Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Deadlock, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Силвия Желева, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 20гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Violeta_63(2014)
- Разпознаване и корекция
- egesihora(2014)
Издание:
Айрис Йохансен. Четвъртият амулет
Американска. Първо издание
ИК „Калпазанов“, София, 2012
Редактор: Мая Арсенова
Коректор: Никола Христов
ISBN: 978-954-17-0274-1
История
- —Добавяне
Глава 1
Дарлов, Афганистан
— Това е краят. — Джоел Леви отстъпи крачка назад от камиона и въздъхна със задоволство. — А сега, можем ли вече да изчезваме оттук, Емили? Тези облаци никак не ми харесват. Последното, от което имаме нужда, е да попаднем в силна буря и пътуването ни да се превърне в загуба на време.
— Не е загуба на време — каза Емили Хъдсън и дръпна ципа на якето си. Но Джоел беше прав. Температурата бе спаднала значително през последния час, а въздухът щипеше. — Не открихме нещо ново, но онези артефакти си струват. Трябва да ги спасим, защото означават много за този народ и тази страна.
— Запази лекцията си за класа си в университета — каза Джоел. — Аз знам само, че изминахме целия път през планината, за да дойдем в този малък музей, от който като че ли никой не се интересува. И нищо чудно. Повечето от артефактите тук са само на по стотина години.
— А ти искаш да откриеш меча на Александър Велики или нова версия на Библията. — Емили направи гримаса. — И не ти изнасям лекция. Да не ме мислиш за луда? Знам, че ще бъде безнадеждно. Не знам как си получил доктората си. Ти не си учен, а бъдещ Индиана Джоунс.
— Ти просто завиждаш — усмихна се широко Джоел. — Защото също искаш да бъдеш Индиана Джоунс, но ти пречат многото работа с документация и силното чувство за отговорност. Те ти пречат да се радваш на живота. Не е трябвало да приемаш тази работа, Емили.
Тя сви рамене.
— Все някой трябва да я свърши.
— И от ООН не искаха да платят достатъчно на никого другиго, че да си рискува живота. — След което се поправи. — Като теб. След тази работа ще си отида у дома, ще водя заседнал живот и ще започна да пиша мемоарите си.
— Нито един издател няма да ги купи. Та ти си само на двайсет и седем.
— Но остарях през последните пет години, през които работих с теб. Ще полежа известно време, а после Спилбърг ще купи книгата ми и ще я превърне във филм.
— Желая ти късмет.
Джоел непрекъснато заплашваше, че ще напусне, но никога не го правеше. Беше умен и начетен, но прекалено нетърпелив за университетска работа и освен това обичаше да пътува. Работата с Емили със сигурност му осигуряваше достатъчно пътуване. ООН го изпращаше в най-горещите точки по света, за да прави каталози, да потвърждава данни и да премества музейни експонати в специални центрове за съхранение, където се пазеха, докато не станеше безопасно тези културни ценности да се върнат по домовете си. Джоел не само имаше докторска степен по археология и антични предмети, но владееше иврит и няколко други езика от Близкия изток, с което беше незаменим за Емили.
— Но ако се прибереш у дома си, Маги ще те принуди да се ожениш за нея.
Той трепна.
— Може би ще приема още някоя задача, върху която ще работим двамата.
— Това ли е последният товар, Емили? — Ал Търнър подаде глава през прозореца на шофьорското място. — По-добре да тръгнем веднага. Струва ми се, че ще завали сняг.
— Заобиколена съм със синоптици — каза Емили и тръгна обратно към музея. — Да, това е, Ал. Вие с Дон можете да тръгвате. А ние с Джоел ще огледаме за последно, след което ще ви последваме с другия камион.
— Не се бавете — посъветва я Ал. — Повярвай ми, не искате лошото време да ви задържи в планината. Знам, ООН ни увериха, че районът е прочистен от бандити, но са грешали и преди.
Никой не знаеше това по-добре от Емили. Двамата с Джоел едва не бяха взривени в Багдад, след като военните ги бяха уверили, че районът около музея е обезопасен. Джоел се кълнеше, че ООН притискат военните да правят прибързани заключения. Артефактите в онзи музей бяха безценни и от ООН не искаха да бъдат повредени в резултат на враждебни действия. Това щеше да бъде неудобно.
