Метаданни
Данни
- Серия
- Шон Кинг и Мишел Максуел (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Sixth Man, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Веселин Лаптев, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 36гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Дейвид Балдачи. Шестият
Американска. Първо издание
ИК „Обсидиан“, София, 2012
Редактор: Матуша Бенатова
Коректор: Симона Христова
ISBN: 978-954-769-285-5
История
- —Добавяне
4
Името на старши агента беше Брандън Мърдок. Висок приблизително колкото Мишел — близо метър и осемдесет, слаб като вейка, но с изненадващо здраво ръкостискане. Под гъстата, но подстригана по устав коса тъмнееха рунтави вежди с размерите на гъсеници. Имаше плътен глас, поведението му беше сдържано и компетентно. Първо изслуша краткия доклад на лейтенанта, а после размени няколко думи насаме с полковник Мейхю, който беше най-високопоставеният полицейски служител на щата Мейн, присъстващ на местопрестъплението. След кратък оглед на трупа обърна гръб на колата и се насочи към двамата детективи.
— Шон Кинг и Мишел Максуел — констатира с равен глас той.
— Чували ли сте за нас? — попита с лека изненада Мишел.
— Слуховете от Вашингтон достигат и на север.
— Наистина ли? — изгледа го Шон.
— Специален агент Чък Уотърс ми е приятел от Академията. Още поддържаме контакт.
— Свестен човек — рече Шон.
— Наистина е такъв — кимна Мърдок и погледна към колата.
Край на общите приказки.
— Какво можете да ми кажете?
— Убит е от упор с малокалибрен куршум в главата — отвърна Шон. — Тук е като официален адвокат на Едгар Рой. Може би това не е харесало на някого.
— А може би е нещастно стечение на обстоятелствата — добави Мърдок.
— Липсват ли пари и ценности? — попита Мишел.
— Май всичко е тук — отговори лейтенантът. — Портфейл, часовник, мобилен телефон.
— В такъв случай едва ли е нещастно стечение на обстоятелствата.
— По всяка вероятност е познавал нападателя си — добави Шон.
— Защо мислите така? — бързо попита Мърдок.
— Стъклото на вратата откъм шофьора.
— Какво за него?
— Ще разрешите ли? — попита Шон и махна по посока на колата.
Всички се струпаха около буика.
Шон посочи прозореца, а после се извърна към трупа.
— Входна рана, предизвикала обилен кръвоизлив. Изходна липсва, което означава, че всичката кръв е изтекла от лицето му. Би трябвало да бликне като фонтан. Върху волана, върху самия Бърджин, по арматурното табло, седалката и челното стъкло. Дори аз се изцапах малко, когато отворих страничната врата и тялото увисна на колана. — Пръстът му се насочи към стъклото. — Но тук няма дори капчица.
— Защото стъклото е било свалено преди изстрела — добави Мишел.
Мърдок кимна.
— А после е било вдигнато от убиеца. Очевидно Бърджин не е бил в състояние да го направи. Въпросът е защо.
— Не се знае. Било е тъмно. Може би не е забелязал, че стъклото е чисто. В противен случай би го изцапал с кръв, за да ни заблуди. Което не би му помогнало кой знае колко, защото съвременната криминалистика разполага с достатъчно средства за изследване на пръските кръв. Може би включването на аварийните светлини също е негова работа. За да изглежда така, че колата на Бърджин се е повредила и просто е спряла. Но кой би отбил на банкета в този час на нощта, като на всичкото отгоре сваля и страничното си стъкло? Според мен това е доста показателно.
— Имате право — кимна Мърдок. — Добро наблюдение.
Погледът на Шон се спря на групичката ченгета.
— Може би има и друго обяснение — подхвърли той. — Може би го е спрял човек в униформа.
В очите на щатските полицаи се появи неприязън.
— Мога да ви уверя, че той не е бил от моите хора — с достойнство отвърна Мейхю.
— А аз съм единственият дежурен в района през тази нощ — добави местният полицай.
— Не обвинявам никого — рече с въздишка Шон.
— Той е прав — обади се Мърдок. — Наистина е възможно да е бил спрян от човек в униформа.
— Фалшива, разбира се — добави Мишел.
— Трудна работа, особено в този район — поклати глава Мейхю. — Униформа, полицейска кола. Лесно ще го забележат. Рискът е твърде голям.
— Но все пак трябва да проверим — рече Мърдок.
