Дейвид Балдачи
Шестият (55)

54

По време на краткия полет Бънтинг гледаше навън към ленивите купести облаци. Изобщо не усети кога са кацнали. Осъзна се едва когато стюардесата му подаде палтото и съобщи, че лимузината го чака. Пътуването до града беше по-дълго от полета. Прислужницата го посрещна с усмивка на прага на дома му.

— Тук ли е съпругата ми? — попита той.

— Да, мистър Бънтинг, в кабинета си е — отвърна дребничката латиноамериканка.

Жена му се занимаваше с детайлите на поредния си благотворителен проект. Той дори не знаеше за какво става въпрос, защото нейните инициативи нямаха край. Всичките благородни, но даващи възможност на нея и приятелките й да показват тоалетите си на луксозни места, да се радват на добра храна и да се чувстват доволни от онова, което правеха за хората, които не живееха в къщи за по двайсет милиона долара на Пето Авеню. Подобна оценка обаче не би била нито пълна, нито справедлива, защото съпругата му често посещаваше общинските болници, където в продължение на часове се грижеше за безпомощни бебета, заразени със СПИН или с вродени увреждания от наркотиците, които родителите им бяха вземали. При това го правеше, без да води след себе си тълпи от жадни за сензации фотографи, а защото изпитваше състрадание към тях и искаше да им помогне. Освен това даваше редовни дежурства в сиропиталищата и кухните за безплатна храна, като водеше там и децата си, които трябваше да разберат, че животът не е прекрасен за всички. Фондацията на нейно име наливаше сериозни пари за подпомагането на необразованите и бедни хора в големия град.

Докато аз самият не правя нищо в тази посока, помисли си Бънтинг.

Но в замяна на това се грижа за сигурността на тази страна.

Това беше обичайният отговор, когато ставаше въпрос за равнодушието му към филантропските начинания на съпругата му. Отговор, който в момента никак не му звучеше убедително.

Наведе се да я целуне и тя изненадано вдигна глава. От години не се беше прибирал у дома толкова рано.

— Наред ли е всичко в работата ти?

Той се усмихна и седна насреща й в просторния кабинет с изящно обзавеждане, което струваше повече от четвърт милион долара.

Имаше желание да сподели проблемите си с нея, но за това тя трябваше да има неговия достъп до свръхсекретна информация — нещо, което беше невъзможно. Понякога той изпитваше чувството, че живее с човек от друга планета. Нямаше как да говори за работата си с жената, която обичаше. Никога и при никакви обстоятелства. Прииска му се да изкрещи, но вместо това на лицето му се появи широка усмивка.

— Всичко е наред — рече. — Просто ми се прииска да се прибера у дома и да прекарам малко време с теб и децата.

— Трябва да отида в Линкълн Сентър на благотворителен галаконцерт. Станал е прекрасен след ремонта. Трябва да дойдеш с мен някой път.

— Ще дойда някой път — каза той. — А децата?

— Те са на гости у сестра ми, забрави ли? Ще се върнат утре сутринта. — Помълча за момент и тихо добави: — Нали обсъдихме този въпрос?

Господи, какъв съм идиот, помръкна усмивката на Бънтинг. Не знам къде са собствените ми деца, въпреки че управлявам най-голямата контраразузнавателна мрежа в страната, за да осигуря сигурността на всички нейни граждани!

— Извинявай, забравих — направи нов опит да се усмихне той. — Ще отскоча до кабинета си да свърша малко работа.

Отиде в спалнята, захвърли на пода сакото си за две хиляди долара, разхлаби вратовръзката за три стотачки и си наля два пръста питие от мини бара. После погледна към потъмнялото небе зад прозореца. Есента беше влязла в правата си. Ниските температури и лошото време усилваха депресията му.

Просторната спалня бе проектирана от човек, когото светът познаваше само с едно име, а лицето му не слизаше от кориците на списанията, които Бънтинг никога не четеше. Всичко беше елегантно и точно на мястото си, всичко блестеше от чистота. Целият му дом беше такъв — истински образец на вътрешно архитектурен дизайн. Но поради работата си никога нямаше да се появи в никое списание просто защото шефовете на разузнаването предпочитаха техните лакеи да водят незабележим живот, а не да размахват пачки в тлъстите си ръце.

В отлично подредената му библиотека присъстваха прекрасни издания с кожени подвързии, повечето от тях първи копия на световноизвестни писатели от близкото минало с лични автографи. Поне така беше чувал. Дизайнерът с едно име и съпругата му ги бяха купили накуп, но Бънтинг дори не ги беше прелистил. Нямаше време за това, а и не беше любител на романите. Ежедневието му се подчиняваше на студените и грозни факти.

