Брандън Сандърсън
Елантрис (19)

17.

Сарене влезе в балната зала на двореца, носеше голяма черна торба.

Няколко от жените вътре нададоха възклицания.

— Какво? — попита тя.

— Дрехите ти, скъпа — поясни Даора. — Жените тук не са свикнали на подобни неща.

— Приличат на мъжки дрехи! — Двойната брадичка на Сийден се разклати трескаво.

Сарене погледна изненадано към сивия си панталон и отново към събраните жени.

— Е, нали не очаквахте да се бием с рокли? — Ако съдеше по израженията им, май точно това очакваха.

— Хич няма да ти е лесно, братовчедке — предупреди я Лукел и седна в далечния край на помещението.

— Лукел? — сепна се Сарене. — Ти какво правиш тук?

— Напълно съм убеден, че това ще е най-забавното събитие през седмицата. — Той се изтегна на стола и сплете длани зад главата си. — Не бих го пропуснал за всичкото злато на вирна.

— Нито пък аз — обяви Кайсе. Момиченцето мина покрай Сарене и се насочи към столовете. Даорн се шмугна край нея и я изпревари, заемайки избраното място. Кайсе тропна ядосано с крак по пода, но осъзна, че всички столове са еднакви, и седна на друг.

— Съжалявам. — Лукел сви засрамено рамене. — Натресоха ми ги.

— Скъпи, дръж се добре с брат си и сестра си — сгълча го Даора.

— Да, майко — отговори мигновено той.

Сарене се обърна към предполагаемите си ученици, леко разсеяна от неочакваната публика. Всички жени от бродерийния кръг бяха дошли. Дори достолепната Даора и празноглавата кралица Ешен. Дрехите и поведението на Сарене може би ги смущаваха, но гладът им за независимост беше по-голям.

Сарене пусна торбата на пода, отвори я и извади един от учебните мечове. Дългото, тънко острие излезе с металическо стържене и жените се дръпнаха назад.

— Това е сир. — Сарене замахна няколко пъти във въздуха. — Познат е също като кмиър и джедавер, в зависимост от страната. Тези мечове са изработени първоначално в Джадор като леко въоръжение за съгледвачи, но излезли от употреба след няколко десетилетия. След това били възприети от джадорските аристократи, които ги ценели заради лекотата и изяществото. Дуелите са много популярни в Джадор, а лекият стил на фехтовка със сир изисква голямо майсторство.

Тя допълваше думите си с мушкания и замахвания. Движения, които едва ли щеше да използва в бой, но поне изглеждаха много добре като демонстрация. Жените бяха запленени.

— Дуладелците първи решиха да превърнат фехтовката в спорт, а не в средство да убиеш съперника си в ухажването на една и съща дама. Те поставят този предпазител на върха и затъпяват острието. Спортът бързо добил популярност сред републиканците. Страната спазва постоянен неутралитет, така че подобна форма на бой, която не води до сериозни последствия, е много привлекателна. Заедно с обезопасяването на оръжието те въвели правила, които забраняват удари в определени части на тялото. Фехтовката не е позната в Арелон, защото елантрисците не одобрявали всичко, свързано с войната, но намерила добър прием в Теод, с една значителна разлика. Превърнала се в женски спорт. Мъжете предпочитат по-силовите предизвикателства, като двубой с два меча или меч и копие. Но пък сирът е идеален за жените. Лекото острие ни позволява да използваме напълно сръчността си. — Тя се усмихна на Лукел. — И да покажем по-голямата си интелигентност.

Сарене извади втория меч и го подхвърли към младата Торена, която стоеше в челото на групата. Кестенявото момиче го хвана с объркан поглед.

— Защитавай се — нареди Сарене и вдигна острието си, заставайки в атакуваща поза.

Торена вдигна меча несръчно и опита да имитира стойката й. Щом Сарене нападна, момичето изостави позата с изненадан писък и започна да размахва оръжието с две ръце. Принцесата отклони меча й лесно и я чукна между гърдите.

