Дейвид Балдачи
Шестият (43)

42

Кели Пол седна зад бюрото в нюйоркската хотелска стая и огледа малкото, но уютно подредено пространство. В колко подобни стаи беше пребивавала през последните двайсет години? Отговорът на този въпрос й прозвуча като клише, но беше верен: в твърде много. И наистина беше така.

Тя никога не използваше листовете и химикалките, които намираше в чекмеджетата в хотелите, защото се страхуваше да не оставя следи. Багажът й беше опакован, а документите за пътуване — в пълен ред. Не носеше оръжие, но можеше да си набави такова в рамките на пет минути.

Научи за смъртта на Карла Дюкс в шест и половина сутринта. Не си губи времето да се чуди кой е убиецът. Отговорът на този въпрос беше важен, но не колкото онова, с което се занимаваше в момента.

Несъмнено и Питър Бънтинг вече беше научил новината. Контактът му в „Кътърс Рок“ му беше осигурил неограничен достъп до брат й. Пол обаче имаше свои контакти там, от които беше научила, че състоянието на затворника остава без промяна.

Задръж още малко, Еди. Не им позволявай да те притиснат.

Тя погледна към джиесема си на масата, поколеба се за миг, после го взе и набра един номер. Насреща вдигнаха на второто позвъняване.

— Ало?

— Мистър Кинг, обажда се Кели Пол.

— Отдавна чакам да се обадите. Разбрахте ли за Карла Дюкс?

— Да.

— Някакви хипотези?

— Няколко, но в момента това не е важно. Къде сте?

— А вие къде сте?

— На Източното крайбрежие.

— Аз също. Днес следобед направих едно интересно откритие в интернет.

— На каква тема?

— БИК е съкращение на Бънтинг Интернешънъл Корпорейшън с президент Питър Бънтинг. Да сте чували нещо за него?

— А трябва ли?

— Затова ви питам.

— Какво научихте? — пожела да узнае Пол.

— Централата на БИК е в Ню Йорк, но имат офис и във Вашингтон, защото работят с правителството. Предмет на дейност — услуги в областта на разузнаването. От приятели разбрах, че печелят контракти за милиарди, но никой не знае точно срещу какво. Информацията е строго секретна.

— Все някой знае, иначе Чичо Сам едва ли би подписвал такива чекове.

— Значи познавате Бънтинг, така ли?

— Мисля, че е време да се срещнем.

— Къде?

— Аз съм в Ню Йорк.

— Мога да дойда там.

— Във Вашингтон ли се намирате?

— Кога?

— Колкото е възможно по-скоро.

— Имате ли какво да ми кажете? — попита Шон.

— Иначе не бих ви губила времето. Как попаднахте на следите на БИК?

— По най-старомодния начин — чрез малко добра детективска дейност.

— Според мен сте притиснали Дюкс, а тя се е уплашила и ви е насочила към тях. След което е платила с живота си.

— Мислите ли, че затова са я убили? — попита Шон.

— Не съвсем. Но в момента не ми се иска да спекулирам. Можете ли да дойдете в Ню Йорк още тази вечер?

— Ще хвана експреса. В шест мога да бъда там.

— Едно малко френско ресторантче на Осемдесет и пета улица — каза Пол и му продиктува адреса. — Да речем, в седем.

— Окей, ще бъда там.

Тя изключи телефона и го постави на бюрото, после стана, пристъпи към прозореца и дръпна тежките завеси. Дърветата в Сентръл Парк насреща започваха да се оголват, посетителите намаляваха, а палтата им ставаха все по-дебели. Валеше ситен дъждец, но съдейки по тъмните облаци на изток, времето тепърва щеше да се влошава. Калта и мръсотията бяха навсякъде.

Всъщност това е моят свят, помисли си тя. Кал и мръсотия.

Тя се обърна, облече шлифера си, вдигна качулката и излезе на разходка. Прекоси Петдесет и девета улица и се плъзна покрай редицата файтони, които чакаха клиенти. Потупа един кон по муцуната и вдигна очи към кочияша. Те всички бяха ирландци. По силата на стар закон или на някаква традиция, която беше забравила.

— Здрасти, Шони.

Името на човека беше Том О’Шонеси, но тя винаги го беше наричала Шони.

— Отдавна не съм те виждал — отвърна, без да я поглежда, той, зает да изхвърля някакви боклуци от файтона.

— Отдавна не съм се мяркала насам — отвърна тя.

— Чух, че си се пенсионирала.

— Е, сега се върнах.

— Наистина ли? — погледна я с интерес Шони.

— Кени още ли е на същото място?

Човекът се изкатери на капрата и отвърна:

— Че къде другаде може да бъде?

— Само питам.

— Значи пак си на работа, а?

— Временно.

— Трябваше да си останеш в пенсия, Кели.

— Защо?

— За да живееш по-дълго.

— Все някога ще умрем, Шони. Късметлиите избират подходящото време.

— Аз май не съм сред тях.

— Напротив, Шони. Не забравяй, че си ирландец.

— А ти? — вдигна глава да я погледне той.

— Е, аз не съм чак толкова ирландка — отвърна Пол.

 

 

Дъждът се усили в мига, в който тя се насочи към вътрешността на парка. Познаваше отлично алеите, които щяха да я отведат до целта. Устойчивите на влага боти я правеха с четири-пет сантиметра по-висока. Старецът се беше свил на скамейката край голяма скала. При хубаво време хората лежаха върху нея, за да хванат малко тен. Но сега върху скалата нямаше никой.

Кени седеше с гръб към нея, но чу стъпките й и се обърна. Беше облечен малко по-добре от клошар, но именно това беше целта. Малцина обръщат внимание на клошарите. Лицето и ръцете му бяха чисти, а очите — ясни. Нахлупи парцаливата шапка още по-надолу и внимателно я огледа.

— Чух, че си се върнала — отбеляза той.

Пол седна до него. Той поначало беше дребен, а редом с нея изглеждаше още по-дребен.

— Напоследък новините се разнасят с обезпокояваща бързина.

— Е, не чак толкова — поклати глава Кени. — Шони току-що ми звънна по мобилния. Какво ти трябва?

— Две бройки.

— Обичайните?

— Както винаги.

— Как си с показалеца?

— Малко се е схванал. Може би имам артрит в начална фаза.

— Ще го имам предвид. Кога?

— След два часа, тук.

— Добре — надигна се Кени. — Ще се видим след два часа.

Тя извади пачка банкноти.

— После — поклати глава той. — Имам ти доверие.

— Не бива да имаш доверие на никого, Кени. Не и в този бизнес.

Пол стана от пейката и бавно пое по обратния път към хотела. Дъждът се усили, но тя не го забелязваше. Беше крачила под дъжда в различни части на света. Обичаше го, защото прочистваше главата и улесняваше мисленето. Сякаш поемаше светлина от тъмните облаци.

Бънтинг, Кинг, брат й. Предстоеше следващият ход. Напрежението постепенно нарастваше и неизбежно щеше да стигне до експлозия. Като току-що изстреляна ракета. И този кратък миг щеше да определи победителите и победените. Както винаги.

Надяваше се още веднъж да се окаже в отбора на първите.