Брандън Сандърсън
Елантрис (64)

62.

Сарене и Хратен се движеха по улицата, загърнати в невзрачните наметала. Хратен беше вдигнал качулката, за да скрие тъмната си коса. Жителите на Теод се тълпяха по улиците, чудеха се защо кралят е прибрал армадата в залива. Мнозина се насочваха към пристана и двамата се смесиха с тях, като се стараеха да изглеждат нормално.

— Като пристигнем, ще опитаме да се качим на някой търговски кораб — каза тихо Хратен. — Те ще се разбягат от Теод, щом армадата потегли на бой. Има места в Хровел, където деретските жреци не се вясват с месеци. Може да се укрием там.

— Говориш, сякаш Теод ще падне — прошепна Сарене. — Ти може да заминеш, жрецо, но аз няма да изоставя родината си.

— Ако цениш безопасността й, ще се махнеш — озъби се Хратен. — Познавам Дилаф, той е обсебен. Ако останеш в Теод, и той ще остане. Ако заминеш, може и да те последва.

Сарене стисна зъби. В аргументите на гьорна имаше истина, но може би извърташе нещата, за да я накара да тръгне с него. Макар че нямаше причина да прави такова нещо. Какво му пукаше за нея? Тя му беше свиреп враг.

Движеха се бавно, за да не се набиват на очи в тълпата.

— Жрецо, не отговори на въпроса ми — прошепна Сарене. — Обърна се срещу религията си. Защо?

Хратен продължи да крачи мълчаливо за момент.

— Аз… не знам, жено. Следвам Шу-Дерет от дете. Структурата и организацията винаги са ме привличали. Станах духовник. Мислех, че имам вяра. Оказа се, че това, в което вярвам, изобщо не е Шу-Дерет. Вече не знам какво е.

— Шу-Корат?

Хратен поклати глава.

— Това е твърде просто. Вярата не е просто да си дерет или корат. Все още вярвам в деретските учения. Моят проблем е с вирна, не с Бог.

 

 

Хратен се ужаси, че е показал слабост пред момичето, и бързо бронира сърцето си срещу повече въпроси. Да, беше предал Шу-Дерет. Да, беше предател. Но по някаква причина чувстваше спокойствие, след като бе взел решението. Беше причинил кръвопролития и смърт в Дуладел. Нямаше да позволи това да се случи отново.

Сам се беше убедил, че падането на републиката е необходима трагедия. Сега илюзията се бе разнесла. Работата му в Дуладел не беше по-етична от това, което се опитваше да постигне Дилаф в Теод. Когато прогледна за истината, Хратен прие вината за предишните си прегрешения. Едно нещо обаче го възпираше от отчаянието. Знанието, че каквото и да се случи, вече можеше да каже, че следва истината в сърцето си. Можеше да умре и да се изправи пред Джадет с гордост и кураж.

Докато тези мисли се въртяха в главата му, усети пробождане в гърдите. Посегна изненадано и изстена. Пръстите му се изцапаха с кръв. Усети как краката му поддават и се подпря на една сграда, без да обръща внимание на стреснатия писък на Сарене. Огледа тълпата и очите му попаднаха на лицето на убиеца. Познаваше го. Беше Фьон, жрецът, когото бе изгонил от Кае веднага след пристигането си. Това беше преди два месеца. Как го бе открил Фьон? Как… Беше невъзможно.

Фьон се усмихна и изчезна сред хората.

Хратен заряза въпросите, докато тъмата се спускаше. Очите и съзнанието му бяха изпълнени с притесненото лице на Сарене. Жената, която го бе унищожила. Заради нея най-сетне бе отхвърлил лъжите, в които вярваше цял живот. Тя никога нямаше да узнае, че я бе обикнал. „Сбогом, принцесо. Джадет да се смили над душата ми. Направих най-доброто, което можах.“

 

 

Сарене гледаше как светлината в очите на Хратен помръква.

