Брандън Сандърсън
Елантрис (36)

34.

Раоден не беше прав за хората на Шаор. Неколцина от тях дойдоха да сготвят храната си в онази нощ, а в очите им се прокрадваше искрица на осъзнаване. По-голямата част обаче дойдоха по друга причина.

Раоден ги гледаше как влачат голям камък на една от шейните на Мареше.

Съзнанието им беше унищожено. Капацитетът за рационално мислене бе атрофирал по време на животинското им съществуване. Някои се бяха възстановили частично, но за останалите нямаше надежда. Така и не направиха връзка между огъня и готвенето. Просто гледаха царевицата и виеха, ядосани и объркани, че не могат да я изядат.

Не, тези същества не бяха паднали в капана му. Но въпреки това дойдоха, защото Раоден бе детронирал богинята им.

Беше влязъл в територията на Шаор и се бе измъкнал невредим. Имаше власт над храната, можеше да я направи невъзможна за ядене за едни и чудесна за други. Войниците му периодично бяха побеждавали в схватките. Простите, дегенерирали съзнания на хората на Шаор правеха само едно, когато бяха изправени пред по-могъщ бог: сменяха вярата си.

Появиха се на сутринта, след опита му да възстанови интелекта им. Той обикаляше стената на Нови Елантрис и видя как се задават по една от главните улици. Беше вдигнал тревога, защото очакваше, че най-сетне са решили да организират координирана атака.

Но хората на Шаор не бяха дошли да се бият. Носеха му дар: главата на тяхното бивше божество. По-точно косата й. Водачът бе хвърлил русата перука в краката на Раоден. Кичурите бяха напоени с тъмната, гъста елантриска кръв.

Въпреки претърсването хората му така и не откриха тялото на Шаор.

И така, диваците наведоха глави и коленичиха почтително, докато косата на свалената им богиня се валяше в слузта. Сега спазваха точно всичките заповеди на Раоден. В замяна той им даваше остатъци от храна, точно като на домашни животни.

Това го караше да се чувства неудобно. Направи редица опити да възстанови разумното им мислене, но след два дена беше сигурен, че това е невъзможно. Тези мъже бяха загубили интелекта си и той нямаше да се върне, без значение дали причината бе слабата психика, или дор.

Държаха се учудващо добре, бяха кротки. Болката видимо не ги притесняваше и изпълняваха всякакъв вид труд, колкото и тежък да беше. Ако Раоден им наредеше да съборят някоя къща, дори след дни щеше да ги завари да бутат съвестно стената, притиснали длани в камъните. Въпреки очевидното им подчинение принцът не им вярваше. Бяха убили Сейолин и предишната си господарка. Бяха спокойни само защото настоящият им бог го изискваше.

— Каяна — обяви Галадон, заставайки до него.

— Няма да се оправят, нали? — съгласи се Карата.

„Каяна“ беше терминът, с който ги наричаше Галадон. Означаваше „откачени“.

— Горките — прошепна Раоден.

Галадон кимна.

— Ти ли ни извика, суле?

— Аз. Елате с мен.

 

 

Новата работна ръка бе дала възможност на Мареше и хората му да възстановят някои от каменните мебели, така запазиха и без това скромните си запаси от дървесина. Новата маса в църквата бе същата, с която бе припомнил на Таан, че е бил скулптор. Голямата цепнатина в средата бе запълнена с хоросан, но иначе всички изящни релефи бяха запазени.

На масата имаше няколко книги. Възстановяването на Нови Елантрис изискваше вниманието на Раоден и му бе невъзможно да се промъква до скритата библиотека, затова бе донесъл някои от томовете. Хората бяха свикнали да го виждат с книги и не го разпитваха, въпреки че тези още имаха кожени корици.

Изучаваше аондор с трескава бързина. Болките му се усилваха. Понякога бяха толкова свирепи, че Раоден припадаше.

Все още търпеше, но трудно. Ставаше все по-зле. Беше в Елантрис от месец и половина и се съмняваше, че може да изкара още толкова.

— Не разбирам защо настояваш да споделяш всеки детайл от аондор с нас, суле — каза Галадон, когато принцът протегна ръка към една отворена книга. — Не разбирам и половината от това, което ни казваш.

— Галадон, трябва да се постараеш да запомниш тези неща. Каквото и да говориш, знам, че разполагаш с нужния интелект.

— Може би — призна Галадон. — Но пък не ми харесва. Аондор е твое хоби, а не мое.

— Чуй, приятелю — настоя Раоден. — Знам, че аондор пази тайната на нашето проклятие. Ако го изучим, след време може да я открием. — Той вдигна пръст. — Но ако нещо се случи с мен, трябва друг да продължи делото.

Галадон изсумтя.

— Ти си толкова близо да станеш хоед, колкото аз фьорденец.

„Прикривам се добре“ — каза си принцът.

