Брандън Сандърсън
Елантрис (63)

61.

Дилаф посегна и опря камата си в гърлото на принцесата. Очите на Евънтео се изцъклиха от ужас.

Хратен видя как острието почва да разрязва кожата й. Мислеше за Фьорден. За работата, която бе свършил, за хората, които бе спасил. Мислеше за младото момче, което нямаше търпение да докаже вярата си и избра да стане духовник. Мислеше за единството.

— Не! — изкрещя той и се извъртя, забивайки юмрука си в лицето на Дилаф.

Монахът залитна за момент и дръпна оръжието си от изненада. След това със злобен поглед заби камата в гърдите на Хратен.

Острието се плъзна по доспехите, изскърца по боядисаната стомана. Дилаф погледна нагръдника стъписано.

— Но тази броня е само за показно…

— Досега трябваше да разбереш, Дилаф — изръмжа Хратен и отново заби бронирания си юмрук в лицето му. Неестествено изкривените кости изпращяха под стоманата. — Аз не правя нищо половинчато.

Дилаф падна и Хратен измъкна меча му от ножницата.

— Евънтео, изкарай корабите си! Фьорденската армия не идва да ви завладее, а да ви унищожи. Тръгвай, ако искаш да спасиш народа си!

— Раг Доми! — изруга Евънтео и закрещя на генералите си, след което се обърна. — А дъщеря ми?

— Аз ще помогна на момичето! — извика Хратен. — Спасявай кралството си, глупако!

Телата на дакорците бяха неестествено бързи, но умовете им се възстановяваха с темпото на нормалните хора. При падането на Дилаф те се стъписаха и това спечели на Хратен няколко допълнителни секунди. Той вдигна меча си и избута Сарене към една алея, като препречи входа й с тялото си.

 

 

Водата държеше Раоден в хладната си прегръдка. Беше нещо живо. Чуваше я как зове съзнанието му. „Ела. Аз ще те освободя.“ Беше като успокояващ родител. Искаше да отнеме болката и мъката му, също като майка му едно време.

„Ела. Вече можеш да се отпуснеш.“

„Не. Още не.“

 

 

Фьорденците свършиха с поливането на телата с масло и приготвиха факлите. През цялото време Шуден движеше ръцете си в неголеми кръгове, без да увеличава скоростта, както бе направил на тренировката. Лукел започна да се чуди дали приятелят му ще нападне изобщо, или просто се подготвя да срещне неизбежното.

В този миг Шуден се развихри. Младият барон се стрелна напред, завъртя се като танцьор и стовари юмрук в гърдите на един напяващ монах. Чу се пукот, след което Шуден се завъртя отново и го удари в лицето. Главата на демона се изкриви под неестествен ъгъл и очите му се оцъклиха, когато подсиленият врат се счупи.

През цялото време Шуден бе със затворени очи. Лукел не можеше да бъде сигурен в сумрачните сенки на зазоряване, но му се стори, че при движенията му се вижда лек блясък.

Лукел нададе боен вик, повече да се окуражи, отколкото да сплаши противниците, грабна крака от маса и замахна към един войник. Дървото отскочи от шлема, но ударът беше достатъчно силен да го зашемети и младежът побърза да го повтори, като замахна към лицето. Войникът рухна и Лукел грабна оръжието му.

Вече имаше меч. Само да знаеше и как да го използва.

 

 

Дакорците бяха по-бързи, по-здрави и по-силни, но Хратен бе по-устремен. За пръв път от години сърцето и умът му бяха постигнали съгласие. Усещаше мощ — същата сила, която бе почувствал при пристигането си в Арелон, убеденост, че е способен да спаси хората.

Успяваше да ги удържи, макар и с мъка. Не беше трениран в Дакор, но беше майстор на меча. Компенсираше отстъпването в сила и бързина с умения. Замахна и заби меча си в гърдите на един монах, точно между две кости. Острието мина покрай уголемените ребра и прониза сърцето. Мъжът изстена и падна, когато Хратен измъкна меча си. Останалите обаче го принуждаваха да отстъпва по алеята.

Усети как Сарене залита зад него и сваля превръзката от устата си.

— Твърде много са! — извика тя. — Не можеш да се биеш с всички.

Беше права. За щастие нападателите им се разколебаха, чуха се звуци от битка откъм другата страна. Явно почетната стража на Евънтео се беше включила в сражението.