— Не! — извика тя и притисна с пръсти раната в напразен опит да спре кръвта. — Хратен, не смей да ме оставяш сама!

Той не отговори. Беше се борила с него за съдбата на две държави, но така и не успя да го опознае. И никога нямаше да има подобна възможност.

Уплашен писък я върна към действителността. Хората се бяха скупчили около нея, разтревожени заради мъртвия мъж на улицата. Сарене се стъписа, осъзнавайки, че е център на внимание. Вдигна ръка сякаш да се скрие, но беше твърде късно. Няколко разголени фигури се появиха от една улица, за да проверят защо е глъчката. Водеше ги човек с окървавено лице и счупен нос.

 

 

Фьон се отдалечи от тълпата, опиянен от лекотата на първото убийство. Бяха му казали, че ще е лесно. Просто трябваше да прониже един човек и щяха да го приемат в Ратбор, манастира, където се тренираха убийците. Хратен беше прав. Наистина му бяха дали нов път да служи на Джадет — по-важен.

Каква ирония, че човекът, когото му бяха заповядали да убие, се оказа Хратен. Откъде знаеше вирнът, че Фьон ще го срещне точно по улиците на Теод? Фьон никога нямаше да узнае. Джадет се движеше по неведоми пътища. Но той бе изпълнил дълга си. Изгнанието му бе приключило. Фьон продължи с весела стъпка до странноприемницата и си поръча закуска.

 

 

— Остави ме — каза Лукел с болезнен тон. — Аз съм почти умрял, виж другите…

— Стига си хленчил. — Раоден нарисува аона Йен над него. След това добави линията за Бездната и раната на търговеца зарасна мигновено. Принцът вече бе запомнил модификаторите, освен това аоните разполагаха с пълната мощ на Елантрис. След възкресяването на града аондор бе възвърнала легендарната си мощ.

Лукел погледна надолу и сви крака си експериментално, докосвайки мястото на раната. След това се намръщи.

— Можеше да ми оставиш поне белег. Минах през ужасно много премеждия, за да получа тази рана. Трябваше да ме видиш колко съм храбър. Внуците ми ще бъдат разочаровани, че нямам белези, с които да се хваля.

— Ще го преживеят — отвърна Раоден и се надигна.

— Какво ти става? — подвикна Лукел зад него. — Мислех, че победихме.

„Победихме, но аз се провалих.“ Бяха претърсили града, но нямаше и следа от Сарене, Хратен и Дилаф. Раоден разпита един пленен деретски войник, но човекът се закле, че не знае нищо, и го пуснаха с отвращение.

Ходеше навъсен и гледаше празнуващите хора. Въпреки смъртта и почти пълното унищожение на Кае те бяха щастливи. Бяха отблъснали Фьорден и Елантрис бе възстановен. Боговете се бяха завърнали отново. Но Раоден не можеше да изпита радостта от победата. Не и без Сарене.

Галадон се приближи бавно към него, отдалечавайки се от група елантрисци. Сребристокожите хора бяха смутени. Мнозина от тях бяха хоеди от години и не знаеха за текущите събития.

— Ще се оправят… — започна дуладелецът.

— Милорд Раоден — прекъсна го внезапно един познат глас.

— Аше? — Кралят се завъртя, търсейки с поглед сеона.

— Ваше величество! — Аше се стрелна през двора. — Току-що един сеон се свърза с мен. Принцесата! Тя е в Теод, милорд. Моето кралство също е нападнато!

— Теод ли? — стъписа се Раоден. — Как, в името на Доми, се е озовала там?

 

 

Сарене отстъпваше, отчаяно копнееше да има оръжие. Хората видяха Дилаф и воините му и при вида на разкривените тела и зловещите очи се разбягаха панически. Инстинктите на Сарене я подканяха да се присъедини към тях, но знаеше, че подобен ход само ще я хвърли в лапите на Дилаф. Воините бързо се разпръснаха, за да й отрежат пътищата за бягство.