— Мъртва си — обясни Сарене. — Фехтовката не изисква сила, тя разчита на умения и прецизност. Използвай само едната ръка, така ще имаш по-добър контрол и обсег. Завърти се малко настрани. Така можеш да мушкаш на по-голямо разстояние и си по-трудна мишена.

Сарене извади сноп тънки летви, които бе поръчала по-рано. Бяха лош заместител на мечовете, но щяха да свършат работа, докато дворцовият ковач изработи учебни оръжия. Принцесата ги раздаде на всички жени и започна да ги учи как да мушкат.

Беше трудна работа. По-тежка, отколкото очакваше. Смяташе се за приличен фехтовач, но явно самото притежаване на знания не значеше, че може да ги предадеш лесно. Жените държаха мечовете по начини, които тя мислеше за невъзможни. Махаха диво, плашеха се от остриетата и се препъваха в роклите си.

По някое време Сарене ги остави да се упражняват. Нямаше да им позволи учебни двубои поне докато не получеха маски и защитно облекло. Тя въздъхна и седна до Лукел.

— Изтощаваща работа, а, братовчедке? — Той явно се наслаждаваше да гледа как майка му размахва меч, облечена с рокля.

— Нямаш представа. — Сарене обърса челото си. — Сигурен ли си, че не искаш да пробваш?

Лукел вдигна ръце.

— Може да съм устат, но не съм глупав. Крал Ядон ще загърби всеки мъж, който се замеси в подобни унизителни дейности. Ако си Еондел, нямаш проблеми, но аз съм обикновен търговец. Не мога да си позволя да загубя кралското благоволение.

— Естествено. — Сарене наблюдаваше как жените се мъчат да усвоят мушкането. — Май не съм добър учител.

— По-добър от мен поне — сви рамене Лукел.

— Аз щях да се оправя по-добре — осведоми ги Кайсе от мястото си. Момиченцето явно започваше да скучае заради еднообразните упражнения.

— Наистина ли? — попита сухо Лукел.

— Разбира се. Тя не им обясни как да заемат правилна стойка и дори не зачекна турнирните правила.

Сарене повдигна вежда.

— Откъде разбираш от фехтовка?

— Прочетох една книга — обяви гордо Кайсе. Обърна се и тупна ръката на Даорн, който я ръчкаше с една от учебните пръчки на Сарене.

— Тъжно, но сигурно казва истината — въздъхна Лукел. — Само за да те впечатли.

— Кайсе е най-интелигентното дете, което съм виждала — призна Сарене.

Лукел сви рамене.

— Умна е, но не се възторгвай чак толкова. Все още си е дете. Може да разбира като възрастен, но действа като малко момиче.

— Въпреки това е изумителна. — Сарене се загледа в двете играещи си деца.

— О, да — съгласи се Лукел. — Прочита книга за няколко часа, а талантът й за езици е невероятен. Понякога ми е жал за Даорн. Старае се много, но в повечето случаи не може да се мери с нея. Кайсе обича да доминира. Но умни или не, те си остават деца и отглеждането им е тежка задача.

Кайсе беше отнела оръжието на брат си и го гонеше из стаята, като го размахваше в пародия на методите, които Сарене бе показала. Очите на принцесата се насочиха към вратата. Тя беше открехната и двама души наблюдаваха упражненията.

Жените замръзнаха, щом лордовете Шуден и Еондел, осъзнали, че са забелязани, влязоха в помещението. Двамата бяха с голяма разлика във възрастта, но много добри приятели. Смятаха ги за аутсайдери в Арелон. Шуден бе чужденец с тъмна кожа, а Еондел бе бивш войник, макар и издигнал се много впоследствие.

Дори жените да бяха недоволни от присъствието на Еондел, то появата на Шуден ги екзалтира. Фехтовачките се изчервиха, когато си дадоха сметка, че красивият лорд ги е наблюдавал. Някои от по-младите момичета започнаха да си шепнат развълнувано.

На свой ред Шуден се притесни от вниманието.

