Брандън Сандърсън
Елантрис (7)

5.

— Милостиви Доми — възкликна Сарене. — Този откъде се взе?

Гьорнът крачеше през тронната зала с характерната за ранга си арогантност. Носеше кървавочервената броня на деретски върховен жрец, а екстравагантното алено наметало се развяваше зад него, но поне нямаше оръжие.

Костюмът имаше за цел да впечатлява и въпреки мнението на Сарене за гьорните вършеше работа. Разбира се, беше предимно декоративен. Дори във военизираното общество на Фьорден малцина можеха да се разхождат така свободно, облечени с цяла кована броня. Металът вероятно беше тънък и лек и в битка нямаше да е от особена полза.

Гьорнът мина покрай нея, без да й обърне внимание, съсредоточен върху краля. Беше млад за подобен ранг, някъде в началото на четирийсетте, и в подрязаната му черна коса почти нямаше следи от сиво.

— Нали знаехте, че в Елантрис има дерети, милейди. — Аше висеше както обикновено около нея, един от двата присъстващи сеона. — Защо се изненадвате от присъствието на фьорденски жрец.

— Това е истински гьорн, Аше. В цялата империя Фьорден са само двайсет. В Кае има някакъв процент вярващи, но не чак толкова, че да заслужават посещение от върховен жрец. Гьорните са крайно натоварени.

Сарене гледаше как мъжът крачи през залата, прорязвайки път през хората като птица през облак мушички.

— Ела — каза тя на Аше и тръгна по периферията на помещението. Не искаше да изпусне думите на гьорна.

Нямаше нужда да се тревожи. Щом мъжът заговори, твърдият му глас отекна в цялата тронна зала.

— Крал Ядон — кимна той леко вместо да се поклони. — Аз съм гьорн Хратен и нося послание от вирн Вулфден Четвърти. Той смята, че е време двете ни нации да споделят нещо повече от обща граница. — Говореше с мелодичен, но явен фьорденски акцент.

Ядон вдигна глава от документите с почти открито мръщене.

— Какво още иска вирнът? Вече подписахме търговска спогодба.

— Негово светейшество се бои за душите на народа ви, ваше величество — отвърна Хратен.

— Ами нека ги покръсти. Позволил съм пълна свобода на вашите жреци да проповядват в Арелон.

— Хората реагират твърде бавно, ваше величество. Те имат нужда от подтик или знак. Вирнът смята, че е време лично вие да приемете Шу-Дерет.

Този път Ядон не си направи труд да скрива раздразнението в гласа си.

— Вече вярвам в Шу-Корат, жрецо. Ние служим на един и същ Бог.

— Дерет е единствената истинска форма на Шу-Кесег — отвърна мрачно Хратен.

Ядон махна небрежно.

— Не ме интересуват споровете между двете секти. Върви проповядвай на невярващите. Все още има много арелонци, които се придържат към старата религия.

— Не бива да отхвърляте предложенията на вирна така безгрижно — предупреди го гьорнът.

— Жрецо, пак ли трябва да минаваме през това? Заплахите ти са напразни. Фьорден няма истинско влияние от двеста години. Сериозно ли мислиш, че ще ме стреснеш с могъществото ви от едно време?

Хратен присви опасно очи.

— Фьорден е много по-могъщ отпреди.

— Наистина ли? — заяде се Ядон. — Къде ви е голямата империя? Къде са армиите? Колко страни сте завладели през последния век? Може би един ден ще осъзнаете, че империята ви рухна преди триста години.

Хратен замръзна, след което повтори официалното си кимване и се завъртя, а наметалото му се развя заплашително.

За съжаление молитвите на Сарене не се сбъднаха и той не се спъна в наметалото, докато вървеше към вратата. Преди да излезе, Хратен се обърна и погледна разочаровано тронната зала. Вместо на краля, погледът му попадна на Сарене.

Очите им се срещнаха за момент и пролича учудването му от необичайната й височина и русата теодска коса. След това мъжът излезе, а в залата започнаха сто едновременни разговора.