Лицето на Дилаф беше покрито със засъхнала кръв, голият му торс се потеше на хладния теодски въздух, сложните символи под кожата на ръцете и гърдите изпъкваха, а устните му бяха извити в зловеща усмивка. В този момент Сарене си помисли, че това е най-ужасяващата гледка, която ще види.

 

 

Раоден се изкачи на стената на Елантрис, вземайки по две стъпала наведнъж. Елантриските му мускули бяха по-силни и неуморими от тези, които имаше преди шаод.

— Суле! — извика Галадон загрижено и хукна след него.

Раоден не отговори. Качи се на стената и разбута хората, които гледаха останките от Кае. Направиха му път, щом го разпознаха, и мнозина паднаха на колене с викове „Ваше величество“. Гласовете им бяха пълни със страхопочитание. В него виждаха завръщане към предишния живот. Пълен с надежда, лукс и безплатна храна. Живот, който бе почти забравен за десет години.

Раоден не им обърна внимание и се насочи към северната стена, която гледаше към синьото Фьорденско море. От другата му страна беше Теод. И Сарене.

— Сеон, покажи ми точната посока на столицата на Теод — заповяда той.

Аше застина за момент, след което застана до него и маркира точка на хоризонта.

— Милорд, ако искате да отплавате за Теод, трябва да държите тази посока.

Раоден кимна, доверявайки се на вътрешното чувство за ориентация на сеоните. Започна трескаво да изгражда аон Тия. Пръстите му се движеха по схема, която бе заучил по навик, без да предполага, че ще се наложи да я използва. Елантрис подхранваше силата на аоните. Линиите вече не се появяваха във въздуха, а направо експлодираха. От аона струеше светлина, сякаш пръстите му пробиваха малки дупки в бент и позволяваха на част от водата да се процеди.

— Суле! — Галадон най-сетне го настигна. — Суле, какво става? — Той разпозна аона и изруга. — Долокен, Раоден, не знаеш какво правиш!

— Отивам в Теод — отвърна кралят и продължи да рисува.

— Суле — запротестира Галадон. — Сам ми каза колко опасен е аон Тия. Как беше? Ако не знаеш точното разстояние, може да загинеш. Не бива да се втурнеш на сляпо. Коло?

— Това е единственият начин. Трябва да опитам.

Галадон поклати глава и го хвана за рамото.

— Суле, един безмислен опит само ще докаже глупостта ти. Знаеш ли изобщо, колко далече е Теод?

Раоден бавно отпусна ръка. Не беше географ. Знаеше, че Теод е на четиридневно плаване, но нямаше представа колко мили или крачки е това. Трябваше да сложи някаква мерна единица в аона, за да знае той колко далече да го транспортира.

Галадон кимна и го потупа по рамото.

— Пригответе кораб! — заповяда той на последните остатъци от градската стража.

Щеше да е твърде късно! Каква полза от могъществото и от Елантрис, ако не можеше да защити тези, които обича?

— Един милион триста двайсет и седем хиляди четирийсет и две — разнесе се глас зад него.

Раоден се обърна изненадано. Адиен стоеше наблизо, а кожата му сияеше със сребрист елантриски блясък. В очите му не личеше и следа от слабоумието, което го преследваше по рождение. Вместо това имаше светъл поглед.

— Адиен — възкликна Раоден. — Ти си…

Младежът, който приличаше потресаващо на Лукел, след като бе излекуван, пристъпи напред.

— Аз… чувствам, че целият ми живот е бил сън. Помня всичко, което се случи. Но не можех да реагирам, не можех да кажа нищо. Всичко е променено, но едно си остава същото. Умът ми… винаги съм можел да пресмятам числа.

— Стъпки — прошепна Раоден.

— Един милион триста двайсет и седем хиляди четирийсет и две — повтори Адиен. — Толкова стъпки има до Теод. Измери крачката ми и я използвай в символа.