— От колко време е мъртъв? — попита Шон.
Мърдок се извърна да погледне един от щатските криминалисти.
— Може би от четири часа — отвърна човекът. — След аутопсията ще бъдем по-точни.
Шон погледна часовника си.
— Това означава, че сме изпуснали убиеца с около половин час. Ние обаче не срещнахме никакви коли, следователно убиецът или се е движил в нашата посока, или е напуснал пътя още на първата отбивка.
— Освен ако не се е придвижвал пеша — подхвърли Мърдок и очите му бавно опипаха мрака. — Но ако е използвал фалшива униформа, би трябвало да разполага и със съответния автомобил. Съмнявам се, че Бърджин би спрял на униформен, който просто си върви по пътя.
Мейхю прочисти гърлото си и обяви:
— Моите хора извършиха оглед на периметъра във всички посоки, но не откриха нищо. Ще бъдем в състояние да научим повече едва след разсъмване.
— Къде е най-близката отбивка? — попита Шон.
— На около осемстотин метра от тук — отвърна лейтенантът и посочи на изток.
— Стрелецът би могъл да се придвижи пеша до колата си, която е била паркирана там — отбеляза Мърдок.
— Едва ли — поклати глава Мишел. — Би било твърде рисковано. Кола на банкета веднага ще предизвика подозрения. Всеки патрулиращ полицай би спрял да я огледа.
— В такъв случай трябва да помислим за съучастник — рече Мърдок. — Чака в колата, докато извършителят върви направо през полето, за да не бъде забелязан от никого. После просто се качва при другия и двамата изчезват с пълна газ.
Шон погледна представителя на окръг Вашингтон, който се беше появил пръв на местопрестъплението.
— Видяхте ли някакъв автомобил по време на дежурството си или докато пътувахте насам?
— Не, защото дойдох от вашата посока — поклати глава ченгето.
— Разположили сме патрулни коли по всички околни пътища — обади се Мейхю. — Но изтече доста време и извършителят вероятно вече е далече. Или пък се е скрил някъде.
— Питам се къде ли е отивал Бърджин — промърмори Мърдок.
— Имахме уговорена среща в „Мартас Ин“ — отвърна Шон. — Но вече знаем, че е пътувал точно в обратна посока. Би трябвало да отбие по пътя за мотела, преди да стигне до това място. Разбира се, ако изобщо е идвал от Истпорт.
— Това означава, че все пак не знаем накъде е пътувал — замислено добави Мърдок. — Къде е отивал, след като не се е насочил за срещата с вас? И с кого?
— Има отговор, и то съвсем елементарен — обади се Мишел. — Намирал се някъде на югозапад от тук и е пътувал за „Мартас Ин“, за да се срещне с нас. Това го поставя на същия път като нас, в същата посока.
Присъстващите се спогледаха.
Мърдок бавно се извърна към полковника.
— Някаква идея за целта на пътуването му, в случай че тази теория е вярна?
— Не много далече, освен ако не е тръгнал на гости на някого — отвърна Мейхю и машинално разтърка носа си.
— Например „Кътърс Рок“? — подхвърли Шон.
— Ако е тръгнал от „Грейс Лодж“ за „Кътърс Рок“, изобщо не би минал по този път — отвърна лейтенантът.
Мейхю кимна в знак на съгласие и добави:
— Освен това „Кътърс“ е затворен. През нощта не се допускат посетители.
Мърдок отново се обърна към Шон.
— Споменавал ли ви е за някой свой познат в района?
— Говорил ми е само за Едгар Рой.
— Да, защото това е бил клиентът му — кимна агентът.
Начинът, по който изрече тези думи, накара Шон да подхвърли:
— Разбрахме, че Рой е на федерален отчет и вие трябва да реагирате на всичко, което има връзка с него.
— Откъде го разбрахте? — рязко попита Мърдок, очевидно недоволен от информацията, с която разполагаше бившият таен агент.
А Шон почти физически усети топлината, която се излъчваше от лицето на щатския полицай, който се беше изпуснал.
— Мисля, че от Бърджин, по време на един от последните ни разговори — отвърна той. — Предполагам, всички сте знаели, че той е бил официалният защитник на Рой.
— Добре, дайте да приключваме с огледа — въздъхна Мърдок и му обърна гръб. — Искам снимки и видеозапис, искам влакна, косми, проби от разплисканата кръв, отпечатъци, ДНК проби, стъпки и всичко останало. Хайде, започваме!
