Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шон Кинг и Мишел Максуел (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sixth Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 35гласа)

Информация

Сканиране
strahotna(2014)
Разпознаване и корекция
egesihora(2014)

Издание:

Дейвид Балдачи. Шестият

Американска. Първо издание

ИК „Обсидиан“, София, 2012

Редактор: Матуша Бенатова

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-285-5

История

  1. —Добавяне

30

Два часа по-късно Шон се сдоби със заключението на патолога и резултатите от криминологичните изследвания.

— Дано от всичко това да изскочи нещо — отбеляза Мишел.

— Не вярвам да е кой знае какво — поклати глава Шон. — Ако тук някъде е имало димящ пистолет, полицията отдавна да го е надушила. Според мен делото е наникъде не само защото Едгар Рой е заключен във федералната лудница.

— Със сигурност са повлияли и други фактори — кимна Мишел. — Нещастникът е бил обект на височайше внимание твърде дълго време.

— Което говори за силите, които са действали задкулисно.

— Да, плашещи сили.

— Дай да си вземем нещо за ядене и да видим какво има в това заключение.

Купиха си сандвичи и кафе. Шон разгърна папката и зачете, коментирайки детайлите с партньорката си.

— Никакви изненади. Труповете са били в различна фаза на разложение. Според патолога най-разложеният от тях е бил мъртъв почти от година. А най-пресният — от около два месеца.

— Това означава, че е убил шест души за по-малко от година.

— Имало е случаи и на по-активни серийни убийци. Освен това времето на заравяне горе-долу съвпада. Би могло да бъде и по-дълго. Ако телата са останали незаровени, по тях би трябвало да има ларви. Но дори да са били заровени, по тях пак могат да бъдат открити полезни неща, например червеи.

— Каква приятна тема по време на хранене — намръщи се Мишел и остави сандвича с риба тон в чинията си.

Шон прибра папката в куфарчето и огледа малкото заведение.

— Вдясно от теб някакъв тип с пуловер и джинсово яке прави отчаяни усилия да прилича на студент. Той е…

— Знам. Засякох го още преди десетина минути. Под якето си крие пистолет, а в ухото му има миниатюрна слушалка.

— ФБР?

— Вероятно. Какво ще правим?

— Ще действаме според наръчника. Преди всичко не трябва да усети, че сме го разкрили.

Мишел отново посегна към сандвича си.

— Веднага ми се върна апетитът — каза тя.

— Но едно друго нещо може да го прогони…

Сандвичът спря на сантиметър от устата й.

— Има нещо в заключението на патолога, което ме озадачава — подхвърли Шон.

— Изгарям от нетърпение да го чуя.

— Каква беше почвата в хамбара на Рой?

— Червеникава глина, разбира се. Това е Вирджиния. Защо питаш?

— В доклада е отбелязано, че по всички тела са открити следи от пръст, която е различна от тази в хамбара.

Сандвичът на Мишел отново се върна в чинията.

— Но това е възможно само ако…

— Извинете — обади се един глас до тях.

Двамата едновременно вдигнаха глави. Човекът с джинсовото яке стоеше на крачка от масата им.

— Какво има? — попита Шон, ядосан от факта, че не беше забелязал приближаването му.

— Бихте ли ме последвали навън?

— А защо да го правим? — попита Мишел, докато дясната й ръка се плъзгаше към пистолета на колана, а лявата се свиваше в юмрук.

— Да го направим цивилизовано — предупредително рече непознатият.

— Аз пък казвам изобщо да не го правим! — сопна се Мишел.

Мъжът бръкна под якето си и това беше първата му грешка.

Мишел рязко се завъртя и левият й крак се заби в слабините му. Той отлетя назад и блъсна съседната маса в стената.

Втората му грешка беше, че не се отказа. Преди да направи дори крачка, сабленият удар с левия крак го улучи в брадичката, вдигна го във въздуха и го стовари по гръб върху пожълтелия линолеум. Шон скочи на крака и смаяно се наведе над него.

Онемели от изненада, малцината останали клиенти — предимно възрастни хора, наблюдаваха развоя на събитията, без да помръднат от местата си.

— Малко недоразумение, нищо повече — успокоително им подхвърли Мишел. — Ей сега ще дойдат да го изнесат. А вие се хранете спокойно и не забравяйте да си поръчате десерт. — Тя посочи мъжа на пода. — Той плаща! — Замълча за миг, после се обърна към Шон и тихо подхвърли: — Давай да изчезваме от тук, преди да се е появил ударният отряд. Няма да можем да си допием кафето.

Той кимна, хвърли няколко банкноти на масата и каза:

— Здравата сме загазили, ако тоя е федерално ченге.

— Не се легитимира, освен това посегна към оръжието си. — Върхът на обувката й отметна якето и на колана му проблесна пистолет.

— Въпреки това — поклати глава Шон.

— Ще прекосим този мост, когато стигнем до него. В личен план започва да ми писва от начина, по който ни подмятат кавалерите на значката и палката. Освен това търпението не е сред моите добродетели.

— Как тогава си издържала психотеста при назначението си в Сикрет Сървис?

— Лесно. Няколко диетични коли, плюс кило шоколад.