Но в музея бе поставена умело замаскирана бомба и не само че имаше изгубени съкровища, но Емили се озова във военната болница в Германия със сътресение на мозъка. Сега, също като Джоел, тя не вярваше на никакви доклади за мир в района.
— Досега всичко бе спокойно. А и току-що ми се обадиха, че военният ни ескорт почти е пристигнал.
Ал смръщи вежди.
— Трябваше да са тук преди часове. Трябваше да се срещнат с нас още преди да сме влезли в зоната.
— И аз така им казах. Но спрели, за да отстранят мина в едно от близките села. Вероятно ще ги срещнеш недалеч. — Махна с ръка. — Тръгвай, Ал. Ще се видим в Кабул.
Загледа как камионът се спуска по хълма, а после вдигна поглед към планината Хинду Куш на север. Великолепна планина, по чиито стръмни пътеки са минавали Александър Македонски, руски нашественици и местни разбойници. Върховете й винаги изглеждаха заплашителни, но с тези буреносни облаци, кръжащи над тях, наистина не предвещаваха нищо добро. Обърна се към Джоел.
— Да се върнем да погледнем пак в мазето. Бързахме толкова много, че нямах възможност да проверя дали в стените нямаше дупки, където уредникът да е скрил разни неща.
Той я последва обратно в сградата.
— Но защо би оставил нещо ценно, след като е можел да го вземе със себе си?
— Възможно е да е взел всичко. В доклада се казваше, че е убит от бандити в опит да се измъкне от района. Но знаеш, намирали сме скрити артефакти и преди. — Не беше нещо необичайно служителите на музеите да крадат артефакти, а после да обвиняват военните сили за загубата им. — Хайде. Може би ще намерим Свещения Граал.
— Не е вероятно. — Той огледа празните витрини на изложбената зала на първия етаж. — Не открихме нищо ценно. Евтино, много евтино. Не мога да си представя дори защо им е този музей тук. Та това е само малко село в долината, което на практика е изоставено заради честите набези на бандитите.
Това бе озадачило и Емили. Районът бе открит наскоро за Обединените нации, след като цяла година в него бяха вилнели бандити и талибани. Беше странно още, че музеят изглеждаше недокоснат от насилието, но може би наистина бе по-странно самото му съществуване тук.
— Казаха ми, че е субсидиран от Аман Немид, член на Националния съвет, роден в това село. Много се гордее с него. Той е помолил да ни изпратят, за да го спасим.
— Да спасим какво? Мисля, че уредникът би сметнал и стар плакат на „Казабланка“ за съкровище на изкуството.
— Да. И аз обичам този филм. — Тя вече тичаше надолу по стълбите. — Знам, че съм сантиментална глупачка.
— Да — каза той и я последва. — Имаш нужда от някой, който да те връща в реалния свят. Не мога да разбера защо не си цинична, като се има предвид с каква работа се занимаваш.
Тя повдигна вежди.
— Искаш да кажеш, че не съм? Какво признание, и то от твоята уста!
— Е, трябва да те държа в напрежение. Нямаше да мога да работя с теб, ако не успявах.
— Но аз съм цинична — каза тя тихо. — Просто не мога да позволя на подозренията да ме отровят. По тази земя крачат какви ли не негодници, но има също и добри хора. Предполагам, че ако гледам право напред, към целта, може би няма да виждам заобикалящата ме грозота. — Усмихна се и му хвърли поглед през рамо. — Освен това, добрата компания помага да преглътнеш доста неща. А ти си такава в седемдесет процента от времето.
— Деветдесет.
— Осемдесет и пет.
Оглеждаше тъмното мазе. То явно се използваше за склад, както бе и в повечето музеи, но оттук бяха изнесли всичко, което бе възможно да бъде класифицирано като артефакт.
В ъгъла бяха захвърлени ръждясали земеделски инструменти, но не бяха на повече от двайсет години и вероятно ги използваха за градината отзад. Няколкото дървени щайги, струпани до стената, вече бяха претърсени и бе преценено, че не си струва да бъдат транспортирани.