— Мисля, че изгубихме симпатиите му завинаги — прошепна Мишел.
— Можем ли да си тръгваме? — повиши въпросително глас Шон.
Мърдок се обърна.
— Само след като ви вземем отпечатъци, ДНК проби и отливки от обувките — обяви той.
— За да ни изключите от заподозрените, надявам се — отвърна Шон.
— Предпочитам да следвам посоката на веществените доказателства — рече агентът.
— Те вече провериха оръжието ми — обади се Мишел. — Освен това ни направиха натривки.
— Няма значение! — отсече Мърдок.
— Ние бяхме наети от Бърджин, което означава, че нямаме причини да го убиваме — подхвърли Шон.
— Засега това са само ваши твърдения. Трябва да проверим дали наистина е така.
— Добре. А какво ще стане, след като приключим с манипулациите, за които споменахте?
— Ще тръгнете към мотела, в който имате резервация. Но няма да напускате района без мое разрешение.
— Това би било превишаване на правата — поклати глава Мишел. — Срещу нас няма повдигнати обвинения.
— Вие сте важни свидетели.
— Които не са видели нищо повече от онова, което виждате и вие — възрази Шон.
— Препоръчвам ви да не навлизате в подобен спор, защото ще го изгубите — процеди Мърдок. — Вярно, че Чък ви мисли за голяма работа, но аз винаги съм бил на мнение, че малко прибързва. Затова ви съветвам да изпълните разпорежданията ми.
— Дотук с професионалната колегиалност, а? — подхвърли с мрачна ирония Мишел.
— Това не е приятелска надпревара, а разследване на убийство. Дължа любезност единствено на убития ей там, в колата.
След тези думи Мърдок им обърна гръб и се отдалечи.
— Наистина изгубихме симпатиите му — повтори твърдението си Мишел.
— Не го обвинявам. Ние се оказахме на местопрестъплението. Той не ни познава, работи под много силно напрежение. И е прав. Работата му е да разкрие убиеца, а не да завързва приятелства.
— Дойде светкавично, сякаш на крила. Чак от Бостън. Пристигнаха толкова бързо, че почвам да си мисля за хеликоптер. Явно Едгар Рой е техен основен приоритет.
— Питам се защо.
След като двама от криминалистите им взеха съответните проби, двамата се насочиха обратно към колата.
— Моят човек призна, че именно той ви е дал сведенията за ФБР — каза лейтенантът, изравнил крачка с тях. — Благодаря, че го покрихте. Това би могло да сложи край на кариерата му.
— Няма проблем — отвърна Мишел. — Как ти е името?
— Ерик Добкин.
— По всичко личи, че ФБР отново се прави на страшилище, Ерик — подхвърли Шон. — А ние, останалите, трябва да си помагаме, за да се спасим.
— По какъв начин?
— Ако открием нещо, ще ви го предадем.
— Разумно ли е това? Те все пак са ФБР!
— Според мен е разумно. Поне докато не се докаже обратното.
— Но процесът е двустранен — добави Мишел. — Вие също трябва да ни помагате.
— Все пак става въпрос за федерално разследване, госпожо.
— Значи щатската полиция трябва да се оттегли с подвита опашка, така ли? Нима това е вашето мото?
— Не, госпожо! — възрази младежът. — Нашето мото е…
— Semper Aequus. „Винаги справедливи“ — изпревари го тя, замълча за миг, после добави: — Прочетох го някъде.
— Освен това „почтеност, честност, състрадание и достойнство“ — разпалено добави Добкин. — Това са нашите ценности. Не знам как е във Вашингтон, но ние тук държим на тях.
— Това е още една причина да работим заедно.
— Но върху какво? Вие сте били наети от човек, който вече е мъртъв.
— Следователно ще се постараем да открием убиеца му.
— Защо?
— Той беше мой приятел — приведе се към него Шон. — Не знам как е при вас, в Мейн, но там, където съм се родил, ние не изоставяме приятелите си само защото някой ги е убил.
— Разбирам, сър — направи крачка назад Добкин.
— В такъв случай със сигурност ще се видим отново — усмихна се Мишел, извади една от служебните визитки и му я подаде. — Тук са изписани всички номера, на които можеш да ни откриеш.
Мишел запали двигателя и натисна газта. Фордът потегли рязко.