Напуснаха заведението през задната врата, заобиколиха отпред и веднага засякоха някаква кола без отличителни знаци с човек зад волана. Мишел се промъкна от дясната страна на ленд крузъра, следвана от Шон. Седна зад волана, запали двигателя и направи ловка маневра за излизане от паркинга. Мъжът в безличния седан изобщо не успя да реагира.

— Не знае какво да прави — обяви Шон, заковал поглед в огледалото за обратно виждане. — Колебае се дали да тръгне след нас, или да отиде да провери какво се е случило с приятелчето му.

Мишел излезе на пътя и натисна педала до дупка. Другата кола не ги последва.

— След две минути ще ни обявят за издирване за нападение над федерален агент — мрачно прогнозира Шон.

— Ако е федерален агент — възрази тя.

— Е, стига де. Пишеше го на челото му.

— Трябва да зарежем тая кола и да наемем друга.

— Ще ни засекат в рамките на пет минути. Чрез кредитните карти и шофьорските книжки, които няма начин да не вкараме в системата.

— Тогава се обади на Мърдок и му кажи какво се е случило.

— А бе ти да не си откачила… — започна Шон, после изведнъж се плесна по челото. — Всъщност идеята ти е великолепна!

— Благодаря. Кажи му, че сме били нападнати от някакъв въоръжен тип, но без да навлизаш в подробности. Искаш да го предупредиш, че нещо става. Ако попита защо сме нападнали федерален агент, ще държим на версията, че изобщо не се е представил като такъв.

Шон вече набираше номера. Започна да говори в момента, в който насреща вдигнаха и спря чак след две минути, без да дава шанс на агента дори да отвори уста. После монологът приключи, а лицето му потъмня. Явно Мърдок беше бесен.

— Да, ще ти дам описание — кимна той. — Имам и номера на колата.

Направи го, отговори на още един-два въпроса и прекъсна връзката.

— Мърдок не е в течение, освен ако не е най-добрият лъжец на света — констатира той.

— Значи онзи тип не е от ФБР?

— Вероятно е от друга трибуквена агенция.

— Каза ли нещо за евентуална заповед за издирване?

— ЦРУ не прибягва до тези неща. По простата причина, че се регистрират в цялата система и ще им се наложи да обясняват неща, които не искат да обясняват.

Телефонът му изписука и той погледна дисплея. На лицето му се появи широка усмивка.

— Искаш ли и малко добри новини?

— Ще ме накараш да се ококоря.

— Есемес от моя добър приятел, районния прокурор. Куршумът, който е убил Хилари Кънингам, не е изстрелян от твоето оръжие.

— Значи все пак не съм аз! — възкликна Мишел с огромно облекчение.

— Не си. Което означава, че е бил някой друг. Или там, или някъде другаде, след което е пренесъл тялото пред къщата на Тед, за да те накисне.

— Като Едгар Рой?

— Може би.

— Но няма как да не са знаели, че полицията ще извърши балистична експертиза.

— Не съм казал, че са искали да бъдеш обвинена официално. Целта им е била да те елиминират временно, а може би и да те объркат.

— Признавам, че успяха — унило въздъхна Мишел. — Какви са резултатите от балистиката? Може би още един куршум четирийсет и пети калибър — като онзи, който почти ме уби?

— Не. Деветмилиметров парабел с кух връх.

— Търсиш ли мир, готви се за война — промърмори Мишел. Срещна заинтригувания поглед на партньора си и поясни: — Думата парабелум произлиза от латинска сентенция, която гласи: „Ако искаш мир, бъди готов за война“. Тя се превръща в мото на германския производител на оръжия, който изработва патроните парабел по дизайн на Георг Лугер. Наричат ги още деветмилиметрови лугери, за да се различават от патроните на Браунинг.

— По отношение на оръжията нямаш равна на себе си — кимна с уважение Шон.

— Деветмилиметровият лугер е най-използваният патрон по света, главно за военни цели. Въведен в официална употреба във всички полицейски подразделения на територията на Съединените щати. Кой е производителят на този, какъв заряд има?

Шон отново сведе очи към дисплея.

— „Дабъл Тап“. Заряд „Голд Дот“ Джей Ейч Пи, едрина на барута сто и петнайсет.

— Ясно — кимна Мишел. — Възпираща сила над деветдесет процента, дълбочина на проникване около трийсет сантиметра. Не е от класата на четирийсет и четвърти калибър или на триста петдесет и седем магнум, но притежава предостатъчно мощ. С лекота причинява хидростатични шокови рани.

— В смисъл?

— В смисъл, че попадение в гърдите може да причини кръвоизлив в мозъка.

— В такъв случай това със сигурност не е куршумът, убил Бърджин.

— Не е — кимна Мишел. — При изстрел от упор тази муниция ще пробие черепа. Няма как да остане вътре.

— Става интересно. Убиецът на Бърджин не е онзи, който е ликвидирал Хилари Кънингам.

— Така е. А сега какво ще правим?

— Предлагам да се връщаме в Мейн.

— Със самолет?

— Не — поклати глава Шон. — Спри някъде и си поръчай голяма чаша кафе, защото те чака дълго шофиране.

— А дали ще мога да си прибера оръжието от тукашните ченгета, преди да тръгнем?

— Само с моята благословия.

Мишел кимна и настъпи газта.