— Побързайте, милорд — извика уплашено Аше. — Тя е в опасност. Май я виждам в момента. Казва, че е обградена. О, Доми! Побързайте.

— Къде е, сеон! — извика Раоден и коленичи да измери крачката на Адиен с парче плат.

— Близо до доковете, милорд. Стои на главната улица към пристанището.

— Адиен! — викна Раоден и нарисува черта, която указваше дължината на стъпките.

— Един милион триста двайсет и шест хиляди осемстотин и пет. Това ще те транспортира до пристанището. — Младежът се намръщи. — Не съм сигурен откъде го знам. Ходил съм там веднъж като дете, но…

Трябваше да е достатъчно. Раоден нарисува модификатор в аона, указвайки да го транспортира точно на един милион триста двайсет и шест хиляди осемстотин и пет крачки напред.

— Суле, това е лудост! — извика Галадон.

Раоден го погледна, кимна в знак на съгласие, след което добави линията на Бездната.

— Приятелю, ти си начело, докато се върна. — Аон Тия започна да се огъва и да излъчва светлина. Раоден посегна и сграбчи центъра на треперещия аон сякаш бе материален. — Идос Доми, моля те, чуй молитвата ми, сега! — Докато светлината го обгръщаше, се надяваше ъгълът на Аше да е правилен. След миг светът изчезна.

 

 

Сарене се притисна към твърдата тухлена стена. Дилаф се приближи с весел поглед. Пристъпи напред, а застаналите в редица монаси я обградиха.

Свърши се. Нямаше накъде да бяга.

Внезапно светлинен лъч се заби в един от демоните и го подхвърли във въздуха. Сарене изгледа стъписано тялото на монаха, което се изви и падна на земята с тропот. Останалите фьорденци спряха изненадани.

Някакъв човек се възползва от изненадата им и притича към Сарене.

Кожата му бе сребриста, косата искрящо бяла, а лицето…

— Раоден? — зяпна Сарене.

Тя изпищя, когато Дилаф изръмжа и се хвърли с неестествена скорост към него. Раоден успя да реагира със същата бързина и се изплъзна от атаката му. Кралят размаха ръка и нарисува светкавично аон.

Въздухът около него се усука и изригна светлина.

Тя експлодира в гърдите на Дилаф и го отхвърли назад.

Монахът се блъсна в сградата и падна на земята. Изстена, но успя да се изправи със залитане.

Раоден изруга. Измина тичешком краткото разстояние и сграбчи Сарене.

— Дръж се. — Свободната му ръка започна да рисува нов символ. Аон Тия беше сложен, но Раоден бе станал доста сръчен. Успя да свърши точно преди хората на Дилаф да ги докопат.

Тялото на Сарене потръпна както когато Дилаф ги транспортира в Теод. Заобиколи я пулсираща и трепереща светлина. След секунда светът се върна. Сарене залитна и се подпря на познатите теодски павета.

Огледа се изненадано.

Обърканите монаси се въртяха в кръг на около петдесет стъпки от тях. Единият ги зърна и размаха ръка.

— Идос Доми! — изруга Раоден. — Забравих какво пишеше в книгата! Аоните отслабват колкото повече се отдалечаваш от Елантрис.

— Не можеш ли да ни върнеш у дома? — попита Сарене и се изправи.

— Не и чрез аони — Той й подаде ръка и хукна да бяга.

Умът й беше толкова пълен с въпроси, че чак й се виеше свят. Какво бе станало с Раоден? Как се бе оправил след раната от Дилаф? Тя ги преглътна. Стигаше й, че се беше появил.

 

 

Раоден търсеше трескаво път за бягство. Ако беше сам, можеше и да успее да надбяга монасите, но нямаше как да се справи със Сарене до себе си. Улицата свършваше на пристанището, където големите бойни кораби на Теод се готвеха за сблъсък с фьорденската флота. Мъж в царствена зелена роба говореше с адютантите си в края на кея. Крал Евънтео — бащата на Сарене. Кралят не ги видя и тръгна забързано по една странична уличка.

