Брандън Сандърсън
Елантрис (35)

33.

Нещо се бе променило. Хратен примигна, отърсвайки се от последните остатъци на бълнуванията си. Не беше сигурен колко време е минало, но вече бе тъмно. Цареше потискащ мрак, с изключение на няколкото факли, които горяха на стената на Елантрис. Дори нямаше никаква лунна светлина.

Все по-често изпадаше във вцепенение, а съзнанието му изчезваше, докато стоеше във все същата поза. Три дни бяха дълъг период за постоянна молитва.

Беше жаден. И гладен. Очакваше подобно нещо, и преди беше постил.

Но този път бе различно. Гладът му беше по-силен, сякаш тялото му се опитваше да го предупреди за нещо. Знаеше, че Елантрис допринася за това. В този град цареше отчаяние, някакво безпокойство се излъчваше от всеки проклет напукан камък.

Внезапно в небето се появи светлина. Хратен вдигна поглед с изумление и примигна с уморените си очи. Луната бавно изплуваше от мрака. Първо беше полумесец, а после започна да се изпълва. Хратен напълно бе забравил, че тази вечер ще има лунно затъмнение. Не обръщаше внимание на тези неща, откакто бе напуснал Дуладел. Вече изкоренената им езическа религия придаваше голямо значение на движението на небесните обекти, а мистериите често се изпълняваха в подобни нощи.

Докато стоеше на колене на площада в Елантрис, Хратен най-сетне разбра какво бе накарало джескерите да гледат на природата с религиозна почуда. Имаше нещо красиво в бледата небесна богиня, нейното затъмняване бе мистично. Сякаш наистина изчезваше за известно време, отиваше на друго място, а не просто се скриваше в сянката на планетата, както твърдяха сворденските учени. Хратен почти усещаше магията й.

Почти. Разбираше как една примитивна култура би могла да почита луната, но той не можеше да стори подобно нещо. Зачуди се дали би трябвало да изпитва подобна възхита от своя Бог? Дали вярата му бе разклатена, защото не гледаше на Джадет с тази смес от любопитен страх и преклонение, с която джескерите гледаха на луната? Той никога нямаше да изпита подобни емоции. Не беше способен на сляпа вяра. Търсеше разбиране. Може би дори завиждаше на хората, които славеха Бог, без да разбират учението Му, но той не можеше да раздели религията от фактите.

Джадет раздаваше способности според волята си и Хратен бе дарен с логичен интелект. Никога не можеше да се задоволи с глуповата отдаденост.

Не беше това, на което се надяваше, но бе отговор и той почерпи сила от него. Не беше фанатик. Никога нямаше да се отдаде на крайната страст. Той следваше Шу-Дерет просто защото имаше смисъл.

Това би трябвало да е достатъчно.

Хратен облиза напуканите си устни. Не знаеше още колко ще трябва да стои в Елантрис. Изгнанието му можеше да продължи с дни. Не желаеше да демонстрира физическа слабост, но знаеше, че се нуждае от храна.

Пресегна се за жертвената кошница. Даровете бяха покрити със слуз и започваха да плесенясват. Хратен ги изяде въпреки това, щом се реши веднъж. Омете загниващите зеленчуци, мухлясалия хляб, месото и дори малко от царевицата, която бе поомекнала от накисването в слузта. След това изпи цялата стъкленица вино на една продължителна глътка.

Захвърли кошницата настрани. Поне нямаше да се притеснява, че местните ще се опитат да му откраднат храната, макар да не бе видял жива душа след първата атака. Беше благодарен на Джадет за пощадата. Беше слаб и обезводнен, едва ли щеше да отблъсне ново нападение.

Луната бе почти пълна. Хратен я изгледа с разпалена отново решимост. Липсваше му страст, но упорството я заместваше напълно.

Облиза влажните си устни и поднови молитвата. Щеше да продължи както винаги, да се старае да служи с всички сили на империята на Джадет.

Бог не можеше да очаква нищо друго от него.