Дейвид Балдачи
Шестият (38)

37

Питър Бънтинг кацна на летище „Ла Гуардия“ и се качи на лимузината, която го очакваше. Но този път не се прибра при своята красива и социално активна съпруга и трите си добре възпитани деца в луксозната къща на Пето Авеню срещу Сентръл Парк.

Не тръгна и към офиса си. Сега трябваше да отиде другаде, тъй като най-важната му задача беше да запази живота на Едгар Рой.

А вероятно и моя.

Извървя пеша петнайсетте пресечки до една занемарена шестетажна сграда, разположена далеч от централните булеварди на града, като внимаваше да се освободи от евентуална опашка и влизаше в магазини с повече от един изход. Приземната част на сградата беше пицария, над която бяха разположени множество офиси на малки компании. Той изкачи стълбите до последния етаж и почука на вратата, зад която имаше две просторни помещения.

Отвори му един мъж, който кимна и побърза да затвори вратата след него. Бънтинг прекоси първата стая и влезе във втората. Мъжът го последва и затвори и тази врата, след което посочи стола до малка масичка.

Бънтинг разкопча сакото си и седна, опитвайки да се настани удобно на твърдия стол, който не беше създаден за удобства. Мъжът остана прав.

Както винаги, Джеймс Харкс беше облечен с черен костюм, колосана бяла риза и черна вратовръзка. Изглеждаше съвсем обикновено и не се различаваше по нищо от милионите облечени като него мъже в този град.

— Благодаря, че ме прие веднага — започна Бънтинг.

— Знаете, че задачата ми е да се грижа за вас, мистър Бънтинг.

— И я изпълняваш много добре.

— Засега.

— Шестте трупа във фермата? Според мен Рой е бил натопен.

— Кой би направил подобно нещо?

Бънтинг замълча за момент, после колебливо попита:

— Шегуваш се, нали?

— Много рядко се шегувам, когато става въпрос за работа.

— Исках да кажа, че това е дело на хора, които имат проблеми с програмата.

— Но защо да топят Рой? Биха могли просто да го убият или да го привлекат на своя страна. Аз бих постъпил така.

— Но ние не можем да го използваме и това отслабва позициите ни — колебливо отвърна Бънтинг.

— Може би някой ден ще бъде свободен. Но за враговете ни е по-добре да го убият. Само така няма да се върне на работа при нас.

— Фостър спомена за изпреварващ удар срещу Едгар Рой — промълви Бънтинг и заби поглед в лицето на събеседника си. — Знаеш ли нещо за това?

Харкс не отговори.

— Ти ли нанесе изпреварващ удар срещу адвокат Бърджин, Харкс?

Човекът с черния костюм продължаваше да мълчи.

— Защо го уби?

Харкс го гледаше право в очите, но мълчеше.

— Кой одобри този акт? Със сигурност не съм аз.

— Не предприемам нищо без съответното одобрение.

— Кой, Харкс? Може би Фостър?

— Ще поддържаме връзка.

— Поемеш ли по този път, връщане назад няма, Харкс!

— Ако нямате други въпроси… — Мъжът в черно стана и отвори вратата пред Бънтинг.

— Не го прави, Харкс. Моля те! Едгар Рой е уникален и не заслужава това. Убеден съм, че е невинен.

— Пазете се, мистър Бънтинг.

Озовал се на улицата, Бънтинг пое към офиса си, но после изведнъж промени намеренията си, влезе в някакъв бар и си поръча „Бомбай Сапфир“ с тоник. Провери електронната си поща и проведе няколко рутинни телефонни разговора, за да се откъсне от бъркотията около Едгар Рой. Беше попаднал в задънена улица. Още хора щяха да бъдат убити, но той в момента не беше в състояние да направи нищо.

Потънал в проблемите си, Бънтинг не забеляза високата жена, която влезе в бара веднага след него. Тя се насочи към една маса в дъното и си поръча „Арнолд Палмър“, без да сваля поглед от лицето му.

Кели Пол търпеливо чакаше. Рано или късно хубавият джин щеше да разсее проблемите на Питър Бънтинг.