Крал Ядон изсумтя и се върна към документите си.

— Той не вижда — прошепна Сарене. — Не осъзнава.

— Кое, милейди? — попита Аше.

— Колко опасен е този гьорн.

— Негово величество е търговец, а не истински политик. Той не вижда нещата като вас.

— Въпреки това. — Сарене говореше тихо, така че само Аше да я чува. — Крал Ядон трябва да е достатъчно опитен, за да разбере, че поне думите на Хратен за Фьорден са истина. Вирновете са много по-могъщи, отколкото преди векове, дори в разцвета на старата империя.

— Трудно е да се вгледаш отвъд военната мощ, особено когато си относително нов монарх. Крал Ядон не може да прецени, че жреците на Фьорден са много по-влиятелни от която и да е армия.

Сарене потупа бузата си замислено.

— Е, Аше, поне сега няма нужда да се притесняваш, че ще забъркам сериозна беля с благородниците на Кае.

— Съмнявам се, милейди. Какво друго бихте направили?

— О, Аше — измърка сладко тя. — Защо да се занимавам с некомпетентни аристократи, като мога да премеря сили с истински гьорн? — Сетне продължи по-сериозно: — Вирнът подбира висшите си жреци добре. Ако Ядон не внимава, както изглежда, този Хратен ще му покръсти целия град, преди да се усети. Каква полза от саможертвения ми брак, ако Арелон се предаде на враговете ни?

— Може би преувеличавате, милейди — каза Аше и запулсира. Репликата беше позната. Сеонът често я употребяваше.

Сарене поклати глава.

— Този път не. Това беше тест, Аше. Сега Хратен ще смята, че е оправдано да предприеме действия срещу краля. Вече се убеди, че Арелон се управлява от еретик. Ще се опита да подкопае властта му и управата на кралството ще рухне за втори път в рамките на десет години. Само че този път отгоре няма да изплува търговската класа, а деретското жречество.

— Значи ще помогнете на Ядон? — попита Аше с весел тон.

— Той е мой суверен.

— Макар да мислите, че е нетърпим?

— Всичко е по-добро от фьорденско господство. А и може да съм сгрешила за Ядон. — Взаимоотношенията им не се развиваха добре след срамното посрещане. Ядон практически я бе пренебрегнал напълно на погребението на Раоден, което я устройваше. Така можеше да наблюдава за странности в церемонията. За съжаление събитието бе разочароващо обикновено и никой благородник не се бе издал с отсъствието си или с твърде виновен вид.

— Да… — продължи тя. — Може пък да се разберем, като не си обръщаме никакво внимание.

— Какво, в името на горящия Доми, търсиш пак в залата ми, момиче! — извика кралят зад нея.

Сарене вдигна раздразнено очи към небето, а Аше се засмя тихо, докато тя се обръщаше към Ядон.

— Моля? — попита принцесата с най-невинния си тон.

— Ти! — посочи я Ядон. Беше в разбираемо лошо настроение, макар че според слуховете той рядко имаше добро. — Не разбра ли, че жените нямат място тук, освен ако не бъдат повикани?

Сарене примигна объркано.

— Никой не ми е казвал това, ваше величество. — Постара се да изглежда максимално малоумно.

Ядон измърмори нещо за глупавите жени и поклати глава заради очевадната липса на разбирателство.

— Само исках да разгледам картините — каза Сарене с треперещ глас, сякаш след миг щеше да се разплаче.

Ядон вдигна длан, за да прекъсне тирадата й, и се обърна към документите. Сарене едва удържа усмивката си, докато бършеше очи и се обръщаше уж към картините.

— Това беше неочаквано — каза тихо Аше.

— После ще се оправя с Ядон — измърмори Сарене. — В момента имам по-големи тревоги.

— Не вярвах, че ще видя деня, в който точно вие ще се поддадете на женския стереотип. Дори да е само преструвка.

— Какво? — изпърха с клепачи Сарене. — Аз да се преструвам?