— Татко! — изкрещя Сарене, но разстоянието бе твърде голямо.

Раоден чуваше приближаващите стъпки. Завъртя се, избута Сарене зад себе си и започна да рисува аон Даа с всяка ръка. Тук аоните бяха слаби, но не съвсем неефективни.

Дилаф вдигна ръка и забави хората си. Раоден замръзна. Не искаше да се впуска във финална битка, освен ако нямаше друг изход. Какво планираше Дилаф? От страничните улици се изляха още гологърди монаси. Дилаф се усмихна, изчаквайки да се съберат. За няколко минути групата му бе нараснала от дванайсет на петдесетина. Шансовете на Раоден преминаха от лоши към безнадеждни.

— Голямо спасяване — измърмори Сарене и застана до него, вперила непокорен поглед в чудовищата.

Мрачната й ирония предизвика усмивка на устните му.

— Другия път ще се сетя да доведа и армия.

 

 

Монасите нападнаха. Раоден завърши символите и изпрати две енергийни кълба към тях, след което започна бързо да рисува нови. Сарене се притискаше към кръста му, уплашена, че той няма да успее, преди свръхестествено бързите воини да ги стигнат.

Пристанището се разтресе от могъща сила. Дърветата запукаха, камъните се строшиха и се изви мощен вятър. Наложи й се да потърси опора в по-стабилното тяло на Раоден, за да не падне. Когато посмя да отвори очи, видя, че са обградени от стотици среброкожи хора.

— Аон Даа! — нареди Галадон с могъщ глас.

Двеста ръце се вдигнаха и започнаха да рисуват аони. Половината направиха грешки и символите им изчезнаха, но достатъчно успяха да ги завършат и да пратят унищожителна вълна, която помете първите монаси. Останалите се спряха шокирано и изгледаха елантрисците.

След това дакорците се хвърлиха в разпокъсана офанзива, зарязвайки Раоден и Сарене за сметка на новите врагове.

 

 

Дилаф беше единственият, който помисли да залегне. Останалите, надменно убедени в собствената си сила, позволиха на енергията да ги удари. Глупаци! Дилаф се претърколи. Всеки дакорец бе благословен със специални умения и сили. Всички имаха подсилена издръжливост и почти неразрушими кости, но само Дилаф разполагаше с неуязвимост спрямо дор. Животът на петдесет души бе пожертван, за да я придобие. Той по-скоро усети отколкото видя как хората му бяха разкъсани от елантриската атака.

Оцелелите монаси бяха малцина. Те нападнаха смело, за да убият колкото се може повече врагове. Бяха добре обучени. Щяха да умрат в битка. Дилаф копнееше да ги последва. Но не го направи. Някои го мислеха за луд, но той не беше глупав. Писъците в главата му настояваха за отмъщение и все още имаше начин. Знаеше как да отмъсти на теодската принцеса и нейните елантрисци. Така щеше да изпълни и повелята на вирна. Да обърне хода на битката.

Дилаф хукна настрани и залитна леко, когато енергията го удари в гърба. Подсилените кости издържаха и той остана невредим. При пристигането си на пристанището бе видял как Евънтео изчезва в една странична уличка. Сега се устреми към нея. Плячката му щеше да го последва.

 

 

— Раоден! — извика Сарене и посочи бягащия Дилаф.

— Остави го. Вече не може да ни навреди.

— Но той тръгна след баща ми! — Тя го задърпа към алеята.

Раоден изруга. Беше права. Той хукна след Дилаф, оставяйки Сарене назад, тъй като новопридобитите елантриски крака се движеха с необикновена скорост. Останалите елантрисци явно не го забелязаха и продължиха да се сражават с монасите.