— Ти провери онази стена. Аз ще проверя тази. Ако видиш пукнатини или удебеления, които биха могли да прикриват тайни отделения, извикай ме.
— Знам каква е процедурата. — Джоел тръгна към стената и запали фенерчето си. — Но няма да открием нищо тук. Откажи се, Емили.
— Рейтингът ти току-що спадна с пет точки. Пази тишина и просто огледай. — Не можеше да обвини Джоел, че не иска да губи повече време тук. Всичко се бе объркало още от пристигането им в Афганистан. Предполагаше се, че ще ги изпратят отново в Ирак, но ето, че бяха отклонени към Кабул. После и грешката с военния ескорт и когато пристигнаха тук, музеят бе изоставен, а предполагаемите артефакти имаха толкова нищожна стойност, че бяха истинско разочарование. Е, тя можеше единствено да си свърши работата и да се надява, че следващата й задача ще бъде по-приятна. Включи собственото си фенерче.
— Аз също искам да се измъкна оттук. Но трябва да съм сигурна, че не съм пропуснала нещо.
— Да, шефе — каза Джоел. — Трябва само да ти кажа, че обмислям рейтинга и качествата ти.
— Ще го преживея. — Обходи стените с лъча на фенерчето, после започна да ги опипва с пръсти. — Ще гледам отново „Казабланка“, като се върна в града, и може би ще си спомня, че на света все пак има мъже, готови на саможертва.
— От това боли. Нима не свърших работата ти по документацията, когато беше болна от грип в Чевнов? Бих казал, че онова беше огромна саможертва.
— Направи го само защото искаше да ме изнудваш до края на кариерата ми. — Това бе лъжа. Джоел бе грижовен към нея като майка — към детето си. Беше й намерил добър лекар и бе свършил сам работата в Чевнов. Никой не би могъл да й бъде по-добър приятел от Джоел. Щеше да бъде съкрушена и в личен, и в професионален план, ако го загубеше. — Провери стените.
— Добре. Добре. — Той ги освети с лъча на фенерчето си. — Но съм готов да се обзаложа, че Хъмфри Богарт не би си губил времето. Тук няма нищо интересно. Скука.
— А Ингрид Бергман щеше да го свърши за секунда. Тя знае какво е дълг.
Джоел въздъхна и повтори:
— Скука.
— Готов съм — каза Джоел. — Нито едно скривалище. Имаш ли нужда от помощ?
— Не. Ще се забавя още само няколко минути. — Направи няколко крачки и изгледа стената с присвити очи. — Пречиш ми.
— Ако се забавиш още малко, ще си направя лагерен огън от нещата в камиона. — Започна да духа на ръцете си, за да ги стопли. — Тук сме едва от десет минути, а вече съм измръзнал.
— Още няколко минути — повтори тя разсеяно, докато продължаваше да опипва грубата стена.
Джоел се облегна на стената с поглед, втренчен в нея. Помисли си, че тя дори не усеща студа. Щом вниманието на Емили веднъж бе погълнато от нещо, тя не забелязваше нищо друго. Точно по тази причина й се възхищаваха военните и дипломатите в тази част на света. Тя притежаваше блестящ ум, бе посветена на работата си и можеше да й се има доверие. Бе едва на трийсет, но работеше за ООН още откакто бе получила научната си степен. В началото работеше под ръководството на професор Кордуейн от Оксфорд, но бе поела работата в свои ръце след напускането му преди осемнайсет месеца.
Което означаваше още власт за нея. Той за нищо на света не би пожелал работата й. Нямаше нищо против да бъде част от екипа й, но обичаше личния си живот, а Емили просто нямаше такъв. Всеки път, когато колебливо започваше връзка, я изпращаха в друга част на света.
Защо не се бе опитал да я вкара в леглото си? Работеха в такава близост, че лесно биха могли да станат интимни. Бог му бе свидетел, тя беше привлекателна. Може би не в обикновения смисъл на думата. Бе висока и слаба, но притежаваше грация и сила, които бяха сексапилни. Кафявите й очи бяха широко разположени и леко наклонени, което й придаваше екзотичен вид. Обикновено не използваше много грим, но кожата й бе нежна като на бебе и чиста, а късата й пясъчноруса коса бе винаги блестяща.