— Хайде! — Сарене го дръпна за рамото. Хратен рискува да погледне назад. Сарене сочеше към притворената врата на съседната сграда. Той кимна, отблъсна следващата атака и хукна след нея.

 

 

Раоден изскочи от водата и инстинктивно опита да си поеме дъх. Галадон и Карата отстъпиха назад зяпнали от изненада. Раоден усещаше как хладната течност се стича по лицето му. Не беше вода, а нещо друго. Нещо по-гъсто. Той не се задълбочи да определи какво е, а изпълзя от басейна.

— Суле! — прошепна изумено Галадон.

Раоден поклати глава, неспособен да отговори. Очакваха, че ще се разпадне, без да разбират, че басейнът не можеше да те вземе, освен ако не поискаш.

— Хайде — успя да изхрипти принцът и се надигна със залитане.

 

 

Въпреки енергичната атака на Лукел и мощта на Шуден, останалите хора просто гледаха като вкаменени. Лукел беше отчаяно притиснат от трима войници. Оцеляваше само защото повече отскачаше и бягаше, отколкото се сражаваше. Помощта дойде от напълно неочакван източник: жените.

Няколко от ученичките на Сарене грабнаха дървени летви и паднали мечове и застанаха до Лукел, започнаха да се бият с повече умение, отколкото той бе способен да се преструва, че притежава. Техният устрем бе засилен от изненадата и за миг Лукел реши, че може наистина да се освободят.

След това Шуден падна с писък от рана в ръката. Концентрацията му се наруши, бойният танц спря и един удар по главата бе достатъчен да го повали. След него падна кралица Ешен, пронизана в гърдите. Ужасеният й писък и окървавената рокля пречупиха жените. Те започнаха да пускат оръжията си. Един от противниците на Лукел осъзна, че той няма представа как да използва меча си, и го посече по бедрото.

Младежът извика от болка и падна на паветата, стискайки раната си. Войникът дори не си даде труд да го довърши.

 

 

Раоден се спускаше от планината с ужасяваща бързина. Подскачаше и тичаше сякаш допреди миг не бе в кома. Само едно подхлъзване или една грешна стъпка и нямаше да спре да се търкаля, докато не стигнеше подножието.

— Долокен! — изруга Галадон, мъчейки да поддържа същата скорост. При това темпо щяха да стигнат в Кае след няколко минути.

 

 

Сарене се криеше зад неочаквания си спасител и стоеше абсолютно неподвижно в мрака.

Хратен погледна нагоре, към дъските на капака. Той беше забелязал вратата на мазето и бе избутал принцесата вътре. Там, в мрака, се криеше едно ужасено семейство. Всички чакаха напрегнато, докато дакорците трополяха из къщата и излязоха през предната врата.

Накрая Хратен кимна.

— Да вървим — каза той и открехна капака.

— Стойте тук — обърна се Сарене към семейството. — Каквото и да става, не излизайте.

Гьорнът се изкатери в стаята и се огледа предпазливо. Махна на Сарене да го последва и се насочи към малката кухня в задната част на къщата. Започна да сваля доспехите, като пускаше частите им на пода. Не даде обяснения, но Сарене го разбираше. Кървавочервената гьорнска броня се забелязваше отдалеч и не оправдаваше защитата.

Сарене се изненада от тежестта на стоманата.

— Значи през всичките месеци си се разхождал с истинска броня? Не ти ли беше тежко.

— Такива са тежестите на призванието ми. — Хратен свали последния набедреник. Алената боя беше надраскана и олющена на места. — Призвание, което вече не заслужавам. — Парчето метал издрънча на пода.

Погледна към набедреника и поклати глава, след което съблече и памучната дреха, която служеше за подплата. Остана само по панталони до коленете и дълго парче плат, подобно на ръкав, което покриваше дясната му ръка.

„Това за какво ли е? Някаква жреческа одежда на деретите?“ — запита се Сарене. В момента обаче имаше по-належащи въпроси, над които да мисли.

— Хратен, защо го направи? — попита тя. — Защо се обърна срещу своите?

Той извърна поглед.

— Действията на Дилаф са зли.

— Но твоята вяра…

— Аз вярвам в Джадет, Бог, който иска отдаденост от последователите си. Кланетата не са част от нея.

— Вирнът явно мисли различно.

Хратен не отговори, вместо това извади наметало от близкия сандък. Подаде й го, след което избра едно и за себе си.

— Да вървим.

