Дейвид Балдачи
Шестият (89)

88

Болничната стая беше по-студена от най-студената морга, в която беше влизал. Светлината идваше от редица малки апарати, издаващи странни звуци. Сигнализиращи за наличието на живот или може би за наближаваща смърт.

Шон седеше приведен напред. Главата му опираше в таблата на леглото, а ръцете му стискаха ръцете й.

Мишел Максуел беше опасана с множество системи, вливащи в тялото й непознати течности и изкарващи навън други.

Беше умирала три пъти. Веднъж в линейката, втори път на операционната маса и трети тук — в болничното легло. Буквално пред очите му, докато стискаше ръката й. Спешният екип светкавично се отзова на обявената тревога и направи магията, с която я измъкна от гроба. През цялото време той стоеше на прага и безпомощно наблюдаваше действията на опитните медици.

— Ножът е нанесъл големи поражения — съобщи му хирургът. — Засегнал е редица вътрешни органи, предизвиквайки почти фатален кръвоизлив. Но тя е млада и в невероятна физическа форма. Иначе едва ли щеше да стигне толкова далеч.

— Това ще бъде ли достатъчно? — попита Шон. — Имам предвид, за да бъде животът й извън опасност?

— Можем само да се надяваме — въздъхна хирургът. — Но при още една криза от подобен характер със сигурност ще я изпуснем.

Надеждите на Шон се стопиха.

Вдигна глава едва когато долови някакъв шум зад гърба си.

На прага стояха Кели Пол и брат й.

Лицето на Едгар Рой все още носеше следи от сблъсъка с Меган Райли, или както там се наричаше тази жена. Тя вече беше мъртва и само това имаше значение за Шон.

Пол пристъпи към леглото, огледа Мишел и леко докосна рамото му.

— Съжалявам. Не биваше да се случва.

— Много неща се случват — прошепна Шон. — Гадни неща. И най-вече на хората, които искат да постъпят правилно. — Обърна се към Рой и добави: — Ако не беше ти, тя нямаше да е тук. Безкрайно съм ти задължен, Едгар.

— И аз на теб, мистър Кинг — тихо отвърна Рой.

— Какво е състоянието й? — попита Пол.

— Виси на косъм. По-тънък от всякога. Не могат да ми кажат дори дали ще се събуди. Но когато това стане, аз ще бъда тук. — Изправи гръб и се втренчи в нея. — Фостър и Куонтрел?

— Надпреварват се да се топят взаимно. Дори прокуратурата да не разполагаше с нищо до този момент, сега вече има предостатъчно доказателства за вината им.

— Откъде са взели шестте трупа, които се появиха в хамбара?

— Отвсякъде. Подбирали са хора, които нямат нищо общо с правосъдието. — Пол се наведе и стисна ръката му. — Моята мисия беше да отстраня тези хора, но не и нея. Изпълних задачата си, но с нея се провалих. С теб също.

— Тук съм, за да повторя тези думи, но за себе си — обади се един глас зад тях.

Всички се обърнаха.

На прага стоеше Джеймс Харкс, облечен с обичайния черен костюм, бяла риза и черна вратовръзка. Изпънат като струна, с каменно лице. Пристъпи към леглото, погледна Мишел и бързо отмести очи.

— Бях сигурен, че сме покрили всички бази — едва чуто промълви той. — Но пропуснахме най-важната.

— Нейното име не е Меган Райли, разбира се — добави Пол. — Но това вече няма значение. Била е предпазният бушон на Фостър. Никой не е подозирал за нея.

— Била ли е адвокат все пак? — попита Шон.

— Да, освен много други неща. Това е била причината Фостър да я избере за помощник на Бърджин.

— А тя го е убила?

— Несъмнено. През цялото време бяхме сигурни, че това е работа на човек, когото приятелят ти е познавал. Иначе не би спрял на онзи безлюден път. Знаехме, че същия ден двамата са провели телефонен разговор. Но решихме, че тя си е във Вирджиния. Нямам представа как му е обяснила появата си в Мейн.

— Значи е премахнала Бърджин, за да стане главен защитник на Рой и така да ни шпионира? — подхвърли Шон.

— Именно — кимна Харкс. — А е убила Дюкс, защото не са били сигурни, че ще им помогне при извеждането на Рой.

— Накрая, разбира се, е убила и Ерик Добкин — мрачно добави Пол. — Защото това е бил единственият начин да си върне ролята на троянски кон.

— През цялото време имах чувството, че Фостър не ми казва всичко — въздъхна Харкс. — Когато спомена, че Райли е основният й коз, аз реших, че става въпрос просто за поредната невинна жертва. Но се оказа, че тя не е била нито невинна, нито жертва. — Поклати глава и се намръщи. — За съжаление Фостър наистина ме надхитри.