Защо, тогава, никога не й бе предложил?
Защото бе доловил уязвимостта, която се криеше под силата й. Независимо че всеки ден се срещаше с грозния облик на света, тя бе мечтателка. А мечтателите бяха лесно раними. Тя искаше да вярва в един по-добър свят, притежаващ цялата красота на миналото, като пренебрегваше факта, че миналото бе също така изпълнено с насилие като настоящето.
Не, не го пренебрегваше. Но отказваше да мисли за това. Може би по тази причина той я харесваше толкова много. Тя искаше светът да е добър и правеше нещо по въпроса. Беше права, той копнееше единствено за приключенията, за вълненията и приятелството, което Емили му даваше.
А понякога, когато си вземеше отпуска, той се въргаляше в сеното с Маги Неговиц, която беше сладка и сексапилна. И не толкова уязвима.
— Нищо. — Емили направи крачка назад. — Всъщност не очаквах нещо.
— Можеш ли тогава да ми кажеш защо остави топките ми да измръзнат тук?
Усмивката озари лицето й.
— Защото можеше и да открием нещо. — Тръгна към стълбите. — Най-вълшебните думи, в който и да е език.
Последва я.
— Не, най-вълшебните думи са топлина, храна и секс. — Вдигна яката си, когато излязоха навън. — Бррр! — Погледът му се стрелна към планината. — Бързо приближава. Погледни облаците.
— Да тръгваме. — Тя скочи на седалката в камиона. — Със скоростта, с която шофираш, ще сме извън района, преди бурята да ни връхлети. А и военният ескорт ще ни е срещнал доста преди това. Всичко ще е наред.
— Да. — Той не помръдна, бе приковал поглед в сиво-черните облаци. Усещаше студени тръпки, които нямаха нищо общо с температурата. Гърдите му се стягаха от неочаквано връхлетяла паника. Като че ли облаците бяха живи и ги дебнеха.
Глупаво.
— Разбира се. — Най-после откъсна поглед от приближаващата буря. — Всичко ще е наред.
— Идват. — Борг легна на земята до Стонтън зад хълма, откъм шосето. — Само още няколко минути. — Вдигна карабината си. — Да стрелям ли в гумите им, за да ги накарам да спрат?
— Не, те и бездруго ще спрат. — Стонтън вдигна бинокъла си. — Имат причина. Не искаме да повредим артефактите, които превозват. — Фокусира бинокъла върху приближаващия камион. — Да, на предната седалка е тя. Емили Хъдсън. Усмихва се и разговаря с мъжа до себе си. Какво е неговото име? Леви. Двамата нямат сексуална връзка, но са приятели отдавна. Отношението й към него ме кара да вярвам, че докладите са точни.
— Скоро ще го видят — каза Борг. — Трябва да сме готови.
— Готов съм — отговори Стонтън. — Винаги съм готов. — Остави бинокъла. — Престани да се тревожиш, Борг.
— Не можем повече да задържаме ескорта. Ще се стоварят отгоре ни след трийсет минути.
— Трийсет минути могат да бъдат и много време. Всичко ще бъде наред.
— Разбира се. — Борг стисна по-силно карабината. Във вените на Стонтън не течеше кръв, а леденостудена вода. Бе винаги спокоен и сигурен. — Мислиш ли, че онова, което ни интересува, е в камиона?
— Надявам се. — Усмихна се. — За нея ще е много по-лесно, ако е там.
— За Бога, няма ли да изключиш Брус Спрингстийн? — запита Джоел. — Слушаш го непрекъснато. Имам нужда да си почина от него.
— Никога не си доволен. — Започна да търси из мобилния си телефон. — Мислех, че ще оцениш разликата между него и „Казабланка“. „Роден в Америка“ определено е далеч от сантименталността.
— Той има и сантиментални песни. „Танцувай в мрака“ е малко… Какво, по дяволите?! — Натисна рязко спирачките. — Това е камионът на Ал!
Емили ококори очи от ужас.
