Дейвид Балдачи
Шестият (21)

20

Мишел включи фенерчето си и тръгна към задната част на къщата. Беше успяла да хапне нещо за вечеря, да докладва на Шон и да помисли за всичко, което беше открила до момента. Пое към къщата на Бърджин доста след мръкване. Разбира се, нямаше намерение да прониква с взлом, но по принцип за този вид дейност предпочиташе нощните часове.

Тед Бърджин беше живял във ферма от XVIII век, основно преустроена преди пет години — малко преди нелепа катастрофа да отнеме живота на жената, с която беше живял четирийсет години. Бе научила тази информация от Шон и бе изпитала още по-силна симпатия към възрастния адвокат, а желанието й да открие убиеца му се усили.

Разстоянието от кантората му до тук беше дванайсет километра. Самотната къща се гушеше сред полегати зелени хълмове. Каква ли щеше да бъде съдбата й оттук нататък, попита се тя. Може би я беше завещал на Хилари Кънингам в знак на благодарност за дългогодишната й вярна служба.

Самата Хилари й даде ключа с обяснението, че Бърджин го държал в кантората като резерва за извънредни ситуации.

Е, тази със сигурност е такава.

Тя се насочи към задната врата, защото предпочиташе да избягва парадните входове. Особено след като почти беше прерязана на две от автоматичен откос, излетял през вратата на една къща във Феърфакс, Вирджиния, пред която беше стояла само секунда.

Отвори, влезе и запали фенерчето си „Маглайт“.

Не беше трудно да разбере, че се е озовала в кухнята. Лъчът пробяга по хладилник и съдомиялна. Тя побърза да затвори след себе си.

Къщата не беше голяма, само с няколко стаи. Така че огледът й отне около час. Не откри нищо, което да заслужава внимание. Резултатът можеше да бъде различен само ако започнеше да кърти дъските на пода и да разбива мазилката на стените. Оказа се, че Тед Бърджин е бил човек с железни навици, наблягащ на качеството, а не на количеството. Притежаваше сравнително малко вещи, но всички с отлична изработка. Край стената в помещението, което очевидно играеше ролята на библиотека и кабинет, имаше стъклена витрина с две изключителни ловни пушки от рядък модел. Мунициите за тях се намираха в чекмеджетата под нея.

Патрондашът, рибарската въдица и другите спортни принадлежности в килера свидетелстваха за любовта на Бърджин към дейностите на открито. Ако се беше пенсионирал, може би щеше да има възможност да се наслаждава на златните си години. Всъщност не може би, а със сигурност.

Мишел откри албум със снимки на мисис Бърджин. На няколко от тях тя беше млада, под трийсет. Хубава жена с игрива усмивка, която със сигурност беше привличала вниманието на много мъже. На други снимки вече беше с посивяла коса и бръчки. Но и на тях изражението й си оставаше топло и искрено, със следи от дяволитост. Защо ли не са имали деца, запита се Мишел. Може би поради някакво заболяване. И двамата не бяха от поколението, което бе имало шанса да използва услугите на клиники за безплодие и сурогатни утроби, което обаче оставяше възможността за осиновяване.

Мишел остави албума и се замисли за следващите си действия.

Продължаваше да се пита защо полицията и ФБР все още не обръщат внимание на този дом. Имаше вероятност да са ограничили разследването в рамките на Мейн — един крайно недалновиден акт, защото можеше да се окаже, че убийството няма нищо общо със защитата на Рой, а причините за него трябва да се търсят именно тук, във Вирджиния. Не биваше да забравят и писмото, подписано от Брандън Мърдок. От него личеше, че и той изгаря от желание да разбере кой е клиентът на Бърджин. Възможността името да е регистрирано в съда оставаше, но това не означаваше нищо, защото преди началото на наказателно производство всички съдебни документи са недостъпни за широката публика.

Което, естествено, нямаше да спре ФБР.

Мишел реши да се върне в библиотеката, за да провери дали не е пропуснала нещо. Настани се зад бюрото от резбовано дърво, наподобяващо банка в съдебна зала, после протегна ръка и включи настолната лампа със зелен абажур. Тук също нямаше компютър. Само няколко папки и бележници, повечето от тях неизползвани. На телефонния секретар нямаше съобщения, пощенската кутия отвън също беше празна. Това й се стори странно, тъй като в отсъствието на Бърджин нямаше как да не се натрупат сметки и рекламни брошури. Освен ако той изрично не бе предупредил пощальона да подминава адреса до неговото завръщане.

Изведнъж се плесна по челото.

Господи, колко съм тъпа!

Тед Бърджин беше пътувал до Мейн със самолет, а не с автомобил. Фермата имаше само един гараж, залепен за къщата. В него се влизаше направо от кухнята. Тя спря на прага и огледа колата в него. Солиден форд седан, на десетина години, но видимо добре поддържан. През следващите трийсет минути Мишел огледа всеки квадратен сантиметър от него. Направи го професионално, благодарение на специализирания курс за претърсване на автомобили, който беше завършила като служител на Сикрет Сървис. Разбира се, там се търсеха главно взривни устройства, докато сега ставаше въпрос за съвсем други неща.

Седна на пътническата седалка и се замисли. Къде Бърджин би скрил информацията за клиента си, след като не разполагаше с компютър, а тя не бе нито в кабинета му, нито сред личните му вещи, нито в дома му? Тук несъмнено ставаше въпрос за списък с имена, телефонни номера и адреси, които би трябвало да са записани на хартия — разбира се, освен ако не ги бе запомнил наизуст. Но това беше малко вероятно, тъй като възрастният адвокат очевидно беше човек на хартията и перото.

Погледът й бавно се спря на жабката. Вече я беше претърсила веднъж, но не бе открила нищо интересно. Резервна химикалка, розов отрязък от талон за технически преглед, документите за регистрация на колата, както и нов наръчник с техническите характеристики на форда.

Мишел се протегна към наръчника. Прелисти го на последните страници, оставени празни за евентуално вписване на операциите по поддръжката. Досега не беше срещала човек, който да ги попълва, но…

Бележката беше там, някъде в средата между празните листове.

Кели Пол. Домашен и мобилен телефон, плюс адрес в Западна Вирджиния, някъде около границата на щата. Тя имаше смътна представа за местоположението на градчето. Трябваше да е той. Клиентът. Освен ако не се окажеше, че Кели Пол бе дилър на „Форд“. Но вътрешното чувство й подсказваше, че едва ли бе така.

Откъсна листа, пъхна го в джоба си и слезе от колата.

След което замръзна на място.

Вече не беше единственият посетител в къщата.