Аше изсумтя.

— Така и не разбрах как вие сеоните издавате подобни звуци. Нямате нос, как тогава сумтите?

— С дългогодишна практика, милейди — отвърна Аше. — Наистина ли ще трябва да понасям хленченето ви всеки път, когато разговаряте с краля?

Сарене сви рамене.

— Щом очаква да бъда глупава, ще бъда такава. По-лесно е да манипулираш хората, когато предполагат, че си толкова тъп, та не можеш да запомниш името си.

— Ене? — чу се глас зад нея. — Ти ли си? — Гласът беше басов и пресипнал, странно познат. Сякаш човекът беше постоянно прегракнал, но досега не бе чувала някой прегракнал да вика толкова силно.

Сарене се обърна колебливо. Грамаден мъж, по-висок, широк, обемист и мускулест, отколкото изглеждаше възможно, си пробиваше път през тълпата. Носеше син копринен жакет — Сарене потръпна, като си представи колко какавиди са отишли за направата му — и панталони с надиплени крачоли по арелонската мода.

— Ти си! — възкликна мъжът. — Мислехме, че ще дойдеш чак другата седмица!

— Аше — прошепна тя. — Кой е този ненормалник и какво иска от мен?

— Изглежда познат, милейди. Съжалявам, но паметта ми вече не е толкова добра.

— Ха! — Огромният мъж я притисна в мечешка прегръдка. Беше странно чувство. Тялото й беше смачкано от голямото шкембе, а лицето й — натиснато в мускулестите гърди. Тя устоя на напъна да се дръпне с надеждата, че мъжът ще я пусне, преди да припадне. Аше сигурно щеше да повика помощ, ако видеше, че лицето й почервенява.

За щастие човекът я освободи много преди да почне да се задушава, и я хвана за раменете.

— Променила си се. Когато те видях за последно, ми стигаше до коленете. — Той огледа високата й фигура. — Е, не че някога си ми била само до коленете, но да речем, до кръста. Майка ти все повтаряше, че ще станеш много висока!

Сарене поклати глава. Гласът беше познат, но не можеше да го свърже с чертите. Обикновено имаше добра памет за лица… Освен…

— Шишо Кай? — попита тя колебливо. — Милостиви Доми! Какво е станало с брадата ти.

— Арелонските благородници не носят бради, малката. Не съм си пускал от години.

Той беше. Гласът беше по-различен, обръснатото лице непознато, но очите бяха същите. Помнеше широките кафяви очи, винаги готови да се засмеят.

— Шишо Кай — промърмори тя. — Къде ми е подаръкът?

Чичо й Кайн се засмя, макар че дрезгавият му глас повече приличаше на ръмжене. Това бяха първите й думи при всяко посещение. Чичо й винаги носеше екзотични подаръци, достатъчно екстравагантни, за да впечатлят и дъщерята на краля.

— Боя се, че този път нямам подарък, малката.

Сарене се изчерви. Преди да успее да измисли някакво извинение, Шишо Кай я прегърна през рамото и започна да я дърпа към изхода на тронната зала.

— Ела, да те запозная с жена ми.

— Жена! — стресна се Сарене. Не беше виждала Кайн от десет години, но помнеше поне едно нещо. Чичо й беше заклет ерген и женкар. — Шишо Кай се е оженил?

— Не само ти порасна през последното десетилетие — изхриптя чичо й. — А и колкото и да е сладко да ми викаш Шишо Кай, може би вече трябва да ме наричаш чичо Кайн.

Сарене се изчерви отново. Шишо Кай беше собственият й вариант на произнасяне, защото не можеше да каже „ч“ като малка.

— Как е баща ти? — попита едрият мъж. — Предполагам, че се държи подходящо царствено.

— Добре е, чичо. Но сигурно ще се изненада, като разбере, че се подвизаваш в двора на Арелон.

— Той знае.

— Не, мисли, че при последното пътуване си се установил на някой от далечните острови.