— Мили Боже!
Камионът беше прекатурен и артефактите бяха разпилени по покритото с чакъл шосе и в канавките.
— Не виждам нито Ал, нито Дон. — Джоел отвори вратата.
— Къде са, по дяволите?
— Не! — Емили го сграбчи за ръката. — Не слизай от камиона. Да се измъкнем оттук.
— Няма начин. Трябва да открия…
— Знаеш как трябва да постъпим, когато попаднем в необичайна ситуация. Ще се върнем, щом се срещнем с ескорта. Възможно е това да е капан.
— Но може и да са проклетите бандити или талибани. Ако хората ни са ранени, могат да умрат от загуба на кръв, преди да стигнем до тях. — Взе пистолета си от жабката и скочи на земята. — Остани тук. Аз ще огледам. — Закрачи към преобърнатия камион. — Извикай помощ.
Щом бе решил да провери, тя нямаше да го остави сам. Грабна „Глок“-а си и също скочи на земята.
— Внимавай, по дяволите! Недей да… — Спря рязко, като видя кръвта.
Тънка червена струйка се процеждаше от ремаркето на камиона.
Тя забрави, че трябва да внимават. Заобиколи камиона още преди Джоел да е успял да реагира.
— Господи! — прошепна.
Ал лежеше, сгърчен, до канавката. Главата му бе почти откъсната от трупа от серия куршуми. Половината тяло на Дон бе под камиона — изглеждаше така, сякаш се е опитал да избяга. Не беше успял. Гърдите му бяха надупчени от куршуми.
— Касапи! — каза Джоел с пресипнал глас. — Не са имали никакъв шанс.
Емили откъсна поглед от телата. Телата. Толкова безлична дума. Това тук бяха нейни приятели.
— Не можем да направим нищо за тях. Трябва да изчезваме оттук.
Той не помръдна.
— Кучи синове!
Емили го сграбчи за ръката.
— Трябва да тръгваме. Сега. Може още да са…
— И са. — Тя се обърна рязко и видя висок мъж с руса коса да крачи към нея. Носеше, някак небрежно и отпуснато, автомата си АК-47. — Не вдигайте оръжието си. Моето може да ви среже на две, преди някой от вас да е натиснал спусъка.
— Ти ли ги уби? — Тя го гледаше с объркване и ужас. — Защо? Ако си искал нещо от камиона, щяха да ти го дадат. От нас не се изисква да се борим, за да защитим артефактите.
— Но, любима, имах нужда от развлечение. — Вдигна високо русите си вежди. — Как иначе можех да бъда сигурен, че съм привлякъл вниманието ти?
Говореше спокойно, небрежно дори, със слаб австралийски акцент. Но за разлика от гласа му, думите му бяха вледеняващи.
— Оставете оръжията си на земята. Много бавно.
Емили се поколеба.
— Подчини се, Джоел. — Тя остави оръжието си първа.
Джоел не помръдна за секунда, след това неохотно се подчини.
— Много умно. — Австралиецът поднесе пръсти към устата си и свирна пронизително. — Време е да проверим товара ви. Стойте неподвижно и може би ще живеете още малко.
— Копеле! — възкликна Джоел. — Убил си ги съвсем хладнокръвно.
— Разбира се. Винаги е по-добре да запазиш спокойствие, когато става въпрос за насилие. — Погледна шестимата мъже, които тъкмо слизаха по хълма. — По-бързо, Борг. Искам да знам в следващите пет минути. — Обърна се отново към Джоел. — Ако беше малко по-спокоен, можеше и да те изгубим. Видях, че дамата се опитваше да те накара да останеш в камиона. Ако бяхте по-малко емоционално ангажирани, щяхте…
— Вината не бе негова — прекъсна го Емили. — Аз вероятно бих направила същото.
— Защитаваш го дори при тези обстоятелства? Сигурно сте много добри приятели. Не мога да ти кажа колко щастлив ме прави това.
Емили гледаше как хората му изхвърлят, без ни най-малко да ги е грижа, артефактите от камиона. Трепна, когато една ваза се счупи.
— Кажи ми какво търсиш. Няма нужда да чупиш всичко.