Той навлезе в алеята без изобщо да е задъхан. В следващата секунда Дилаф го блъсна.

Могъщото тяло на монаха се стовари върху него зад сенчестия ъгъл и го заби в стената.

Раоден извика и усети как ребрата му изпукват. Дилаф се дръпна и извади меча си с усмивка. Хвърли се напред и Раоден едва успя да се претърколи, преди да бъде пронизан. Мечът разпра китката му, потече сребристобяла елантриска кръв. Раоден извика от болка. Но тя бе слаба и тъпа в сравнение с предишната му агония. Забрави я бързо и се претърколи отново, за да избегне меча на Дилаф. Ако пронижеше сърцето му, щеше да умре.

Елантрисците бяха силни и се лекуваха бързо, но не бяха безсмъртни.

Раоден започна да рови в паметта си за аони, докато избягваше нападенията. Изправи се и надраска светкавично аон Едо пред себе си. Беше прост символ, само от шест черти, и успя да го завърши, преди монахът да нанесе трети удар. Аонът проблесна леко и между него и Дилаф се появи тънка стена от светлина.

Дилаф я натисна колебливо с върха на меча си и тя удържа. Колкото повече я натискаше, толкова повече тя черпеше от дор и му отвръщаше със същата сила. Дилаф не можеше да го достигне.

Монахът посегна небрежно и чукна стената с голата си ръка. Дланта му проблесна кратко и стената се разпадна, пръскайки светлинни късове във въздуха.

Раоден прокле глупостта си. Това бе човекът, който бе премахнал илюзията му само преди ден. По някаква причина Дилаф умееше да обезврежда аони. Раоден отскочи назад, но мечът бе по-бърз. Върхът не прониза гърдите му, а дясната длан.

Раоден изкрещя. Опита да притисне раната с другата си ръка, но първата рана го парна с нова болка. И двете му ръце бяха обезсилени. Вече не можеше да рисува аони. Дилаф го изрита и вече контузените ребра изпукаха отново. Раоден изпищя и падна на колене.

Монахът се засмя и го потупа по лицето с плоската страна на меча.

— Сказе са прави. Елантрисците не са неразрушими.

Раоден не отговори.

— Все пак ще спечеля, елантрисецо. — Гласът на Дилаф беше изпълнен с трескава страст. — След като флотата на вирна унищожи теодската армада, ще събера войските и ще нападна Елантрис.

— Никой няма да победи теодската армада, жрецо — прекъсна го женски глас, а едно острие се стрелна към главата му.

Монахът изписка и едва успя да блокира атаката на Сарене. Тя бе докопала отнякъде меч и Раоден едва различаваше движенията при скоростта, с която го размахваше. Усмихна се на изненадата на Дилаф, спомняйки си колко лесно бе надвит от принцесата. Оръжието й беше по-дебело от сир, но тя се справяше със забележително майсторство.

Ала Дилаф не беше обикновен човек. Костните символи по тялото му започнаха да светят, докато блокираше атаките й, и той също ускори движенията си. Скоро Сарене спря да напада и бе принудена да премине изцяло в защита. Битката свърши, когато Дилаф прониза рамото й.

Оръжието й издрънча на паветата и тя се свлече до Раоден.

— Съжалявам — прошепна Сарене.

Раоден поклати глава. Никой не можеше да очаква да спечели двубой с такова чудовище.

— Отмъщението ми започва — прошепна почтително Дилаф и вдигна меча си. — Сега ще спреш да пищиш, моя любов.

Раоден протегна окървавена длан да прикрие Сарене. След миг застина. В сенките на алеята нещо приближаваше към Дилаф.

Монахът се намръщи и проследи погледа му. Някакъв човек залитна от тъмното, притискайки болезнено гърдите си. Мъжът беше висок, тъмнокос и имаше решителен поглед. Раоден го разпозна, въпреки че не носеше броня. Гьорнът, Хратен.