— Това не е важно — изрече на глас. — Глупаво е да нямаме резервен план. Аз водя записки, но искам и двамата да чуете какво ще кажа.

Галадон въздъхна.

— Добре, суле, какво си открил? Нов модификатор за промяна на обсега на аоните?

Раоден се усмихна.

— Не, нещо много по-интересно. Знам защо Елантрис е покрит със слуз.

Карата и Галадон зяпнаха.

— Наистина ли? — попита Карата, гледайки към отворената книга. — Там пише ли го?

— Не, това е комбинация от няколко неща — отговори Раоден. — Но ключовият елемент е тук. — И посочи към илюстрацията.

— Аон Аше! — разпозна Галадон.

— Точно така. Знаете, че кожата на елантрисците е била сребриста, а според някои сияела.

— Така беше — потвърди Галадон. — Не ярко, но когато баща ми влезеше в тъмна стая, фигурата му се открояваше.

— Е, това е работа на дор — обясни Раоден. — Тялото на всеки елантрисец е постоянно свързано с дор. Същата връзка съществува и между самия град и енергията, макар учените да не знаят защо. Дор е обгръщал целия Елантрис и карал камъните и дървесината да сияят сякаш в тях гори кротък пламък.

— Сигурно е било трудно да се спи — отбеляза Карата.

— Можело е да ги покрият — каза Раоден. — Но осветеният град е бил толкова забележителен така, че мнозина жители го приемали за нормално и се научили да спят въпреки сиянието.

— Изумително — подхвърли Галадон с безразличие. — Но какво общо има това със слузта?

— Има гъби и лишеи, които живеят на светлина, Галадон — обясни Раоден. — Но светлината на дор не е била като нормалната и така се е развила друг вид плесен. Явно по повечето повърхности тук е растял тънък прозрачен слой от нея. Елантрисците не си правели труда да го чистят, защото засилвал сиянието. Плесента била корава и не цапала. Докато не загниела.

— Светлината е изчезнала — съобрази Карата.

— И плесента загнила — кимна Раоден. — И понеже покривала целия град, сега всичко е в слуз.

— И какво му е важното на това? — попита Галадон с прозявка.

— Поредната нишка от паяжината — обясни Раоден. — Още един факт за случилото се след реод. Трябва да търсим в обратен ред, приятелю. Тепърва се запознаваме със симптомите на събитие, което е станало преди десет години. Може би, след като разберем всичко, което реод е предизвикал, ще отгатнем и какво го е причинило.

— Обяснението за слузта звучи логично, принце — съгласи се Карата. — Винаги съм знаела, че в тази мръсотия има нещо неестествено. Виждала съм как се излива пороен дъжд, без да изчисти дори едно петънце.

— Слузта е мазна и отблъсква водата — изтъкна Раоден. — Нали си чувала как Кахар се оплаква, че се чисти трудно?

Карата кимна и разлисти книгата.

— Тези томове съдържат много информация.

— Така е — каза Раоден. — Но учените, които са ги писали, на моменти са много повърхностни. Трябва много да се рови, за да се намери отговор на специфични въпроси.

— Например? — попита Карата.

Раоден се намръщи.

— Ами, примерно не съм намирал нито една книга, която да описва как се правят сеони.

— Нито една? — изненада се Карата.

Принцът поклати глава.

— Винаги съм смятал, че сеоните се създават чрез аондор, но в книгите няма обяснения. Споменават за предаването на известни сеони от един на друг човек и горе-долу толкова.

— Предаване ли? — намръщи се Карата.

— Да дадеш сеона си на някой друг. Ако имаш, можеш да го направиш, или да кажеш на сеона на кого да служи, след като умреш.

— Значи и нормалните хора могат да имат сеон? — продължи да се чуди тя. — Мислех, че са само за благородниците.

Раоден поклати глава.

— Всичко зависи от предишния собственик.

— Е, няма голяма вероятност някой аристократ да остави сеона си на селянин — обади се Галадон. — Те са богатство и остават в семейството. Коло?

Карата се намръщи.

— Ами… какво става, ако собственикът умре, без да е казал на сеона при кого да се премести?

Раоден сви рамене и погледна към дуладелеца.

— Не ме гледай, суле. Аз никога не съм имал сеон.

— Не знам — призна принцът. — Предполагам, че тогава сам си избира господаря.

— Ами ако не иска? — попита Карата.

— Не мисля, че има избор. Има нещо… между сеоните и господарите им. Те са свързани. Сеоните например полудяват, когато господарите им бъдат повалени от шаод. Мисля, че са създадени да служат, това е част от тяхната магия.

Карата кимна.

— Милорд Дух! — разнесе се глас наблизо.

Раоден сбърчи вежди и затвори книгата.

— Милорд! — Даше дотича до вратата. Високият елантрисец изглеждаше по-скоро объркан, отколкото притеснен.

— Какво има, Даше? — попита принцът.

— Гьорнът, милорд — каза Даше с възбуден поглед. — Излекувал се е.