Брандън Сандърсън
Елантрис (60)

58.

Раоден се събуди заради странния шум. Полежа объркан за миг и се сети, че е в имението на Роял. Сватбата щеше да се състои на другия ден и той бе избрал да се върне в стаите на Калу в имението на херцога, вместо да остава при Кайн, където Сарене вече бе заела стаята за гости.

Шумът се повтори отново — шум от сражение.

Раоден скочи от леглото и отвори вратата на балкона. В нощното небе се виеше пушек, а из града пламтяха пожари. От мрака долитаха ужасени писъци, а някъде наблизо се чуваше удряне на метал в метал. Раоден си наметна един жакет и излезе в коридора. Зави зад ъгъла и се натъкна на група стражи, които се сражаваха за живота си срещу… демони.

Те бяха голи до кръста и очите им сякаш горяха. Приличаха на хора, но плътта им бе назъбена и разкривена, сякаш от кожата им изникваха остри метални парчета. Един от войниците на Раоден нанесе удар, но резултатът бе само одраскване вместо съсичане. Десетина стражи вече лежаха на пода, а петимата демони изглеждаха невредими. Войниците се сражаваха с ужасени погледи, но оръжията им бяха безполезни и те умираха един по един.

Раоден залитна. Водачът на демоните избегна замаха на един от стражите му с нечовешка скорост и го прониза със страховито изглеждащ меч. Раоден замръзна. Разпознаваше този демон.

Тялото му бе разкривено като на останалите, но лицето бе познато. Беше Дилаф, фьорденският жрец.

Дилаф го погледна и се усмихна зловещо. Раоден се наведе за оръжието на един от падналите, но се оказа твърде бавен. Дилаф прелетя през стаята като вятър и го блъсна в корема. Раоден извика от болка и рухна на пода.

— Отведете го — нареди съществото.

 

 

— Постарай се да пристигнат тази вечер — каза Сарене и затвори капака на последния сандък с припаси.

Просякът кимна, поглеждайки нервно към стените на Елантрис, които се намираха само на няколко крачки.

— Не се притеснявай, Хойд — успокои го Сарене. — Вече имаме нов крал. Нещата в Арелон ще се променят.

Хойд сви рамене. Въпреки смъртта на Телрий просякът отказваше да се среща с нея денем. Хората му бяха прекарали десет години в страх от Ядон и фермите му. Не бяха свикнали да действат по светло, без значение колко легални бяха действията им. Сарене можеше да използва и друг за доставката, но Хойд и хората му знаеха къде и как да оставят припасите. Пък и предпочиташе жителите на Арелон да не разбират какво точно има в тази доставка.

— Тези сандъци са по-тежки от предните, милейди — отбеляза наблюдателният Хойд. Неслучайно бе оцелял десет години по улиците на Кае, без да бъде заловен.

— Съдържанието им не е твоя работа — отвърна Сарене и му връчи кесия с монети.

Хойд кимна, а лицето му остана скрито под качулката. Сарене никога не го бе виждала, но по гласа съдеше, че е възрастен човек. Тя потръпна от нощния хлад, нетърпелива да се върне в къщата на Кайн. Сватбата щеше да бъде на другия ден и й беше трудно да сдържа вълнението си. Въпреки всички изпитания, трудности и загуби на трона на Арелон най-сетне имаше почтен крал. А след дълго чакане тя най-сетне бе намерила съпруг, когото приемаше с ум и сърце.

— Тогава лека вечер, милейди — пожела й Хойд и последва групата просяци, които бавно мъкнеха доставката по стълбището на стената.

Сарене се обърна към Аше.

— Върви да им кажеш, че пратката пристига.

— Да, милейди. — Сеонът се поклони и последва хората на Хойд.

Сарене придърпа шала си, качи се в каретата и нареди на кочияша да я върне в дома на чичо й. Надяваше се, че Галадон и Карата ще разберат защо им праща мечове и лъкове. Неясното предупреждение на Раоден я бе притеснило сериозно. Тревожеше се за Нови Елантрис и добронамерените му жители, затова реши да стори нещо полезно. Тя въздъхна, докато каретата трополеше по тихите улици. Оръжията нямаше да помогнат много; жителите на Нови Елантрис не бяха войници. Но нямаше какво друго да стори в момента.

Внезапно каретата спря. Сарене се намръщи и отвори уста да подвикне на кочияша. След това се сепна. Тракането на колелата бе спряло и се чуваше нещо. Сякаш долитаха… писъци. След секунда помириса и пушека. Дръпна перденцето на прозорчето и надникна навън. Посрещна я гледка сякаш излязла от ада.

Каретата се намираше на едно кръстовище. Три от улиците бяха тихи и тъмни, но тази отпред сияеше в червено. Къщите горяха, а по паветата лежаха трупове. Мъже и жени тичаха с писъци по улиците, а други просто гледаха онемели от ужас. Сред тях се движеха голи до кръста воини, чиято кожа лъщеше на светлината на огньовете.