Странно, но Дилаф не се зарадва да види сподвижника си. Монахът от Дакор се обърна и вдигна меч с гневен поглед. Изкрещя нещо на фьорденски и скочи към видимо изтощения гьорн. Хратен спря и извади ръката си изпод наметалото. Мечът на Дилаф го удари по китката.

И спря.

Сарене изписка до Раоден.

— Той е един от тях! — прошепна.

Наистина. Оръжието на Дилаф се плъзна по ръката и разсече ръкава, разкривайки кожата. Тя не беше нормална. Личаха си костните образувания, характерни за монасите от Дакор.

Дилаф явно също се стъписа от разкритието. Монахът стоеше зашеметен, докато ръката на Хратен се спускаше да го сграбчи за гърлото. Дилаф започна да ругае и да се гърчи в хватката. Гьорнът стисна по-силно. Гърдите под наметалото бяха голи и Раоден виждаше, че там няма белези от Дакор, а само кръв от дълбока рана. Единствено костите на ръката му носеха извитите символи. Защо бе трансформиран само частично? Хратен се изправи в цял ръст, без да обръща внимание на Дилаф, който блъскаше укрепената му ръка с късия си меч. Ударите отскачаха и затова монахът реши да замахне към тялото. Мечът потъна в плътта на Хратен, но гьорнът дори не изстена. Той стисна още по-силно врата на Дилаф и мъжът извика, изтърва оръжието си от болка.

Ръката на Хратен почна да сияе.

Извитите линии по кожата му засветиха с призрачно сияние, докато вдигаше Дилаф от земята. Мъжът се извиваше и дърпаше, а дъхът му излизаше на пресекулки. Той опитваше да се откопчи от пръстите, но гьорнът стискаше здраво. Хратен го вдигаше сякаш към небето. Гледаше право нагоре със странно отнесен поглед сякаш искаше да използва Дилаф за някакво свещено жертвоприношение. Гьорнът остана така, светещ и неподвижен, а Дилаф се мяташе все по-трескаво.

Чу се пращане и Дилаф спря да се бори. Хратен свали тялото с бавно движение и го захвърли настрани, а блясъкът на ръката му помръкна. Погледна мълчаливо към Сарене и Раоден за миг и се строполи безжизнен по очи.

 

 

Когато Галадон пристигна след няколко минути, Раоден се опитваше неуспешно да излекува рамото на Сарене с ранените си ръце. Едрият дуладелец с един поглед прецени положението и кимна на двама елантрисци да огледат телата на Дилаф и Хратен. След това накара Раоден да му обясни как се рисува Йен. След още няколко минути ръцете и ребрата на Раоден бяха възстановени и той се спусна да помогне на Сарене.

Тя беше притихнала. Въпреки раната си вече бе пропълзяла да провери Хратен. Той беше мъртъв. Всъщност всяка от двете рани в тялото трябваше да го убие много преди да счупи врата на Дилаф. Някой от дакорските символи го бе запазил жив. Раоден поклати глава и започва да рисува лекуващия символ над рамото на Сарене. Все още не можеше да си обясни защо гьорнът ги е спасил, но го благослови наум за намесата.

— Какво стана с армадата? — попита притеснено Сарене, докато той рисуваше.

— Според мен се справя добре. — Галадон сви рамене. — Баща ти те търси. Появи се на пристанището малко след като пристигнахме.

Раоден добави линията за Бездната и раната на рамото на Сарене изчезна.

— Суле, трябва да призная, че си късметлия като Долокен — каза Галадон. — Да скочиш тук на сляпо е най-идиотското нещо, което някога съм виждал.

Раоден сви рамене и прегърна здраво Сарене.

— Струваше си. Пък и вие ме последвахте, нали?

Галадон изсумтя.

— Първо накарахме Аше да провери дали си стигнал безопасно. Не сме каяна като краля си.

— Добре де! — заяви Сарене. — Крайно време е някой да почне да ми обяснява.