Дейвид Балдачи
Шестият (58)

57

Шон ускори крачка. По улицата почти нямаше хора, тъй като времето продължаваше да се влошава. Заваля дъжд, вятърът се усили.

Миниатюрната слушалка в дясното му ухо пропука.

— Шон, към теб приближава черен ескалейд със затъмнени стъкла и номер от друг щат! — прозвуча напрегнатият глас на Мишел.

— Едва ли има нещо общо с мен — отвърна той.

— Движи се бързо и задминава на забранено без видими причини.

— Бънтинг обади ли се на някого?

— Мисля, че не. Продължава да върви към дома си с ръце в джобовете. Може би са изчакали да се разделите и в момента са след теб.

— Ясно. Най-добрият ход?

— Влез в парка по първата възможна алея. Побързай!

Шон се подчини и закрачи с максимална бързина. Не искаше да тича, за да не привлича внимание. Плъзна ръка под якето си и стисна ръкохватката на пистолета, който беше получил от Кели Пол. В един миг рискува да се обърне и веднага видя колата. Черен ескалейд със затъмнени стъкла и вероятно фалшив номер. Изглеждаше доста заплашителен.

Отби вдясно и потъна в парка.

— Тръгни по пътеката вляво — отново прозвуча гласът на Мишел. — Там все още има хора.

— Очевидците няма да ги спрат, Мишел — отвърна той. — Ще размахат истински или фалшиви значки, а после ще ме отмъкнат.

— В такъв случай завий по следващата алея вдясно и бягай. Така ще ми оставиш време да измисля нещо.

— Къде си?

— На едно дърво, от което виждам всичко.

Шон изпълни нарежданията й. В подобни ситуации партньорката му нямаше равна, но той си даваше сметка, че и противникът е вкарал в играта най-добрите си изпълнители. Които с положителност ще бъдат много повече от тях.

Той ускори крачка и зави вдясно. Пред очите му се появи семейство с деца. Задмина ги с максимална бързина. Не искаше за нищо на света да попадне в престрелка с деца наоколо.

— Сега наляво! — прозвуча в ухото му гласът на Мишел.

Той се подчини и не след дълго се оказа близо до огромна скала, около която се виждаха увехнали цветя.

— Заобиколи скалата и продължавай нагоре по пътеката! — заповяда Мишел. — Бързо!

Шон Кинг отново се подчини.

Преследваха го петима. Всичките въоръжени, с фалшиви служебни документи и точно определена задача.

Да го хванат.

Лидерът им ги раздели и те се разпръснаха във верига на около четирийсет метра от мястото, на което го видяха за последен път.

Други двама останаха да контролират южните изходи към Сентръл Парк.

Единият от преследвачите изскочи от завоя. Ръката му стискаше пистолета в джоба на якето. Това означаваше, че може да се защитава само с една ръка.

Което изобщо не беше достатъчно.

Ритникът го улучи в челюстта и я счупи. Той рухна на колене, но въпреки това успя да измъкне оръжието си. Вторият ритник счупи китката му и дулото на пистолета потъна в пръстта. Третият го улучи в тила, на сантиметър под прешлена. Това означаваше, че щеше да се свести след няколко часа с нетърпима болка в главата, която щеше да се прибави към другата, от счупванията.

Мишел го прескочи и се понесе след следващите си жертви. Безшумно, като полъх на вятъра.

Двама от останалите се събраха за момент, огледаха се и отново се разделиха. Първият тръгна на северозапад, а другият — в обратна посока. На няколко крачки от там вторият се размина с някакъв висок тип, облечен с дълго палто и нахлупена на главата бейзболна шапка. Нещо в походката му се стори познато, но вече беше късно. Юмрукът на непознатия потъна в бъбрека му. Той се преви надве от силната болка, а миг по-късно се озова на земята, повален от светкавичен ритник в челюстта. Лицето му започна да се подува още преди да изгуби съзнание.

Мишел продължи напред, измина няколко крачки и вдигна микрофона, закрепен на китката си.

— Шон, къде си?

— На стотина метра от Сентръл Парк — Юг, където са файтоните.

— Не отивай там, защото вероятно те чакат. Продължавай към Кълъмбъс Съркъл, но без да напускаш парка.

— При теб как е?

— Двама отстранени, но има още няколко.

