Брандън Сандърсън
Елантрис (54)

52.

— Ау! — изохка Раоден, докато Галадон забиваше иглата в бузата му.

— Стига си хленчил — нареди дуладелецът и издърпа конеца.

— Карата е много по-добра от теб — изтъкна Раоден. Седеше пред огледалото в отредените им покои в имението на Роял. Беше наклонил глава на една страна и гледаше как Галадон зашива раната му.

— Ами тогава чакай да се върнем в Елантрис — отвърна сърдито дуладелецът и заби иглата отново.

— Не — въздъхна Раоден. — Вече чаках твърде много. Усещам, че се отваря всеки път, като се усмихна. Защо не можа да ме одраска по ръката?

— Защото сме елантрисци, суле — обясни Галадон. — Ако има шанс за нещо лошо, то непременно ще ни се случи. Имаш късмет, че се отърва само с толкова. Всъщност имаш късмет, че изобщо успя да се дуелираш с тяло като нашите.

— Не беше лесно — призна Раоден, стараейки се да не мърда, докато приятелят му се трудеше. — Затова трябваше да приключа толкова набързо.

— Е, биеш се по-добре, отколкото очаквах.

— Накарах Еондел да ме научи. Едно време, когато опитвах да докажа, че законите на баща ми са глупави. Графът избра фехтовката, защото реши, че ще е по-полезна за един политик. Не съм си представял, че ще ми дотрябва, за да се защитавам от жена си, която искаше да ме насече на парчета.

Галадон изсумтя развеселено и го прободе отново, при което принцът стисна зъби заради болката. Вратите бяха залостени, а пердетата спуснати, защото Раоден трябваше да свали илюзията, за да позволи на приятеля си да зашие раната. Херцогът бе така добър да им предложи гостоприемството си. Роял беше единственият от старите му приятели, който бе по-скоро заинтригуван, отколкото раздразнен от образа на Калу.

— Готово, суле — обяви Галадон, завършвайки последния шев.

Раоден кимна и се погледна в огледалото. Почти бе започнал да мисли, че красивото дуладелско лице му принадлежи. Това беше опасно. Трябваше да запомни, че все още е елантрисец с всичките си слабости и болки, въпреки безгрижния образ, който бе създал.

Галадон все още носеше маска. Аонските илюзии си стояха, стига да не ги закачаше. Нямаше значение дали аоните са нарисувани във въздуха, или на земята, те можеха да бъдат премахнати само от друг елантрисец. Според книгите дори символите, нарисувани в пръст, щяха да продължат да действат, даже в случай че бъдат изтрити от времето или природата. Илюзиите бяха прикрепени към бельото им, за да може да сменят дрехите често, без да се налага да рисуват аоните наново. Галадон изглеждаше като широколик незапомнящ се дуладелец. Бяха открили образа му в края на една книга. С лицето на Раоден бе много по-трудно.

— Как е образът? — попита Раоден и извади книгата за аондор, за да възстанови илюзията. — Убедителен ли съм?

Галадон сви рамене и седна на леглото му.

— Аз не бих повярвал, че си дуладелец, но хората явно се хващат. Но май нямаш по-добър избор. Коло?

Раоден кимна и продължи да рисува. Арелонската аристокрация бе твърде позната, а Сарене щеше да го разобличи, ако се представяше за теодец. Така оставаше само Дуладел, ако искаше да говори аонски. След като се провали в опитите да имитира акцента на Галадон, стана ясно, че не може да мине за човек от простолюдието. Дори произношението на проста дума като „коло“ караше приятеля му да избухва в смях. За щастие имаше голям брой неизвестни граждани, кметове на малки селища или членове на незначителни съвети, които говореха перфектен аонски. Раоден бе срещал множество такива и за да състави подобен сборен образ, му трябваха само превзетост и безгрижно държане.

С дрехите беше малко по-трудно. Наложи се Раоден да създаде друга илюзия и да ги купи от пазара. Но след официалното им пристигане бе успял да се сдобие с по-добро облекло. Мислеше, че играе прилично образа, но не всички бяха убедени.

— Боя се, че Сарене ме подозира — каза Раоден, докато завършеният аон се увиваше около лицето му.

— Тя по принцип е малко по-скептична от другите.