— Колко предано си вършиш работата. Пазиш, защитаваш…
— Точно така. — Трябваше да измисли как да се измъкнат. Ситуацията бе прекалено опасна и нямаше право на грешки. — Нека запазя поне останалите артефакти. Кажи ми какво искаш.
— Ще го направя, ако не намерим онова, което търсим. — Извика: — Борг?
— Не е тук, Стонтън. — Нисък, широкоплещест мъж с оредяваща кафява коса скочи на земята и направи знак и на другите мъже да напуснат камиона. — Помислих, че може да е във вазата, но не беше и там.
— Вижте, нямаше нищо ценно в музея — каза Емили. — Ако някой ви е казал обратното, излъгал ви е.
— Казаха ми, че има нещо изключително ценно, а моите източници са надеждни. — Поклати глава. — Което означава, че ти лъжеш.
— Нямам причина да лъжа. Казах ти, заповедите ни гласят да изоставим артефактите, ако нещо заплашва хората. Какво търсиш?
Той наклони глава и започна да изучава изражението й.
— Чукът на Зелов.
— Какво?
— Може би името не ти подсказва нищо. Но съм сигурен, че ще разпознаеш съкровището, скрито в дръжката. Ти си експерт по руски артефакти.
— Не знаем за какво говориш — намеси се Джоел. — В музея нямаше инструменти. И със сигурност такива с кухи дръжки.
— Въобще ли нямаше инструменти?
— Имаше. Градински, в мазето. Явно са ги използвали — каза Емили. — Отиди да ги провериш.
— Ще го направя — каза Стонтън. — Много ми помогна. Впечатлен съм.
— Тогава остави Джоел да си тръгне. Няма нужда да държиш и двама ни за заложници.
Джоел изруга.
— Няма начин.
— Идеята не му се нрави — каза Стонтън. — Нито пък на мен. — Усмихна се. — Но ми харесва идеята да се измъкнем оттук. Времето ни изтича. — Извърна се. — Ще повикам хеликоптера. Доведи ги.
Борг се приближаваше към тях. Емили се напрегна. Подписваше смъртната си присъда, ако отидеше, където и да е с тези убийци. Нямаше избор. Трябваше да предприеме нещо. Хвърли се на земята и посегна към оръжието.
— О, не, кучко! — Борг се обърна рязко и я удари с карабината си в слепоочието.
Мрак.
— Събуди се. Ставам нетърпелив.
Емили се опита да отвори очи, но болката беше прекалено силна.
— Събуди се! — Някой я подхвана под мишниците и я облегна на стената.
Отвори очи.
— Така е по-добре. — Пред нея стоеше Стонтън. — Реших, че се преструваш на припаднала. Изгубихме доста време, така че е по-добре да се залавяме за работа. Работодателят ми иска отговори и никак не е доволен от мен.
Австралийски акцент, заплашителни думи.
Мъртвите тела на Дон и Ал до камиона.
Споменът я върна в съзнание. Погледът й се спря на лицето на Стонтън.
— Ти си ги убил.
— Вече говорихме по този въпрос. Започваш да ме отегчаваш. — Поклати глава. — И… Изгубих достатъчно време, защото си толкова глупава да се опиташ да си върнеш оръжието. Мразя да чакам.
Тя се огледа. Стори й се, че се намира в колиба.
— Къде съм?
— В планината. Всъщност доста близо до лагера на моите добри приятели, които някога плячкосваха и плашеха хората в района.
— Бандитите.
— Да. Макар че Шафир Али се смята за земевладелец. За нещастие, правителството не е съгласно с него. Методите му са прекалено варварски според тях.
— В такъв случай, мога да разбера защо го смяташ за приятел. Защо не накара него и хората му да ограбят камиона ни?
— Не можех да им се доверя. Те свършиха своята работа.
— Убийствата?
— Не, това бях аз, но, разбира се, трябва да отдам дължимото и на приятелите си.
— Или пък да ги обвиниш. Не мислиш, че ООН ще стоят със скръстени ръце, нали?