В същия миг тя усети нещо и отскочи встрани, но не достатъчно бързо. Ударът пропусна челото й, но попадна в ухото. Тя успя да се отмести, потърси опора в асфалтовата настилка и рязко се завъртя, прехвърляйки цялата си тежест върху десния крак. Ритникът й попадна в лявото коляно на нападателя.

Мишел Максуел обичаше да атакува коленете. Най-голямата става на човешкото тяло, състояща се от четири кости — капачка, фемур, фибула и тибия — свързани като магистрално съоръжение с помощта на букет от сухожилия, мускули и хрущяли. Един от най-сложните механизми с критично значение за движението.

Ритникът й го строши.

Хрущялите, мускулите и сухожилията отскочиха като скъсани пружини, капачката се счупи, фемурът и фибулата застанаха под невъзможен ъгъл. Човекът изкрещя, хвана се за осакатения крак и рухна на земята.

Успееш ли да елиминираш едно коляно, със сигурност печелиш битката. Мишел знаеше, че дори отлично тренираните мъже имат склонност да се целят в главата, разчитайки на груба физическа сила. Но главата създава проблеми. Черепът е твърде дебел. Дори да счупиш нос или челюст, противникът може да остане боеспособен. Докато с коляното не е така. Никой не може да се бие на един крак, а още по-малко при наличието на страхотната болка.

Тя изви лакътя си под ъгъл от четирийсет и пет градуса, за да нанесе решителния удар.

Улучен в главата, мъжът престана да се движи. Мишел измъкна портфейла с личните му документи, като преди това не забрави да издърпа слушалката от ухото и захранващото устройство от колана му. За десерт остави ризата, чиито копчета пропукаха и отлетяха в мрака. Пред очите й се показа бяла кожа, без бронежилетка. Добре беше да знае това.

Пъхна слушалката в свободното си ухо и заслуша потоците информация, които си разменяха нападателите. Веднага й стана ясно, че вече са установили присъствието й и викат подкрепления. Долови няколко имена, които обаче не й говореха нищо. Никой не споменаваше и агенцията, която ги беше изпратила. Сведе поглед към значката и служебната карта на последната си жертва. Изглеждаха абсолютно автентични, но бяха издадени от организация, за която никога не беше чувала. Напоследък такива организации, най-вече частни, бяха станали прекалено много. Всеки можеше да се обърка.

Включи собствената си радиостанция и поднесе микрофона към устните си.

— Отстраних трима, Шон — докладва тя. — Но те повикаха подкрепления. При теб как е?

— Излизам на Кълъмбъс Съркъл. Ти къде си?

— Малко зад теб. Вземи такси и изчезвай.

— А ти?

— Ще се срещнем на гарата, както сме се разбрали.

— Мишел, няма да те оставя сама в…

— Не се прави на джентълмен, Шон — прекъсна го тя. — Нямаме време затова. Ще се видим след двайсет минути.

В следващия миг тя долови щракване, после още едно. Първото на четири часа, второто на седем. На максимум трийсет сантиметра от главата й. Бяха рискували да напуснат тактически правилната позиция и стояха буквално на крачка от нея.

Мишел затвори очи и си представи ситуацията. Естественият й път за бягство се препречваше от онзи на четири часа. В главата й моментално се оформи планът за действие: завърта се на левия си крак, накланя тялото си в същата посока, а десният й крак се стрелва напред и потъва в дясното коляно на мъжа. После отскача обратно, превърта се през глава и заема позиция зад крещящия от болка противник, който неволно пречи на колегата си да стреля. Вади пистолета и стреля странично, целейки се в пространството между живия щит и другия нападател, който по това време инстинктивно ще се е отместил наляво. Липсата на бронежилетка означаваше, че може да стреля в тялото му, за да го елиминира, без да търси смъртоносен изстрел в главата. После оставаше един последен удар с лакът под ъгъл от четирийсет и пет градуса. Щастливецът вдясно щеше да оживее, а тя вече щеше да спринтира към Кълъмбъс Съркъл.

Всичко това беше възможно. Шансовете й да успее бяха петдесет на петдесет. Дори шейсет на четирийсет в нейна полза, стига да изпълни плана си в точно подбрания момент.

Изчисленията бяха направени, но с едно неизвестно. По това време Шон би трябвало вече да е извън опасност. Би трябвало. Тя отвори очи.

Но пистолетите гръмнаха още преди да направи първото движение.