— Вярно. — Възнамеряваше да й се разкрие възможно най-бързо, но тя упорито устояваше на всичките му опити да останат насаме. Дори бе върнала писмото му неотворено.

За щастие с другите благородници нещата вървяха по-добре. Раоден бе поверил Нови Елантрис на Карата и за два дена бе успял да се вмъкне в арелонското висше общество с лекота, която дори го учудваше. Благородниците бяха твърде заети да се тревожат за управлението на Телрий, за да се занимават с миналото на Калу. Бяха го приели с учудващо радушие. Явно неговата наивност и дори глуповатост им даваше шанс да се посмеят след хаоса през последните седмици. За кратко се бе превърнал в желан гост на всяко светско събитие.

Разбира се, истинският тест щеше да е да се вмъкне на тайните срещи на Сарене и Роял. Ако искаше да направи нещо добро за Арелон, трябваше да бъде приет в групата на съзаклятниците. Те щяха да определят съдбата на държавата. Галадон беше скептичен за успеха му, но пък той си беше скептичен за всичко. Раоден се усмихна. Все пак той бе започнал срещите. Беше забавно, че сега му се налага да се бори за приемане.

След като си сложи лицето на Калу, той нахлузи зелените ръкавици, които криеха елантриските му ръце, и се обърна към Галадон.

— И великолепният Калу се завърна.

— Суле, моля те, недей, когато сме сами. Достатъчно ми е, че искам да те удуша публично — засмя се Галадон.

— Ех, какъв живот. Обичан от всички жени, ревнуван от всеки мъж.

Галадон изсумтя.

— Всички без една.

— Е, тя ме покани да се дуелираме по всяко време. — Раоден се усмихна и дръпна завесите.

— Само за да получи още една възможност да те прониже. Трябва да се радваш, че улучи лицето, където раната е покрита от илюзията. Ако те бе пронизала през дрехите, щеше да е трудно да обясниш защо не кървиш. Коло?

Раоден отвори вратата към балкона и излезе да погледа градините на Роял. Махна на Галадон да се присъедини към него.

— Кажи ми нещо. Защо всеки път, когато я срещна, Сарене ме намразва?

— Сигурно е любов — подхвърли Галадон.

Раоден се засмя сухо.

— Е, сега поне мрази Калу, а не истинското ми аз. Мисля, че мога да й простя. Почти стигнах дотам, че и аз да го мразя.

Вниманието им бе привлечено от тропане по вратата. Галадон погледна въпросително и принцът кимна. Костюмите и лицата бяха готови. Дуладелецът изпълни ролята си на слуга и отиде да отвори. Отвън стоеше Роял.

— Милорд. — Раоден се приближи с разперени ръце и широка усмивка. — Надявам се, че вашият ден е бил блестящ като моя!

— Така е, гражданино Калу. Може ли да вляза.

— Разбира се, разбира се. Това си е вашата къща. Невероятно сме ви задължени за вашата добрина и не знам дали ще успеем да ви се отплатим.

— Няма защо, гражданино — отвърна Роял. — Като говорим за плащане, ще се зарадвате, като разберете, че направих добра сделка с поставките за лампи, които ми дадохте. Парите са на сметка в моята банка. Трябва да ви стигнат, за да живеете в удобство поне няколко години.

— Чудесно! — възкликна Раоден. — Веднага ще си потърсим ново място.

— Не, не. — Старият херцог вдигна ръка. — Останете колкото поискате. На моята възраст вече нямам много посетители и дори тази малка къща понякога ми се струва твърде голяма.

— Тогава ще останем, докато ни търпите! — обяви Раоден с характерното дуладелско безочие. Казваха, че щом веднъж поканиш дуладелец, никога няма да се отървеш от него, нито от семейството му.

Роял направи няколко крачки по балкона.

— Гражданино, откъде се сдобихте с дузина поставки за лампи от чисто злато?

— Семейни реликви — отговори Раоден. — Отмъкнах ги от стените на имението, докато го палеха.

— Сигурно е било ужасно — каза Роял и се наведе през парапета.

— Още по-страшно дори — уточни тъжно Раоден, след което се усмихна. — Но тези времена отминаха, милорд. Имам нова родина и нови приятели. Сега вие сте моето семейство!

