Дейвид Балдачи
Шестият (61)

60

Шон и Мишел най-накрая се добраха до Портсмът, където хапнаха набързо в някаква закусвалня. Платиха в брой и дремнаха в колата. Час по-късно се събудиха от алармата на джиесема на Мишел и замаяно се спогледаха.

Шон погледна часовника си.

— Още шест часа път — изохка той. — По обед сме там.

— Ох, веднъж да стигнем — простена тя. — Обещавам никога повече в живота си да не шофирам до Мейн!

— Аз пък мисля, че изобщо няма да се возя в кола.

— Не можем да се върнем в мотела.

— Знам. Затова възнамерявам да звънна на Кели Пол.

— Ами ако проследят обаждането?

— Смених си СИМ картата с друга, която купих в Ню Йорк. Вече изпратих съобщение на Кели с новия номер.

— Какво стана с Бънтинг?

— Каза, че ще си помисли. И на него му изпратих новия си номер.

— Дали изобщо ще се обади?

— Бог знае.

— Ами онези типове в парка? Сигурна съм, че бяха получили заповед да ни ликвидират. Дали Бънтинг има нещо общо с тях?

— Видях очите му, Мишел. Изплашен е до смърт. Не само за себе си, но и за семейството си. Инстинктът ми подсказва, че няма нищо общо с нападението срещу нас.

— Мислиш ли, че е мъртъв?

— Какво имаш предвид?

— Явно са знаели за срещата ви. Вероятно са изтръгнали тази информация със сила.

— Ох, не знам. Но ако е мъртъв, скоро ще се разчуе — отбеляза Мишел.

В един и половина стигнаха Макиас. След обаждането на Шон Кели Пол беше пренесла багажа им на новото място, което беше намерила, а после звънна да им обясни как да стигнат до там.

Оказа се, че става въпрос за малка вила с каменни основи близо до безлюден плаж на осем километра от „Мартас Ин“. Самата Кели Пол беше там и излезе да ги посрещне.

— Благодаря за помощта, която ни оказа — рече Мишел и приклекна два-три пъти, за да се раздвижи след дългото пътуване.

— Никога не изпращам хора на мисия, без да им осигуря подкрепление. Това е задължително условие в уравнението.

— Да ни беше предупредила — укори я Шон. — За малко не застрелях един от твоите хора.

— Може би си прав — кимна Кели. — Но така съм свикнала.

— Все пак спаси живота ни.

— След като го изложих на риск, като те изпратих на среща с Бънтинг.

— Е, без риск няма награда — философски заключи Мишел.

— Къде е Меган? — попита Шон.

— Все още е в мотела.

— Сама?

— Не. Уредих й полицейски надзор.

— Как успя?

— Обадих се на някои хора, а те пък се обадиха на други. За момента това е най-доброто, на което можем да разчитаме. Вие двамата вече сте белязани. Как мина срещата с Бънтинг?

— Притиснат от всички страни. Беше започнал да се отчайва. Каза, че няма нищо общо с убийствата, и аз му повярвах. Страхувам се обаче, че вече е мъртъв.

— А ти през цялото време си знаела, че Бънтинг няма нищо общо, нали? — подхвърли Мишел.

— Не бях сигурна. Но картинката се очертава все по-ясно с всяка изминала минута. Срещата ви с Бънтинг постигна една много важна цел.

— Каква? — погледна я с любопитство Шон.

— Джеймс Харкс е получил пълна свобода за действие.

— Значи наистина допускаш, че Питър Бънтинг е мъртъв?

— Не, поне засега. Докато са преследвали вас, най-вероятно са му отправили сурово предупреждение. Нещо от сорта „жестоко ще пострадаш, ако пак си отвориш устата“. Положително са заплашили семейството му.

— А защо това е добро за нас? — попита Мишел.

— Защото Бънтинг вече е убеден, че няма друг избор, освен да работи с нас.

— Току-що каза, че са го заплашили със смърт — възрази Шон.

— Най-важното, което трябва да знаем за Бънтинг, е, че той е изключително умен и находчив. В момента несъмнено е притиснат здраво. Може би дори са го пребили. Но рано или късно ще се замисли. Той мрази да губи и работи всеотдайно за интересите на страната. Истински патриот е. Баща му е проливал кръвта си за Америка, а той самият е готов да я защитава до последно.

— По всичко личи, че знаеш много неща за Бънтинг — отбеляза Мишел.

— Бях съвсем близо до мисълта да работя за него — кимна Пол. — А в подобни случаи искам да знам всичко за евентуалните си работодатели.

— А как ще се свържем с него? — попита Шон.

— Мисля, че по-скоро той ще се свърже с нас — отвърна Пол.