 

 

Стъпалата на Раоден бяха толкова натъртени, покрити с пришки и рани, че той вече не ги усещаше като плът. Бяха просто израстъци, причиняващи мъчителна агония в края на краката му.

Въпреки това продължаваше да тича. Знаеше, че ако спре, болката отново ще победи. Не беше свободен. Съзнанието му бе върнато назаем, колкото да изпълни последната задача. Когато свършеше, бялата празнота отново щеше да го засмуче в забвението си. Той се запрепъва към Кае, по-скоро усещайки, отколкото виждайки пътя си.

 

 

Лукел беше замаян, докато Джала го влачеше към събраните хора. Кракът го болеше и усещаше, че отслабва от загубата на кръв. Жена му се бе опитала да превърже раната, но действията й бяха безсмислени. Дори да успееше да спре кръвта, войниците щяха да ги убият след малко.

Той погледна отчаяно как един от полуголите воини хвърли факлата си в купа от елантрисци. Напоените с масло тела избухнаха в пламъци.

Демонът кимна на войниците, които извадиха мечове и пристъпиха към жителите с мрачни изражения.

 

 

— Какво прави? — извика Карата, когато стигнаха подножието на склона.

Раоден беше пред тях и тичаше тромаво към ниската гранична стена на Кае.

— Не знам — отвърна Галадон.

Раоден грабна една пръчка от земята и продължи да тича, влачейки я зад себе си.

„Какво правиш, суле?“, почуди се Галадон и отново започна да усеща упоритата надежда.

— Карата, каквото и да прави, сигурно е важно. Трябва да се погрижим да го завърши. — Той хукна след Раоден.

След няколко минути Карата посочи пред тях.

— Ето там!

Отряд от шест фьорденски войници претърсваше за бегълци покрай стената на Кае. Водачът забеляза Раоден и вдигна ръка.

— Хайде. — Галадон хукна след Раоден с неподозирана сила. — Каквото и да стане, не трябва да им позволяваме да го спрат!

 

 

Раоден почти не чу приближаващите мъже и едва разпозна Галадон и Карата, които се втурнаха край него и се хвърлиха отчаяно срещу войниците. Приятелите му бяха невъоръжени. Един глас в главата му го предупреждаваше, че няма да издържат дълго.

Раоден продължи да тича, стискаше пръчката със сковани ръце. Не беше сигурен откъде знае, че това е точното място, но бе убеден. Чувстваше го.

Още малко. Още съвсем малко.

Някаква ръка го сграбчи и се разнесе фьорденска реч. Раоден се препъна и падна на земята, но не позволи на пръчката да се отклони и на сантиметър. След миг се разнесе стон и ръката го пусна.

Още съвсем малко! Хората се сражаваха наоколо. Галадон и Карата опитваха да задържат войниците.

Раоден изхлипа от раздразнение и запълзя като дете, докато чертаеше по земята. Нечии ботуши се стовариха до него и на косъм се размина да смачкат ръката му. Въпреки всичко той продължаваше да пъпли.

Когато наближи края, вдигна поглед. Един войник завършваше замаха, с който отсичаше главата на Карата. Галадон рухваше с два меча в корема. Друг войник посочи към Раоден.

Той стисна зъби и завърши чертата.

Тялото на Галадон се стовари на земята. Главата на Карата отскочи от ниската каменна стена. Войникът пристъпи напред.

От земята избухна светлина.

Изскочи от пръста като сребърна река и се разпространи във въздуха покрай чертата на Раоден. Обгърна го, но не беше просто светлина. Беше истинска чистота. Пречистена енергия. Дор. Обля го и го покри като топла течност.

И за пръв път от два месеца болката си отиде.

 

 

Светлината продължи по линията на Раоден, която се допираше в ниската стена на Кае. Продължи по нея, извираше от земята, докато не обгради напълно градчето. С това не спря. Енергията се стрелна по късия път към Елантрис и почна да покрива градските стени. Оттам премина към другите три градчета, порутени и забравени след реод. Скоро и петте селища бяха очертани от светлина — пет внушителни колони от енергия.

Целият градски комплекс беше един гигантски аон — фокус на елантриската мощ. Трябваше му само линията на Бездната, за да заработи отново.

Един квадрат, четири кръга. Аон Рао. Духът на Елантрис.