— Сарене, ако си толкова умна, колкото беше като малка, трябва да си се научила да различаваш истината от историите.

Изявлението я поля като студен душ. Помнеше смътно как един ден бе видяла кораба на чичо й да заминава и бе попитала баща си кога ще се върне. Евънтео беше отвърнал с намръщено лице, че Шишо Кай потегля на много, много дълго пътешествие.

— Но защо? — попита тя. — През цялото време си живял на няколко дни път от нас и не дойде да ни видиш?

— Това е история за друг път, малката — каза Кайн и поклати глава. — Сега е време да се запознаеш с чудовището, което успя да плени чичо ти.

Съпругата на Кайн не приличаше на чудовище. Всъщност беше една от най-красивите възрастни жени, която Сарене бе виждала. Даора имаше силно лице с издялани като на статуя черти и добре поддържана кестенява коса. Изобщо не приличаше на жена, която би се забъркала с чичо й. Но пък спомените на Сарене датираха отпреди десет години.

Голямото имение, наподобяващо замък, не беше изненада. Чичо й беше търговец и винаги носеше скъпи дарове и екзотични дрехи. Не само беше по-малкият син на краля, но и много добър в работата си.

И явно продължаваше да е добър. Беше се завърнал в града едва тази сутрин и затова Сарене не го бе засякла на погребението.

Най-голямата изненада бяха децата. Вече знаеше, че е женен, но не можеше да си представи шантавия Шишо Кай като баща. Представите й се разбиха в момента, в който Кайн и Даора отвориха вратата на трапезарията.

— Татко е вкъщи! — чу се млад, момичешки глас.

— Да, татко се прибра — потвърди Кайн многострадално. — И не, не ти нося нищо. Нямаше ме само за няколко минути.

— Няма значение, че не носиш нищо. Просто искам да ям. — Момичето беше на около десет, но имаше сериозен глас, почти като на възрастен. Носеше розова рокля с бяла панделка и имаше руса коса.

— Кайсе, кога не искаш да ядеш? — попита кисело момчето до нея, което изглеждаше почти идентично.

— Сарене — обяви Кайн, — запознай се с братовчедите си Кайсе и Даорн. Двете най-големи главоболия в живота на бедния ти чичо.

— Стига де, татко. Знаеш, че щеше да полудееш от скука без тях — каза мъж, който се появи от далечната врата. Беше със среден арелонски ръст, тоест с няколко сантиметра по-нисък от Сарене, стройно тяло и изключително красиво лице. Косата му беше разделена на път и се спускаше от двете страни на лицето. До него стоеше жена с черна коса и изучаваше Сарене с леко присвити устни.

Мъжът се поклони леко.

— Ваше височество — каза той със съвсем лека усмивка.

— Синът ми Лукел — обясни Кайн.

— Синът ти ли? — възкликна Сарене. Можеше да приеме малките деца, но Лукел изглеждаше по-голям от нея. Тоест…

— Не — поклати глава Кайн. — Лукел е от предишния брак на Даора.

— Не че това ме прави по-малко негов син. — Лукел се усмихна широко. — Няма да зарежеш отговорността за мен толкова лесно.

— Дори самият Доми не би посмял да поеме отговорност за теб. Както и да е, това до него е Джала.

— Дъщеря ти? — попита Сарене, докато Джала правеше реверанс.

— Снаха — обясни тъмнокосата жена със силен акцент.

— Ти си от Фьорден? — изненада се Сарене. Косата беше само намек, но името и акцентът го доказваха.

— От Сворден — поправи я Джала. Не че имаше значение. Малкото кралство си беше практически провинция на Фьорден.

— Двамата учехме в университета на Сворден — обясни Лукел.

— Оженихме се миналия месец.

— Поздравления. Добре е, че не съм единствената младоженка в стаята. — Сарене искаше да прозвучи лековато, но не можа да скрие горчивината в гласа си. Усети голямата лапа на Кайн на рамото си.

— Съжалявам, Ене — каза нежно той. — Не исках да го споменавам. Заслужаваш по-добра съдба. Винаги си била весела като дете.