Беше клане. Странните воини убиваха безстрастно, поваляха мъже, жени и деца с небрежни замахвания на оръжията си. Сарене се стъписа за миг, а после изкрещя на кочияша да обърне. Мъжът се отърси от вцепенението и шибна конете. Един от полуголите воини зърна каретата и писъкът на Сарене замръзна в гърлото й. Воинът се втурна към тях, докато конете завиваха. Сарене извика предупредително на кочияша, но беше твърде късно. Странният войник подскочи, прелетя невероятно голямо разстояние и се приземи върху един от конете. Сарене успя да зърне за пръв път нечовешките ръбове по тялото му и смразяващия пламък в очите. Още един къс скок и създанието се озова на покрива. Каретата се разклати леко, а кочияшът изкрещя.

Сарене отвори вратата и се смъкна навън. Затича по паветата, обувките й се изхлузиха в бързината. Нагоре по улицата, встрани от пожарите, се намираше къщата на Кайн. Само да успееше да се добере до нея! Тялото на кочияша се заби в стената на съседната сграда и се свлече на земята. Сарене изпищя, дръпна се назад и почти се спъна. Демоничното същество скочи от покрива на каретата и тръгна бавно към нея, а тъмният му силует се очертаваше на светлината от пожарите. Движенията му бяха спокойни, но се движеше в готовност. Сарене виждаше неестествените сенки и издатини по кожата му, сякаш скелетът му бе усукан и издълбан.

Тя потисна следващия крясък и хукна нагоре по хълма към къщата на чичо си. Не беше достатъчно бърза. Хващането й щеше да е като игра за чудовището. Чуваше стъпките му отзад. Приближаваха. Все по-бързо и по-бързо. Видя светлините отпред, но нещо я сграбчи за глезена. Сарене се изви, защото съществото я дръпна с невероятна сила, и падна на земята, стоварвайки се странично. Извъртя се по гръб и изстена от болка.

Разкривената фигура се надвеси над нея. Чу как прошепна нещо на чужд език. Фьорденски. Нещо едро и тъмно се блъсна в чудовището и го отхвърли назад. Двете фигури се сборичкаха в мрака. Съществото изпищя, но новодошлият извика по-силно. Сарене се надигна и погледна към сенките. Някаква приближаваща светлина ги освети. Очакваше да види полуголия воин, но не и противника му.

— Кайн? — възкликна Сарене.

Чичо й държеше огромна брадва, широка колкото човешко тяло. Той я заби в гърба на създанието, което пълзеше по паветата към меча си. Съществото извика от болка, въпреки че острието не проникна надълбоко. Кайн освободи брадвата, вдигна я и я стовари с могъщ замах право в лицето на демона. Противникът му изстена, но не спря да се движи. Нито пък Кайн. Той замахваше отново и отново, удряше главата на чудовището и крещеше теодски бойни възгласи с дрезгавия си глас. Костите изпукаха и най-сетне съществото спря да се движи.

Нещо докосна ръката на Сарене и тя изпищя. Лукел бе коленичил до нея с вдигнат фенер.

— Хайде! — извика той и я вдигна на крака.

Притичаха краткото разстояние до имението, а чичо й ги прикриваше отзад.

Минаха през вратите и нахлуха в кухнята, където ги очакваше група уплашени хора. Даора се втурна към съпруга си, докато Лукел залостваше вратите.

— Лукел, срути входа — нареди Кайн.

Братовчед й се подчини и дръпна ръчката, която Сарене мислеше за поставка за факли. Разнесе се могъщ трясък и през кухненската врата нахлу облак прах.

Сарене се тръшна на един стол и огледа смълчаната стая. Шуден бе тук и бе успял да намери Торена, която подсмърчаше тихо в прегръдките му. Даорн, Кайсе и Адиен се бяха свили в ъгъла до жената на Лукел. Раоден го нямаше.

— Какви… са тези неща? — попита Сарене, обръщайки се към братовчед си.

Той поклати глава.

— Не знам. Атаката започна преди малко и се притеснихме, че нещо ти се е случило. Чакахме навън. Добре, че татко забеляза каретата в подножието на хълма.

Сарене кимна, все още смаяна.

Кайн стоеше, прегърнал жена си, и гледаше окървавената брадва в другата си ръка.

— Заклех се, че повече няма да хващам това проклето оръжие — прошепна той.

Даора го потупа по рамото. Въпреки шока Сарене осъзна, че разпознава брадвата. Тя висеше на кухненската стена наред с другите сувенири от пътуванията на Кайн. Но той стискаше дръжката й с видимо умение. Оръжието не беше декоративно, както смяташе отначало. Погледна по-внимателно и видя, че острието е нащърбено и издраскано. В метала бе гравиран аонът Рео. Символът за наказание.

— Защо му е на един търговец да знае как се ползва това? — промълви Сарене, почти дошла на себе си.

Кайн поклати глава.

