Дейвид Балдачи
Шестият (36)

35

— Ще следим ли Карла Дюкс? Ще посетим ли за пореден път Едгар Рой? Ще опитаме ли да объркаме плановете на Мърдок? Ще разровим ли миналото на Кели Пол, за да видим какво ще излезе? Ще разследваме ли убийствата на Бърджин и Хилари? Ще се опитаме ли да разкрием загадката с шестте трупа в хамбара на Рой?

Мишел млъкна и очаквателно погледна Шон, с когото се разхождаше по брега на океана близо до „Мартас Ин“.

— Сами ли ще свършим всичко това? — отвърна с въпрос той. — И как ще го свършим? Само двамата сме.

— Но умеем да работим по няколко задачи едновременно.

— Никой не може да работи добре по няколко задачи едновременно.

— Трябва да предприемем нещо, нали?

— Шестте трупа ни водят към два извода. Или някой е знаел, че той е главният анализатор на правителството и го е накиснал, или действително е убил онези хора, а правителството се опитва да го скрие от обществеността.

— Но ти не вярваш, че го е направил, нали?

— Не, въпреки че не разполагам с твърди доказателства за противното.

— От това следва, че хората, които са го накиснали, са врагове на тази страна. Те знаят с какво се занимава и се опитват да го спрат. Но защо просто не са го убили? Живеел е сам в онази ферма, не би представлявало проблем за тях.

— Вероятно е имал охрана. Едва ли са го оставили на произвола на съдбата. Но целта им може би е друга — нещо повече от елиминирането на най-добрия анализатор на Америка.

— Каква например?

— Не знам — унило призна Шон.

— Според теб кой стреля по колата ни?

— Или противникът, или нашите.

— И аз мисля така.

— Наоколо се въртят доста опасни хора.

— Точно така — кимна Мишел и хвана ръката му. — Ела.

— Къде отиваме?

— Ще видиш.

Деветдесет минути по-късно Шон излезе от оръжейния магазин „Форт Мейн Гъне“ с нов 9-милиметров зиг-зауер.

— Вече не помня откога не съм стрелял с пистолет — каза той.

— Затова ще се отбием ей там — отвърна Мишел и посочи залепената до магазина сграда, над вратата на която имаше табела с надпис „Стрелбище“.

Час по-късно Шон проучваше резултатите си.

— Не е лошо — рече Мишел. — Общият ти резултат е близо деветдесет процента, а смъртоносните попадения са точно там, където трябва да бъдат.

— А твоите резултати?

— Малко по-добри. Но съвсем малко.

— Лъжеш.

Завариха Меган във фоайето на мотела, седнала до отрупаната с хартия маса.

— Какво правиш? — попита Шон.

— Работя по някои материали, свързани с делото.

— Какви по-точно?

— Мис Пол ни предложи много интересна информация. Искам да разбера всичко, което държавата знае за миналото на Едгар Рой, искам да съм наясно с онова, с което се е занимавал.

— Едва ли ще стане — поклати глава Мишел. — Особено ако е работил в областта на разузнаването. Веднага ще го скрият под дебелото покривало, наречено „национална сигурност“.

— Така е. Но ако успеем да го представим в съда, съдебните заседатели със сигурност ще се замислят. Следователно става въпрос за изключително силно доказателство, но за да го вкараме в съда, ще трябва да положим страшно много усилия.

— Не съм сигурна, че изобщо ще се стигне до съд — поклати глава Мишел.

— Въпреки това трябва да сме готови с всички възможни криминологични улики, които биха помогнали на защитата — каза Шон. — Например различната пръст, открита по шестте жертви. Възможно е телата да са били заровени другаде, а впоследствие преместени в хамбара на Рой.

— Това би било решаващо доказателство — обнадеждено кимна Меган.

— Освен ако не докажат, че Рой ги е убил някъде другаде, а после ги е изровил и ги е пренесъл във Вирджиния.

— За да ги зарови в собствения си хамбар, където да ги открият ченгетата? — изгледа го Меган. — Доста глупав ход за умен човек като него.

— Да не забравяме анонимния сигнал до полицията. Кой се е обадил? Откъде е знаел, че телата са заровени в хамбара на Рой? Възможно ли е този човек да е истинският убиец, който се опитва да натопи невинен човек?

— Всичко трябва да се докаже — въздъхна Мишел.

— Не, доказването на вина е работа на обвинението. Ние обаче трябва да предизвикаме основателно съмнение сред съдебните заседатели.

— Мърдок много ще се ядоса.

— Нека — тръсна глава Шон и погледна към Меган. — Ти как мислиш?

— Вече не ме е страх от ФБР — усмихна се младата жена.

Шон и Мишел тръгнаха към неговата стая.

— Изправени сме пред различни пътища, по които можем да поемем, но аз мисля, че трябва да се съсредоточим върху Карла Дюкс — каза той.

— По всяка вероятност тя е агент на ФБР.

— Не мисля.

— Защо?

— Ние с теб имаме доста голям опит с агенти на ФБР. Тази жена съвсем не е вчерашна. Ако действително е агент, със сигурност има дългогодишен опит. Което не личи от поведението й. Агентите ветерани се познават отдалеч. По походката, по излъчването. Освен това, ако Дюкс действително е от ФБР, тя щеше да бъде готова да реагира на опитите ни да насочим медиите към случая „Рой“.

— Но въпреки това ние сме врагове за нея — отбеляза Мишел.

— Враговете също могат да стигнат до споразумение.

— Нима мислиш, че можем да я привлечем на наша страна? — изненадано го погледна тя.

— Точно това мисля.

— Но за подобно нещо ще ни трябва тежка артилерия!

— Точно така.

— Имаш предвид нещо конкретно?

— Да.

— Кога ще го използваме?

— Довечера, разбира се.