— Не се самообвинявай, Харкс — съчувствено го погледна Шон. — Ти свърши добра работа. Всъщност отлична.

— Не е така. Не бях достатъчно добър. — Той бавно огледа стаята. — Чичо Сам поема разходите за всичко, нали? Тя ще получи най-добрите грижи на света, Шон. А доколкото успях да я опозная, съвсем скоро ще се вдигне на крака.

— Благодаря ти за тези думи.

Харкс бръкна в джоба си и му подаде един плик.

— Това е за теб.

— Какво има вътре?

— Питър Бънтинг и Чичо Сам са единодушни по въпроса, че вие двамата трябва да бъдете възнаградени за огромната работа, която свършихте. Разделиха си поравно сумата, която е изписана тук. Парите вече са преведени във вашите сметки.

— Но ние само си вършехме работата.

— Не е така — обади се Пол. — На практика свършихте голяма част от нашата работа.

— Разбрахме, че нещо не е наред с Е-програмата, когато мъж на име Сохан Шарма се провали пред Стената, а после умря — поясни Харкс. — Отначало заподозряхме Бънтинг, но когато се заровихме по-дълбоко, открихме, че нещата са доста по-сложни. Привлякохме Кели в момента, в който труповете се появиха в хамбара на Еди. Бяхме убедени, че тя ще направи всичко възможно, за да изчисти името на брат си и да стигне до истината. Но без вас това нямаше да се случи. Кълна се в Бога, че е така!

Шон сведе поглед към изписаната сума и зяпна.

— Това е прекалено много, Харкс! — смаяно прошепна той.

Високият мъж погледна към леглото и поклати глава.

— Всъщност не е достатъчно.

— Ще изпратя част от парите на вдовицата на Ерик — окопити се Шон.

— Прави каквото намериш за добре. Парите са си твои.

После тримата си тръгнаха.

Шон остана до леглото, твърдо решен да не мръдне от болничната стая, докато Мишел не се върне в съзнание. Или докато… Тръсна глава да прогони мрачните мисли. Каквото и да се случеше, той щеше да бъде тук, до нея.

Твърде много неща бяха преживели заедно. Един маниак, който преди много години беше взривил къщата му. Един сериен убиец, който почти беше успял да ги ликвидира. Фалшив агент на ЦРУ, който беше убеден, че изтезанията на съгражданите му американци са напълно законен бизнес. Политически лидери, поставили себе си над закона. При всички тези случаи Мишел беше единственият човек на света, на когото се доверяваше безрезервно. Безброй пъти му беше спасявала живота. Винаги беше до него. Връзката между тях приличаше на милион диаманти, събрани накуп, а после залети с разтопен титан. Дори още по-здрава.

Шон се облегна назад и се вслуша в тихото бръмчене на машините, които поддържаха живота й. Тя бе млада и силна, бе преживяла безброй премеждия. Не можеше да изгуби живота си само защото една предателка я беше пробола с нож в гърба. Просто не можеше.

Опря челото си на хладната рамка на леглото и стисна ръката й. Щеше да остане тук, докато единият от двамата престанеше да диша.

Дано да съм аз.

Нощта се превърна в ден. А после денят — в нощ.

Мишел продължаваше да лежи, без да помръдне.

Шон не се отделяше от леглото й нито за миг.

Апаратите продължаваха да издават странните си звуци.

Шон чакаше чудото.

Лекарите и сестрите влизаха и излизаха. Подхвърляха му по някоя окуражителна дума, проверяваха състоянието на Мишел, отчитаха показанията на апаратите и после бързо излизаха.

Той беше абсолютно наясно, че шансовете й намаляват с всеки изминал ден.

Течностите продължаваха да се вливат в тялото й, а после да се изливат навън.

Часовникът тиктакаше.

Апаратите бучаха и съскаха.

Лекарите и сестрите влизаха и излизаха.

Шон продължаваше да седи до леглото, вплел пръсти в нейните.

Представяше си как тя изведнъж се надига от леглото и му се усмихва. Или как той излиза от банята и я вижда седнала на канапето с книга в ръце. Или, защото я познаваше прекалено добре — как прави безброй коремни преси, а после похапва десертни блокчета и пие литри енергийни напитки. Понякога сънуваше, че леглото й е празно, защото вече са я изнесли. Събуждаше се моментално и тръскаше глава, за да прогони тези мисли.

Вдигна глава. Примигна няколко пъти, за да фокусира зрението си.

Погледна ръката й, погледна своята, после поклати глава и докосна рамката на леглото.

Точно затова пропусна мига, в който Мишел отвори очи.

— Шон? — прошепна тя. След дългото мълчание гласът й прозвуча дрезгаво и несигурно.

Той отново вдигна глава. Очите му срещнаха нейните.

Сълзите им рукнаха.

Едновременно.

— Тук съм, Мишел. Тук съм, до теб!

Чудото се беше случило.