— Търговците не знаят.

Сарене бе чувала само за един човек, който ползваше аона Рео, и той бе по-скоро мит.

— Наричаха го Дрезгавия — прошепна тя. — Пиратът Дреок.

— Това е грешка — изтъкна Кайн хрипливо. — Истинското му име бе Дреок Раздраното гърло.

— Той се опита да открадне трона на Теод от баща ми — каза Сарене и го погледна в очите.

— Не — отговори Кайн и се извърна. — Дреок просто искаше своето. Опитваше да си възвърне трона, който по-младият му брат Евънтео открадна под носа му, докато той се шляеше като глупак.

 

 

Дилаф влезе в храма с предоволно изражение. Един от монасите стовари изпадналия в безсъзнание Раоден до отсрещната стена.

— Ето така, скъпи Хратен, се разправяш с еретиците — каза Дилаф.

Смутеният Хратен се извърна от прозореца.

— Дилаф, ще изколите целия град! Какъв е смисълът? Къде е прославата на Джадет във всичко това?

— Не ме разпитвай! — извика Дилаф и очите му пламнаха. Кипящият му фанатизъм най-сетне бе намерил отдушник.

Хратен се обърна. Само две от титлите в йерархията на деретската църква превъзхождаха гьорна: вирн и грагдет — игумен на манастир. Грагдетите обикновено бяха подценявани, защото рядко се занимаваха със света извън манастирите си. Това очевидно се бе променило.

Хратен погледна към голите гърди на Дилаф и видя разкривените линии, които досега се криеха под артетската роба. Те се виеха под кожата на мъжа като изпъкнали вени. Стомахът на Хратен се обърна. Знаеше, че това са кости, много корави кости. Дилаф не беше просто монах и грагдет; той беше монах и грагдет на най-известния манастир във Фьорден. Дакор. Орденът на костите.

Молитвите и напевите, с които се създаваха монасите от Дакор, бяха тайна. Дори гьорните не ги знаеха. Няколко месеца след като момчетата постъпеха в манастира, костите им започваха да растат и да се усукват в странни линии, подобни на тези под кожата на Дилаф. Всяка от тези извивки даваше на носителя си различни способности, като по-голяма сила и скорост.

В съзнанието на Хратен се мярнаха ужасни образи. Жреци, които напяваха над него, и невероятна болка отвътре, докато костите му се разместваха. Беше твърде много за него — мракът, писъците, мъченията. Хратен бе напуснал след няколко месеца, за да се присъедини към друг манастир. Но не беше оставил зад себе си кошмарите и спомените. Човек не можеше да забрави лесно Дакор.

— Значи всъщност си бил фьорденец? — прошепна Хратен.

— Изобщо не подозираше, нали? — усмихна се Дилаф. — Трябваше да се досетиш. Много по-лесно е да се имитира арелонец, говорещ фьорденски, отколкото истински арелонец да научи толкова перфектно свещения език.

Хратен наведе глава. Дилаф беше по-висш от него. Не знаеше откога е в Арелон, защото дакорците живееха необичайно дълго, но очевидно Дилаф планираше унищожението на Кае от много време.

— О, Хратен — засмя се мъжът. — Така и не разбра ролята си, нали? Вирн не те прати да покръстиш Арелон.

Хратен го зяпна изненадано. Имаше писмо, което твърдеше обратното.

— Да, гьорн, знам за заповедите ти. Някой път прочети писмото отново. Вирнът не те прати да покръстиш Арелон, а да предупредиш жителите му за предстоящото им унищожение. Ти беше за заблуда. Да отвлечеш вниманието на Евънтео, докато аз подготвя нашествието. Свърши работата си перфектно.

— Заблуда?… — заекна Хратен. — Но хората…

— Никога не сме възнамерявали да ги спасим. Вирнът винаги е смятал да унищожи Арелон. Има нужда от подобна победа, за да стисне в хватката си останалите страни. Въпреки усилията ти контролът ни над Дуладел е разклатен. Светът трябва да знае какво се случва с тези, които богохулстват срещу Джадет.

— Хората не богохулстват. — Хратен усети как гневът му се разпалва. — Те дори не знаят за Джадет! Как да очакваме да бъдат праведни, когато не им даваме шанс да се покръстят!

Дилаф изстреля ръка и го зашлеви през лицето. Хратен залитна назад. Бузата му гореше, защото ударът бе причинен от невероятно силна десница с допълнително укрепени кости.

— Забравяш с кого говориш, гьорн — озъби се Дилаф. — Тези хора са нечестиви. Само арелонците и теодците стават елантрисци. Ако ги унищожим, ще спрем ереста на Елантрис завинаги!

Хратен забрави за пулсиращата си буза. Най-сетне започна да осъзнава колко дълбока е омразата на Дилаф и се вцепени.

— Ще избиеш всички? Цялата нация?

— Това е единственият начин да бъдем сигурни — отвърна Дилаф и се усмихна.