Брандън Сандърсън
Елантрис (42)

40.

— Трябва да има начин да се покатерим там — каза Раоден и заслони очи, взрян в градската стена на Елантрис. През последните часове слънцето се бе показало и бе поразгонило сутрешната мъгла. Но времето не беше по-топло.

Галадон се намръщи.

— Не виждам как, суле. Тези стени са много високи.

— Приятелю, забравяш, че стените не са издигнати да държат хората вътре или пък да отблъскват нападатели. Старите нападатели са построили стълби и наблюдателници от външната страна. Трябва да има такива и отвътре.

Галадон изръмжа. След мистериозното изчезване на стражите, Раоден напираше да открие път нагоре. Стените принадлежаха на Елантрис, не на външния свят. Може би оттам щяха да видят какво се случва в Кае.

Немарливостта на стражата го притесняваше. Изчезването й беше донякъде щастливо стечение на обстоятелствата. Така се намаляваше рискът да забележат Нови Елантрис.

Но Раоден се сещаше само за две причини войниците да изоставят поста си и по-вероятната бе най-тревожна. Нима Изтокът най-сетне бе нападнал? Раоден знаеше, че нашествието е напълно възможно. Вирнът беше твърде голям опортюнист, за да остави такава апетитна хапка като модерния Арелон твърде дълго на мира. Рано или късно Фьорден щеше да нападне. А ако Арелон паднеше пред свещената войска на вирна, то Елантрис щеше да бъде унищожен. Деретските жреци щяха да се погрижат за това.

Раоден не изразяваше тревогите си пред останалите елантрисци, но действаше по въпроса.

Ако успееше да разположи хора на стената, щеше да получи надлежно предупреждение при приближаването на армия. Може би щеше да има време да укрие хората си. Някой от трите изоставени града край Елантрис беше най-добрата им възможност. Щеше да ги заведе там, ако имаше време. И ако бе в състояние. Дор го бе ударил два пъти през последните четири дена. За щастие освен болката и решимостта му нарастваше. Сега поне разбираше какво я причинява.

— Ето там. — Галадон посочи една издатина.

Раоден кимна. Имаше шанс каменната колона да поддържа стълбище.

— Да вървим. — Бяха далеч от Нови Елантрис, който се падаше в центъра на града, за да бъде укрит от враждебни очи. Тук все още всичко бе покрито със слуз. Раоден се усмихна. Мръсотията отново го отвращаваше. За известно време бе спрял да й обръща внимание.

Не стигнаха много далече. Галадон тъкмо откри стълбище, когато по една странична уличка се зададе куриер от Нови Елантрис. Мъжът се движеше бързо и махаше на Раоден.

— Милорд Дух.

— Да, Тенрао? — завъртя се принцът.

— Докараха новодошъл, милорд.

Раоден кимна. Предпочиташе да посреща новите лично.

— Ще го видим ли? — обърна се той към Галадон.

— Стената може да почака — съгласи се дуладелецът.

 

 

Новодошлият всъщност бе жена. Тя седеше с гръб към портата, притиснала колене към гърдите си и заровила лице в погребалната роба.

— Корава е, милорд — каза Даше, който беше на пост по време на пристигането й. — Крещя по портата десет минути, след като я затвориха. След това захвърли кошницата с даровете и остана да седи така.

Раоден кимна. Повечето новодошли бяха твърде стъписани и само се шляеха. Тази излъчваше сила. Той махна на останалите да изчакат. Не искаше да я изнервя, като води тълпа със себе си. Тръгна напред и застана право пред нея, след това клекна и я погледна в очите.

— Здрасти — започна приятелски той. — Предполагам, че имаш ужасен ден.

Жената вдигна поглед. Раоден щеше да падне от изненада, когато зърна лицето й. Кожата й беше петниста и нямаше коса, но това бяха същите остри черти и палавите очи. Принцеса Сарене. Съпругата му.

— Нямаш си идея, Дух — каза тя и се усмихна с лека ирония.

— Обзалагам се, че разбирам повече, отколкото си мислиш — отвърна Раоден. — Дошъл съм да направя нещата по-малко ужасни.

— Какво? — попита Сарене и в гласа й се появи внезапна горчивина. — Ще ми откраднеш кошницата с дарове от жреците ли?

— Е, ако наистина го искаш — отговори Раоден. — Макар че няма нужда. Някой беше достатъчно любезен да ни снабди с няколко доста солидни пратки с храна през последните седмици.

Сарене го изгледа враждебно. Не беше забравила предателството му.

— Ела с мен — подкани я той и протегна ръка.

— Вече не ти вярвам, Дух.

— А преди вярваше ли?

Сарене поклати глава.

— Исках, но знаех, че не трябва.

— Значи никога не си ми давала шанс, нали? — Той приближи към нея протегнатата си ръка. — Ела с мен.

Тя се взря в очите му за момент. После протегна деликатните си пръсти и ги положи в неговата длан за пръв път, като му позволи да й помогне да се изправи.