 

 

Раоден седеше сред вихъра от светлина и дрехите му се развяваха от уникалната енергия. Усещаше как силата му се връща, болките избледняват като незначителен спомен и раните му зарастват. Нямаше нужда да се оглежда, за да знае, че по главата му е пораснала мека бяла коса, а кожата е изоставила болнавия си цвят за сметка на деликатния сребрист блясък.

След това изпита най-радостното усещане. Сърцето му почна да бие сякаш с гръмотевичен тътен. Шаод, трансформацията, най-сетне бе приключена.

Той въздъхна със съжаление и пристъпи извън светлината като променено създание. Галадон се надигна смаяно от земята на няколко крачки от него. Кожата му имаше тъмносребрист металически блясък.

Ужасените войници отстъпиха назад. Някои направиха жест срещу злото и призоваха бога си.

— Имате един час — каза Раоден и посочи със светещ пръст към пристанището. — Махайте се.

 

 

Лукел прегръщаше жена си и гледаше как огънят поглъща живото си гориво. Прошепна й, че я обича, докато войниците приближаваха да свършат мръсната работа.

Отец Омин започна да се моли на Доми за душите на жертвите и техните палачи.

Внезапно Елантрис започна да свети като запален фенер. Целият град потръпна, а стените сякаш се разтегнаха, изкривени от някаква страховита мощ. Хората вътре попаднаха в енергийна вихрушка, а през града задуха внезапен вятър.

След това всичко застина. Сякаш се намираха в окото на огромна бяла буря, която бушуваше по градските стени. Жителите на Кае изпищяха от ужас, а войниците ругаеха и гледаха объркано сиянието. Лукел не гледаше към стените. Той зяпна изумено, когато зърна сенките, които се движеха в кладата с труповете.

Скоро телата почнаха да светят, по-ярко и по-могъщо от бушуващите пламъци. Елантрисците се надигнаха, незасегнати от огъня.

Хората гледаха, застинали от изумление. Само двама демонски жреци се отърсиха бързо. Единият изкрещя ядосано и хукна към надигащите се елантрисци с размахан меч.

През двора се стрелна могъща светлина и удари монаха в гърдите, изпепели го с изблик на енергия. Мечът издрънча на паветата, последван от овъглена плът и кости.

Лукел погледна смаян към източника на атаката. Раоден стоеше пред отворената порта на Елантрис с вдигнати ръце. Кралят сияеше като дух, възкръснал от гроба, със сребриста кожа, брилянтно бяла коса и победоносно изражение. Последният демон изкрещя нещо на фьорденски, проклинайки го като свракис. Раоден вдигна ръка и започна да рисува мълчаливо. Пръстите му оставяха следи, които сияеха със същата мощ като стените на Елантрис.

Раоден спря и постави ръката си върху светещия символ Даа — аона за енергия. Кралят погледна предизвикателно през светещия знак към самотния деретски монах.

Мъжът изруга отново и бавно свали оръжието си.

— Монахо, вземи хората си — каза Раоден. — Качете се на корабите и се махнете. Всяка деретска вещ, човек или съд, който остане в страната ми, след един час ще понесе силния ми гняв. Предизвиквам ви да ми оставите подходяща цел.

Войниците вече бягаха покрай него на излизане от града. Водачът им ги последва. Пред величието на Раоден разкривеното му тяло изглеждаше по-скоро жалко, отколкото страшно.

Раоден ги изчака да се махнат и се обърна към Лукел и към хората.

— Жители на Арелон. Елантрис е възстановен!

Лукел примигна замаяно. За миг се почуди дали това не е видение на изтощеното му съзнание. Но когато чу радостните викове, разбра, че е истина. Бяха спасени.

— Абсолютно неочаквано — обяви той и припадна от загуба на кръв.

 

 

Дилаф докосна внимателно счупения си нос и устоя на желанието да завие от болка. Дакорците чакаха до него. Бяха избили с лекота кралската стража, но в хаоса бяха успели да загубят не само Евънтео и принцесата, но и предателя Хратен.

— Намерете ги! — изкрещя грагдетът и се изправи на крака. Страст. Гняв. Гласът на мъртвата му жена ехтеше в ушите му и призоваваше за отмъщение. Щеше да го получи.

Евънтео нямаше да успее да изкара корабите си навреме. Освен това петдесетте дакорци вече вилнееха из столицата. Монасите бяха като армия, защото всеки един бе равностоен на стотина нормални мъже.

Въпреки всичко щяха да превземат Теод.