— Не, но тази страна е варварска в още много отношения. Цивилизованият свят невинаги знае как да се справи с варварите, а ООН са толкова цивилизовани, че ми се повдига от тях. Тук от векове има бандити, които рушат и убиват. И справедливостта застига много малко от тях, защото познават планината като пръстите си. — Усмихна се. — Не искам да те разочаровам, но никой няма да дойде и да те спаси.
— Ти ще си разочарованият. Хора от Западния свят не могат да изчезнат просто така, безследно.
— Ще рискувам.
— Защо? Лудост е, че… — Млъкна, завладяна от страх. — Къде е Джоел? Какво си направил с него?
— Още нищо. В съседната колиба е. Реших, че така е по-удобно.
— По-удобно за какво?
— Да убедя теб. — Клекна до нея и я стисна силно за гърлото. — И него.
— Не ме докосвай. — Навлажни устни. — Казах ти, че нямам онова, което търсиш. Надникна ли в мазето на музея?
— Да, претърсихме го веднага. Сред инструментите, а те всички бяха руско производство, нямаше чук. — Ръката му се сключи още по-силно около гърлото й. — Липса, която бие на очи, не мислиш ли?
— Реших, че са градински инструменти. Изглеждаха използвани. Нямаше нищо ценно в музея. Сигурно грешиш.
— Възможно е. Но работодателят ми смята, че чукът е бил там преди твоето пристигане. Каза, че е абсолютно сигурен в това. Което ме задължава и аз да съм абсолютно сигурен. Каза да проверя всяка възможност… щателно.
— Ние не знаем нищо за никакъв чук.
— Ще трябва да ме убедиш. — Приближи се още повече до нея, сините му очи блестяха. — А е много трудно да бъда убеден.
— Използвай детектор на лъжата. Дай ми наркотика на истината.
— Има начини да бъдат излъгани. Аз съм старомоден. Вярвам, че традиционните методи са най-добри. — Гласът му беше тих. — Да ти кажа ли какво ще направя? Ще взема приятеля ти Джоел Леви и ще му причиня такава болка, каквато не можеш да си представиш. Когато решиш, че е понесъл достатъчно, кажи ми онова, което ме интересува.
Паника.
— Какви големи очи имаш — каза Стонтън. — Уплашена си. Да имаш властта да сложиш край на чужда болка, е ужасна отговорност, нали? Кажи ми сега каквото искам да знам и кошмарът няма дори да започне.
— Защо Джоел? — запита тя с дрезгав глас. — Защо не аз?
— И твоят ред ще дойде. Но мисля, че така ще има много по-силен ефект. Освен това, отдавна съм открил, че измъчването на жени има и странични ефекти. По някаква причина, то се смята за отвратително и настройва всички против теб. Изглежда несправедливо, нали? Сексистко. Ако успееш да се освободиш, ще бъда преследван безмилостно. Не, ще ми кажеш къде е, след като няколко дни убеждавам Леви.
— Не мога да ти кажа — извика тя, агонизираща от мъка. — Не знам нищо.
— Почти ти повярвах. Но трябва да съм сигурен. — Изправи се. — Сега ще отида в колибата на Леви. Борг ме чака. Не се опитвай да избягаш. Отвън има охрана, а лагерът на моите приятели бандитите е съвсем наблизо. — Извади мачете от калъфа, препасан през кръста му. — Мисля да започна с пръстите му. Ще чуеш писъците му.
— Не го прави. Няма никакъв смисъл в това. Той не знае нищо. Аз също. Моля те.
— Молиш ме?
— Да — каза тя несигурно. — Не го наранявай.
Той я гледаше втренчено.
— Чувствата ти са така силни. Усещанията също. Каква наслада ще ми достави да те пречупя. Молбите винаги са удовлетворителни, но понякога не са достатъчни. — Тръгна към вратата. — Ако ще проявяваш твърдоглавие, играта скоро ще загрубее. И тогава ще те накарам да гледаш.
— Но ние нищо не знаем!
Мили Боже! Паниката я заля. Беше истински кошмар. Как можеше да го спре? Как би могла да го убеди? Защо копелето не искаше да й повярва? Може би блъфираше. Може би просто искаше да я изплаши.
И тогава чу първия вик.