Дейвид Балдачи
Шестият (83)

82

Денят на размяната започна с ясно и студено утро.

Протестният митинг стартира около десет сутринта. Всичко беше както обикновено — речи, песни, демонстрации, отново речи, химически тоалетни за хилядите участници, многобройни плакати със символа на мира.

Музеят на аеронавтиката и космонавтиката беше сред най-популярните сгради в музейния комплекс „Смитсониън“.

Кота нула.

Оставаха още два часа.

Студът помагаше, защото всички бяха облечени с палта, шапки и шалове, а това улесняваше дегизировката.

Шон и Мишел заеха позиция пред музея близо до Капитолия. Шон буташе инвалидната количка, в която седеше Едгар Рой, прегънат надве и с качулка на главата. Със свободната си ръка Шон придържаше якето, очевидно за да скрие онова, което се намираше под него.

Мишел бавно се огледа.

— Тук има поне сто хиляди души — констатира тя.

— Най-малко — кимна Шон.

— Сто шейсет и девет хиляди — обади се Рой.

— Откъде знаеш? — погледна го Шон. — Не ми казвай, че си ги преброил!

— Не съм, но съм наблюдавал достатъчно подобни събития чрез Е-програмата, която ги разделя на удобни за преброяване сектори. Те са най-желаните мишени на терористите.

— При всички случаи това са много хора — въздъхна Мишел.

— Което означава и много потенциални жертви — загрижено добави Шон.

 

 

Джеймс Харкс беше заел възможно най-добрата позиция за наблюдение в района — на върха на монумента на Уошингтън, с мощен бинокъл в ръце. След внимателен оглед на множеството той измъкна телефона си и набра един номер.

Мейсън Куонтрел беше на борда на частния си боинг, който го връщаше у дома след кратко посещение в Калифорния. Вдигна още на първото позвъняване.

— Какво е положението? — напрегнато попита той.

— Хората прииждат. Заел съм най-добрата възможна позиция за наблюдение. Всички играчи са по местата си или скоро ще бъдат там. Кога ще кацнете?

— След три часа и двайсет минути.

— Надявам се да ви посрещна с добри новини, сър.

— Едва ли е нужно да ти напомням, че при успех ще получиш петдесет милиона долара, без данъци. А току-що ми хрумна, че мога да прибавя към тях и още десет под формата на бонус. С тези пари можеш да не работиш нито ден повече до края на живота си.

— Оценявам този жест повече, отколкото можете да си представите, мистър Куонтрел.

— Желая ти късмет, Харкс.

Тая работа едва ли има нещо общо с късмета, помисли си Харкс. После набра още един номер.

Насреща отново вдигнаха на първото позвъняване.

Елън Фостър седеше на леглото в спалнята си по халат, с разрошена коса и киселини в стомаха. Току-що беше отменила една отдавна планирана съботна среща, оправдавайки се с неразположение. Което не беше далеч от истината. Наистина се чувстваше зле.

— Как вървят нещата, Харкс?

Гласът й прозвуча пискливо, на ръба на истерията.

— Нормално, точно според плана. Опитайте няколко дълбоки вдишвания и издишвания, за да се успокоите.

— Толкова ли ми личи?

— За съжаление, да.

В мембраната ясно се доловиха опитите й да изпълни съвета му. След няколко секунди гласът й прозвуча отново, вече значително по-овладян.

— Засече ли ги?

— Не, но това е нормално. Все още разполагат с достатъчно време. Доколкото ги познавам, ще се появят в последната секунда и нито миг по-рано.

— Сигурен ли си?

— Да, защото на тяхно място и аз бих постъпил така.

— Наистина ли вярваш, че ще се появят?

— Ако трябва да бъда честен, аз не съм в състояние да контролирам техните действия, госпожо министър. Мога само да създам благоприятна обстановка за появата им и мисля, че успях.

— Как виждаш развитието на нещата?

— Те получават Райли, а ние — Рой и Бънтинг.

— Аз не мисля така. Според мен Кели Пол няма да отстъпи толкова лесно. Даде ми да го разбера съвсем ясно по време на онзи разговор в тоалетната в Линкълн Сентър. Тя искаше брат си на всяка цена и едва ли ще се откаже без бой от него. Просто няма да стане.

— Излъгала ви е — отвърна Харкс. — През цялото време брат й е бил с нея. Целта й е била да ви настрои срещу Куонтрел. Защо ще се съгласи на размяната, ако брат й не е при нея? Ние просто я хванахме, че блъфира.

— Прав си. Май все още не разсъждавам както трябва.

— Но аз не отричам, че сте права относно намеренията на Кели Пол. Според мен тя ще се опита да ни предаде само Бънтинг. Надява се, че няма да възразим, защото все пак получаваме нещо срещу Райли.

— А какво ще стане с Рой?

— Помислил съм и за него.

— Ще ги проследиш, за да разбереш къде го крият ли?

— Дори нещо по-добро. Вижте, трябва да тръгвам. Скоро всичко ще бъде ясно.

— Когато нещата приключат, ще получиш специалните ми благодарности, Джеймс.

— Разбирам… Елън.

Фостър остави слушалката и отправи замислен поглед към прозореца на спалнята. Беше спестила някои неща на Джеймс Харкс.

В името на собствената си сигурност.

По една съвсем проста причина: единственият човек на света, на когото тя вярваше безрезервно, се казваше Елън Фостър.

 

 

Харкс сведе поглед към хората, които постепенно изпълваха площада с благородното намерение да защитят световния мир. Едва ли някой от тях подозираше, че потенциалната опасност от насилие се намираше сред самите тях. Защото там долу имаше няколко десетки от наемниците на Куонтрел, заели предварително уточнени позиции съгласно указанията на Харкс. Именно той командваше действията им. Задачата му беше да ги постави точно там, където трябваше да бъдат. В максимална близост до Кели Пол, която без съмнение също беше някъде сред тълпата.

Той тръгна надолу по стъпалата.

Погледна часовника си.

Оставаше един час и дванайсет минути.