Херцогът кимна разсеяно и погледна притеснено към Галадон.

— Лорд Роял, виждам, че нещо ви гложди — каза Раоден. — Не се притеснявайте, кажете. Добрият Дендо е с мен, откакто се родих; може да му се има пълна вяра.

Роял кимна и се обърна към имението.

— Не споменах напразно за тежките времена в родината ви, гражданино. Казахте, че те са свършили, но се боя, че за нас ужасът тепърва започва.

— А, говорите за проблемите с трона. — Раоден цъкна с език.

— Да, гражданино. Телрий не е силен лидер. Боя се, че Арелон ще последва съдбата на Дуладел. Фьорденските вълци са надушили кръв и ни обграждат, а нашите благородници виждат само опитомени кучета.

— Лоши времена — кимна Раоден. — Къде да отида, за да намеря простичък мир?

— Гражданино, понякога трябва сами да изковем мира.

— За какво говорите? — направи се на ударен Раоден, опитвайки да прикрие възбудата в гласа си.

— Гражданино, надявам се, че няма да ви обидя, като отбележа, че останалите ви смятат за твърде фриволен.

Раоден се засмя.

— Надявам се, че е така, милорд. Ще ми е неприятно, ако се преструвам на глупак напразно.

Роял се усмихна.

— Усещам у вас интелект, който не е напълно маскиран от суетата ви. Кажете, как успяхте да се измъкнете от Дуладел?

— Милорд, боя се, че това е една тайна, която няма да бъде разкрита. Някои хора ще пострадат сериозно, ако се разбере, че са ми помогнали.

Херцогът кимна.

— Разбирам. Важното в случая е, че сте оцелели там, където сънародниците ви не успяха. Знаете ли колко бежанци дойдоха през границата, когато падна републиката?

— Боя се, че не, милорд — отговори Раоден. — Бях малко зает по него време.

— Нито един — изтъкна Роял. — Не знам за нито един, с изключение на вас. Чух, че републиканците били твърде шокирани от събитията, за да бягат.

— Моите сънародници реагират бавно, милорд — каза Раоден и вдигна ръце. — В този случай спокойните ни маниери ни струваха падението. Революцията ни премаза, докато обсъждахме какво ще има за вечеря.

— Но вие избягахте.

— Избягах — съгласи се Раоден.

— Минали сте през това, с което можем да се сблъскаме и ние, така че можете да дадете ценни съвети, без значение какво мислят другите.

— Милорд, има начин да избегнете съдбата на Дуладел — заговори предпазливо Раоден. — Но крие опасности. Включва… промяна на управлението.

Роял присви очи разбиращо и кимна. Помежду им премина нещо невидимо. Разбиране на предложението на херцога и съгласието на Раоден.

— Говорите за опасни неща — предупреди го Роял.

— Видял съм много, милорд. Нямам нищо против да поема известен риск, ако това ще ми позволи да изживея останалия си живот в мир.

— Не мога да гарантирам, че това ще се случи — каза Роял.

— И аз не мога да гарантирам, че балконът няма да се срути и да загинем. Можем само да разчитаме на късмета и разума си да ни закрилят.

Херцогът кимна.

— Знаете ли къщата на търговеца Кайн?

— Да.

— Елате там по залез-слънце.

Раоден потвърди и херцогът ги остави. Щом вратата се затвори, принцът намигна на Галадон.

— А ти мислеше, че няма да се справя.

— Повече никога няма да се съмнявам в теб — отвърна сухо дуладелецът.

— Тайната е в Роял, приятелю. — Раоден затвори балконската врата и се върна в помещението. — Той прозира през повечето фасади, но за разлика от Сарене въпросът му не е „Защо този се опитва да ме заблуди?“, а „Как да се възползвам от това?“. Направих му намеци и той реагира.

Галадон кимна.

— Е, вътре си. Сега какво ще правиш?

— Ще намеря начин да кача Роял на трона на мястото на Телрий. — Раоден извади парцал и бурканче с кафяв грим. Размаза няколко петна по парцала и го прибра в джоба си.

Галадон повдигна вежди.

— А това какво е? — попита той, сочейки парцала.

— Нещо, което се надявам да не използвам.