— Не е голяма загуба — отвърна Сарене с безразличие, което не изпитваше. — Все пак не го познавах, чичо.

— Въпреки това — включи се Даора. — Сигурно е било голям шок.

— Може да се каже — съгласи се Сарене.

— Ако ще помогне — продължи Кайн, — да знаеш, че принц Раоден беше добър човек. Един от най-добрите ми познати. Ако беше по-запозната с арелонската политика, щеше да знаеш, че не използвам тези думи често, когато говоря за двора на Ядон.

Сарене кимна. Беше донякъде щастлива, че е преценила правилно Раоден по писмата. Друга част от нея смяташе, че ще й е по-лесно, ако продължава да мисли, че принцът прилича повече на баща си.

— Стига приказки за умрели принцове — чу се настойчив глас от масата. — Ако не вечеряме скоро, татко ще спре да се оплаква от мен, защото ще умра.

— Да, Кайн — съгласи се Даора. — По-добре върви в кухнята да се увериш, че манджите няма да загорят.

Кайн изсумтя.

— Всичко се движи по график. Невъзможно е… — Едрият мъж спря, помириса въздуха, изруга и излезе бързо от стаята.

— Чичо Кайн ли готви вечерята? — изуми се Сарене.

— Чичо ти е един от най-добрите готвачи в града, скъпа — обясни Даора.

— Чичо Кайн? — повтори Сарене. — Готвач?

Даора кимна сякаш това бе всекидневие.

— Кайн е посетил повече места от всеки арелонец и е събрал всякакви рецепти. Мисля, че тази вечер готви някакво ястие от Джиндо.

— Това значи ли, че скоро ще ядем? — настоя Кайсе.

— Мразя джиндоска храна — оплака се Даорн. — Твърде е пикантна.

— Ти не харесваш нищо, ако не е сладко — подразни го Лукел и разроши косата му.

— Даорн, върви да повикаш Адиен.

— Още ли имате? — ахна Сарене.

Даора кимна.

— Последният. Братът на Лукел.

— Сигурно спи — обади се Кайсе. — Адиен винаги спи. Сигурно, защото умът му е само наполовина буден.

— Кайсе, момичетата, които говорят така за братята си, си лягат без вечеря — заплаши я Даора. — Даорн, заминавай.

— Не приличаш на принцеса — подхвърли Кайсе. Момичето седеше на стола до Сарене. Трапезарията беше уютна и приличаше на кабинет, с ламперия от тъмно дърво и най-различни реликви от пътешествията на Кайн.

— Как така? — попита разсеяно Сарене, докато се опитваше да установи как се ползват странните джиндоски прибори за хранене. Имаше две пръчки, едната заострена, а другата с плосък край. Останалите ги употребяваха рутинно и Сарене не искаше да се оплаква.

Или щеше да се научи, или да остане гладна. Второто изглеждаше по-вероятно.

— Ами първо, твърде висока си — продължи момичето.

— Кайсе — смъмри я майка й заплашително.

— Е, вярно е. Според книгите принцесите трябва да са деликатни. Не съм сигурна какво точно значи, но не мисля, че тя е деликатна.

— Аз съм от Теод — изтъкна Сарене и успешно набучи нещо, което приличаше на маринована скарида. — Там всички са високи.

— И татко е от Теод, Кайсе — включи се Даорн. — Знаеш, колко е висок.

— Но татко е дебел — отбеляза момичето. — Ти защо не си дебела?

Кайн се появи от кухнята и халоса дъщеря си по главата с подноса за сервиране.

— Така си и мислех — измърмори той, заслушан в металическото кънтене. — Главата ти дрънчи на кухо. Това обяснява всичко.

Кайсе разтърка темето си и се върна към храната, но продължи да мърмори.

— Все пак принцесите трябва да са по-дребни. Освен това уж имат добри маниери, а братовчедката Сарене изтърва половината храна на пода. Кой е чувал за принцеса, която не знае как се използват пръчици май пон?

