разговаря с някого, който е дошъл в лагера специално, за да го види. Той е оставил теб и Леви за миг.

Тя го гледаше с празен поглед.

— Не си спомням… — Но после се сети, че бе измърморила нещо като в треска, завладяна от спомените миналата вечер. — Защо се мъча да изтрия този спомен от паметта си? Защо не мога да си спомня…

— Ами ти беше… — Той сви рамене, после каза: — Не можеше да се концентрираш върху нищо друго, освен върху Леви. Това се е случило същата нощ, в която Стонтън е заповядал на Борг да изгори очите на Леви.

Гърбът й се скова — сякаш бе поела силен физически удар. Споменът за онази нощ се върна.

— Борг не можеше да го направи. Стонтън излезе от колибата, но Борг не помръдна. Тогава Стонтън се върна и каза: „Нека ти помогна. Не се справяш много добре.“

— Престани! — Гарет я разтърси леко. — Казах ти, че никога вече няма да те помоля да си спомниш нещо. Но трябваше да ти отговоря, когато ме запита.

Тя кимна рязко.

— Знам. — Спомни си и нещо друго. — На следващия ден Стонтън ми каза, че умишлено блокирам някои неща. Вероятно се опитваше да разбере дали съм обърнала внимание на излизането му от колибата. Защо… Мислиш ли, че посетителят е бил важен? Защото Стонтън изруга и каза: „По дяволите Бабин! Вре си носа винаги и навсякъде, души, проверява ме.“

— Бабин?

— Да. — Той също се качи в хеликоптера. — Важно е, но щеше да отнеме много време да направя връзката веднага, затова се обадих на Дардън и му казах да започне проверката на Бабин. Но виждам, че разследването на Немид също ни предоставя някои възможности. — Обърна се към Дардън.

— Излитай.

— След минута. Има и още нещо. Искам да разкрия какъв супердетектив съм и да получа похвала.

— Открил си още нещо за Зелов? — запита Емили.

— Не. По-важно. За Стонтън.

— Какво? — запита Гарет.

— Помниш ли, казах ти, че Стонтън може би е псевдоним на Робърт Хъркър?

— И така ли е?

— Да. Но само един от многото. Докато бях с Ирана, имах време да поровя надълбоко. Не използва името Стонтън много често. Изглежда, че го пази за случаите, в които няма голяма опасност да бъде заловен. Затова и не успях да проследя името по-бързо.

— Разкажи ми за този Хъркър.

— Роден е в Мелбърн, Австралия. Баща му бил рибар, майка му — курва. Поне докато баща му не я прибрал от улицата. Израснал е в Сидни. Десетгодишен, бил обвинен в кражба с взлом и нападение със смъртоносно оръжие. Пропадал все повече. Едва не пребил до смърт собственик на магазин, когато бил на петнайсет. Отървал се, защото все още бил непълнолетен. — Направи пауза. — Майка му и сестра му паднали зад борда и се удавили, когато навършил шестнайсет. Престорил се на съкрушен от мъка. Социалният работник, който се занимавал със случая му, сподели, че е много възможно той да ги е убил. В Сидни станало прекалено горещо за него и изчезнал за известно време. Започнал да посещава университет, но когато се върнал, единственото, което бил научил, били още улични хитрини и начини за изразяване на безмерна злоба. Заминал за Франция. И оттогава скита по света и се занимава с онова, което върши най-добре.

— Убийства — каза Емили. Странно бе да мисли за Стонтън като за дете, макар и злобно дете — портрета, който Дардън бе нарисувал. Защото в нейния живот и въображението й той доминираше като възрастен.

— Очевидно е достатъчно добър в занаята си, защото доходът му е повече от висок — каза Дардън. — И привлича изключително богати клиенти.

— Къде живее?

Дардън поклати глава.

— Няма адрес. Пътува непрекъснато.

— Можем ли да се свържем с някои от клиентите му и да видим дали няма да научим още нещо за него?

— Ако имаме време — каза Гарет. — Но никак не съм сигурен, че ще имаме. По-добре е да се концентрираме върху усилията си да го накараме да дойде при нас.

— Продължавам да проверявам. — Дардън запали двигателя и перките се завъртяха. — Ще ви кажа, когато науча нещо.

Вече знаеха повече, отколкото преди няколко минути. Вече виждаха модела на поведението му, познаваха произхода му. Стонтън бе чудовище, което доминираше над мислите и чувствата им от първия миг, в който го видяха. А сега думите на Дардън го превърнаха в човешко същество.

— Убил е майка си, сигурен съм — каза Гарет. — Каза ми, че се е погрижил за кучката. Не спомена нищо за малко дете.

— Стореното вероятно не е важно за него — каза Емили. — Какво значение има животът на едно малко дете? — Стисна устни. — Искам да му покажа какъв смисъл има човешкият живот. Искам да… — Млъкна. Трябваше да се контролира. Да остане спокойна и с трезв разсъдък. — Колко още ни остава до летището в Кънектикът?