Той слезе на долния етаж и се насочи към кабинета си. Работи около час, но не успя да се съсредоточи. В крайна сметка се отказа, изключи компютъра и се качи обратно в спалнята, където жена му вече си обличаше вечерния тоалет.

— Можеш да дойдеш с мен — подхвърли тя. — Ще ти уредя място, нали съм член на борда.

— Благодаря, но съм много уморен. Може би друг път.

Тя се завъртя, вдигна косата си и посочи ципа на роклята си.

— Ще ми помогнеш ли, скъпи?

Очите му се плъзнаха надолу. Ръката му неволно погали заоблените й задни части.

— Нали каза, че си уморен? — укорително подхвърли тя.

— Казах го, преди да те видя гола.

— Господи, Питър! Избрал си най-неподходящото време!

— Знам — въздъхна той, дръпна ципа и погали голите й рамене.

Тя потръпна, обърна се с лице към него и се усмихна.

— Довечера ще се върна рано. Тогава можем да си поиграем. Още повече че съвсем наскоро си купих ново бельо.

— Ще те чакам — отвърна той, забравил за гибелта на хората около себе си, за професионалния си провал и за реалната опасност сам да бъде застигнат от насилствена смърт. Размити в представата за наистина чудесния му личен живот, тези мисли му причиниха внезапен световъртеж.

Тя го целуна по бузата.

— Леон ще ме закара и ще изчака да ме върне обратно. Разбира се, ако нямаш нужда от колата.

— Не, няма да излизам. Ще се видим по-късно, скъпа.

Тя се насочи към вратата. На четирийсет и шест, съпругата му все още изглеждаше страхотно. Бяха женени от седемнайсет години, но тя продължаваше да го вълнува както в началото.

В някои отношения съм истински късметлия, помисли си той. За съжаление не във всички.

Той дълго време се разхожда из празната къща с втората чаша джин в ръка. В един момент забеляза, че беше пресушил и нея, и схруска малките бучки лед на дъното й, изсмуквайки последните капки алкохол.

Беше ясно, че Фостър и Куонтрел са в основата на заговора срещу него и са го планирали дълго време. Бънтинг имаше агенти навсякъде, но никой от тях не беше усетил какво става. Макар и доказала своята ефективност, Е-програмата вече беше на кладата. Онези двамата се готвеха да избягат от пламъците, запазили и дори разширили своите безименни империи. А Бънтинг?

Или ще бъда убит, ши ще ме вкарат в затвора. Добре са ме насадили.

Преди доста време бе направил опит да се свърже с Джеймс Харкс, но напразно чакаше обратно обаждане. Вече му бе станало ясно какво означава това. Харкс би трябвало да бъде неговото острие в тази игра, но явно беше предпочел да се върне при предишния си господар. Като Цербер при Хадес.

Разтърка челото си. Харкс е бил внедрен при него. От Фостър или Куонтрел, а най-вероятно от двамата. Дали той беше избил всичките тези хора? Или ФБР смяташе, че това е дело на Бънтинг?… Беше сигурен, че там вече разполагат с достатъчно доказателства, за да го заключат завинаги. Всичките подхвърлени на точното място в точното време. Ако не друго, Фостър беше много педантична личност.

Отпусна се на леглото. Завивката беше италианска, ръчна изработка. Цената й беше доста по-висока от годишната стипендия на Бънтинг през първата година от следването му. Но той никога не се беше замислял за тези неща, не го направи и сега. Беше готов да купи още сто такива на всякаква цена, само и само заплахата да остане зад гърба му.

Напълни дробовете си с въздух и бавно го изпусна. Усети миризмата на алкохол, която гъделичкаше носа му и го стопляше. Наля си още един джин и го глътна наведнъж. Вътрешностите му приятно се затоплиха, а кожата му леко настръхна. Като преди скок в ледена вода.

Телефонът му изжужа. Измъкна го от джоба си и се втренчи в дисплея. Поколеба се дали да отговори, но в крайна сметка навиците му надделяха.

— Кажи, Ейвъри.

— Току-що ми се обади Шон Кинг. Настоява за среща.

Бънтинг замълча. Остра болка прониза гърдите му.

— Мистър Бънтинг?

— Да?

Направи отчаян опит да звучи стабилно, но гласът му издайнически потрепна.

— Кинг настоява за среща.

— Чух вече. С теб ли?

— Не, с вас.

Бънтинг се закашля, гърлото му изведнъж пресъхна.

— Кога?

Ейвъри мълчеше.

— Кога, питам!

— Каза, че в момента чака пред къщата ви.