Сарене се изчерви и погледна към чуждоземните прибори.

— Не я слушай, Ене — засмя се Кайн и сервира ново ухаещо ястие на масата. — Това е джиндоска храна. Готви се с толкова мазнина, че ако половината не падне на пода, значи има нещо нередно. Скоро ще свикнеш с пръчиците.

— Може да ползваш лъжица — предложи услужливо Даорн. — Адиен винаги яде така.

Сарене отклони поглед към Адиен — беше слабоват младеж наближаващ двайсетте. Беше блед и имаше странно, притеснително изражение. Ядеше някак сковано и неконтролируемо. Докато се хранеше, си мърмореше, май числа. Сарене беше виждала и преди такива хора, които не бяха съвсем наред.

— Татко, храната е прекрасна. — Лукел отклони вниманието от брат си. — Мисля, че не си ни готвил досега това ястие със скаридите.

— Нарича се хай ко — отвърна Кайн с пресипналия си глас. — Научих го от един пътуващ търговец миналата година, докато още учеше в Сворден.

— Шестнайсет милиона четиристотин хиляди седемстотин седемдесет и две — измърмори Адиен. — Толкова крачки има до Сворден.

Сарене се сепна, но останалите не му обърнаха внимание и тя реши да последва примера им.

— Наистина е чудесно, чичо. Не си представях, че може да си готвач.

— Винаги ми е харесвало — обясни той, докато се настаняваше на стола си. — Щях да ти правя разни неща, но главната готвачка на майка ти си беше втълпила, че кралските особи нямат място в кухнята. Опитах се да изтъкна, че всъщност кухните ми принадлежат отчасти, но тя така и не ми позволи да припаря там.

— Не ти е направила услуга — каза Сарене. — Нали не готвиш само ти?

Кайн поклати глава.

— Не, за щастие. Даора също се справя много добре.

Сарене примигна изненадано.

— Значи си нямате постоянен готвач.

Кайн и Даора поклатиха глави едновременно.

— Татко е нашият готвач — добави Кайсе.

— Никакви слуги ли нямате? — продължи да пита Сарене. Беше решила, че липсата на прислуга е заради желанието на Кайн да изкарат вечерта в по-задушевна атмосфера.

— Никакви — отговори Кайн.

— Но защо?

Кайн погледна жена си и после отново Сарене.

— Нали знаеш какво се случи преди десет години?

— Реод? Наказанието?

— Да, но знаеш ли какво означава то?

Сарене се замисли и сви леко рамене.

— Краят на Елантрис.

Кайн кимна.

— Сигурно никога не си виждала елантрисец. Беше твърде малка, когато дойде реод. Трудно е да се обясни как се промениха нещата след това бедствие. Елантрис беше най-красивото място на света. Повярвай, бил съм навсякъде. Беше монумент от светещ мрамор и лъскав метал, а жителите му изглеждаха от същия материал. След това пропаднаха.

— Да, изучавала съм го — кимна Сарене. — Кожата им е станала на тъмни петна, а косата е почнала да пада…

— Това може да се научи от книгите, но не си го преживяла. Не знаеш какъв ужас настана, когато хората видяха как божествата им падат. Това унищожи управлението на Арелон и страната потъна в хаос. — Той замълча за момент. — Слугите започнаха революцията, Сарене. Щом господарите им паднаха, слугите се обърнаха срещу тях. Според сегашните благородници точно доброто отношение към нисшата класа ги е подтикнало да свалят бившите си господари при първата проява на слабост. Според мен беше просто страхът. Смес от невежия страх, че елантрисците имат някаква ужасна болест, и от ужаса, че някой, когото си почитал, се срива пред очите ти. Слугите причиниха повечето щети. Първо на малки групи, а после в унищожителни масови безредици. Убиваха всеки елантрисец, до когото се докопаха. Най-могъщите бяха първи, но след това продължиха и с по-слабите. Не се ограничаваха само с елантрисците, нападаха роднини, приятели и дори хора, назначени на важни постове. Двамата с Даора гледахме ужасено и се радвахме, че в семейството ни няма елантрисци. След тази нощ така и не посмяхме повече да си вземем прислуга.

— Пък и не ни трябва — допълни Даора. — Ще се изненадаш колко много работа може да свърши човек.

— Особено когато има две деца за по-гадните задачи — обади се Кайн с мазна усмивка.

— Само за това ли ставаме? — засмя се Лукел. — Да чистим пода?

— Единствената причина да има човек деца — отвърна Кайн. — С майка ти заченахме Даорн само защото ни трябваше някой за нощните гърнета.

— Татко, моля те — намеси се Кайсе. — Опитвам се да ям.

— Милостивият Доми да е на помощ на клетника, който прекъсне вечерята на Кайсе — подсмихна се Лукел.

— Принцеса Кайсе — поправи го момичето.

— О, значи малката ми дъщеричка вече е принцеса? — попита развеселено Кайн.

— Щом Сарене е принцеса, значи и аз съм. Нали си й чичо? Значи и ти си принц. Нали така?

— Да, така е. Но официално вече нямам титла.

— Сигурно са те изгонили, защото си говорил за нощни гърнета по време на вечеря. Принцесите не правят така. Това са ужасни маниери.

— Разбира се — потвърди Кайн с приветлива усмивка. — Чудно как не съм се усетил преди.

— Е — продължи Кайсе. — Ако ти си принц, дъщеря ти е принцеса.

— Боя се, че не е точно така — обади се Лукел. — Татко не е крал, така че децата му ще са барони или графове, а не принцове.

— Вярно ли? — попита разочаровано Кайсе.

— Боя се, че да — отвърна Кайн. — Но повярвай ми. Който твърди, че не си принцеса, не е чувал как мрънкаш, като дойде време за лягане.

Момичето се замисли за момент, несигурно как да приеме този коментар. Накрая просто се върна към вечерята. Сарене не й обръщаше внимание. Умът й бе зациклил на момента, в който чичо й призна, че вече няма официална титла. Миришеше на политика. Мислеше си, че знае всички събития от последните петдесет години в Теод, но не бе чувала, че Кайн официално е лишен от титла.

Преди да зададе повече въпроси, през прозореца се появи Аше. Заради вълнуващата вечеря Сарене почти бе забравила, че го е пратила да следи гьорн Хратен.

Кълбото светлина увисна колебливо във въздуха.

— Милейди, прекъсвам ли ви?

— Не, Аше. Ела да се запознаеш с роднините ми.

— Имаш си сеон! — възкликна изумено Даорн. Сестра му беше толкова поразена, че за първи път само мълчеше.

— Това е Аше — обясни Сарене. — Той служи на фамилията ми от двеста години и е най-мъдрият сеон, който познавам.

— Милейди, преувеличавате — отвърна Аше, но заблестя по-силно.

— Сеон… — промълви тихо Кайсе, забравила за вечерята.

— Винаги са били редки — намеси се Кайн. — Сега повече отвсякога.

— Откъде го имаш? — поинтересува се Кайсе.

— От майка ми. Тя ми предаде Аше, когато се родих. — Предаването на сеон беше един от най-скъпите подаръци.

Някой ден тя щеше да избере нов повереник за Аше. Планираше това да е някое от децата й или внуците. Към момента обаче подобна възможност изглеждаше крайно малко вероятна.

— Сеон — повтори Кайсе с почуда. След това се обърна към Сарене с блеснал поглед. — Може ли да си поиграя с него след вечеря?

— Да си играе с мен ли? — попита Аше несигурно.

— Може ли, моля, братовчедке Сарене? — настоя Кайсе.

— Не знам — отвърна Сарене с усмивка. — Помня някакви коментари за височината ми.

Всички се засмяха при разочарованото изражение на момиченцето. В този момент, сред смеха им, за пръв път след като бе напуснала дома си преди седмица, Сарене почувства, че напрежението й почва да си отива.