Еондел не обръщаше внимание на реакциите им. Той се разходи и преценяващо огледа трениращите. След това взе една летва, зае позиция и изпълни серия от мушкания и замахвания.

След като изпита оръжието, кимна, остави го и се приближи към жените.

— Хвани го ето така — обясни той и нагласи пръстите на една от тях. — Стискаш го твърде много, така губиш гъвкавост. Сложи си палеца отгоре, за да го държиш в правилната посока. Стъпка назад и мушкане.

Атара се подчини, разстроена, че Еондел се е осмелил да я докосне.

Мушкането й беше право и добре прицелено. Факт, който изненада най-вече самата нея.

Еондел продължи да коригира стойки, хватове и позиции. Даваше индивидуални съвети на всяка жена. Само след няколко минути атаките им станаха по-фокусирани и точни, отколкото Сарене мислеше, че е възможно.

Еондел се дръпна назад с доволен вид.

— Надявам се, че не ви обидих с моята намеса, ваше височество.

— Никак даже, милорд — увери го Сарене, макар да я прободе известна завист. Трябваше да се държи по женски и да признае по-голямото умение.

— Очевидно сте талантлива — каза възрастният мъж. — Но нямате голям опит в преподаването.

Сарене кимна. Еондел беше военен командир. Сигурно десетилетия наред бе обучавал новобранци.

— Знаете доста неща за фехтовката, милорд.

— Интересна ми е, а и съм посещавал Дуладел много пъти. Местните отказваха да признаят бойните умения на човек, ако не разбира от фехтовка, без значение колко битки е спечелил.

Сарене се изправи и посегна към учебните сирове.

— Искате ли двубой, милорд? — Тя опря едно от остриетата в дланта си.

Еондел я погледна изненадано.

— Аз… не съм се дуелирал с жена, ваше височество. Не мисля, че ще е уместно.

— Глупости. — Тя му подхвърли другия меч. — Защитавайте се.

След това нападна, без да му дава повече шанс да възрази. Еондел залитна, изненадан от внезапната й атака. Воинското му обучение взе връх и той започна да парира ударите й с изумително майсторство. Сарене бе предположила от думите му, че познанията му по фехтовка са теоретични. Грешеше.

Еондел се включи в двубоя решително. Оръжието му свистеше във въздуха толкова бързо, че бе почти невъзможно да се види. Само дългогодишните тренировки позволяваха на Сарене да го парира. Стаята се огласи от дрънченето на оръжията и жените спряха, за да проследят напрегнатата битка на инструкторите.

Сарене не бе свикнала да се дуелира с толкова добри противници. Еондел беше висок колкото нея, което премахваше всякакво предимство в обсега, а и разполагаше с опита и рефлексите на човек, прекарал целия си живот по бойните полета. Двамата се въртяха из залата, използваха жени, столове и всичко останало, за да пречат на атаките на противника. Мечовете им свистяха и дрънчаха, спускаха се за удар или се извиваха за париране.

Еондел беше твърде добър. Можеше да го удържи, но бе толкова затруднена да се защитава, че не можеше и да помисли за атака. Потта се стичаше по челото й. Сарене осъзна, че всички в помещението ги наблюдават.

В този миг нещо в Еондел се промени. Позата му се отпусна леко и Сарене удари инстинктивно. Затъпеното й острие проби защитата му и го докосна по врата. Еондел се усмихна леко.

— Нямам друг избор, освен да се призная за победен, милейди.

Сарене се засрами, защото разбра, че се е оставил да го победи, за да не накърни авторитета й пред другите.

Еондел се поклони, а принцесата се почувства много неловко.

Двамата се отправиха към дъното на залата и приеха чаши от Лукел, който ги поздрави за представлението. Докато пиеше, Сарене внезапно осъзна нещо. Досега мислеше за времето си в Арелон като за състезание, нещо като повечето й политически интриги. Сложна, но все пак приятна игра.

Оказа се различно. Еондел я бе оставил да победи, защото искаше да защити авторитета й. За него това не бе игра. Арелон беше неговата държава, неговият народ и той щеше да стори всичко, за да ги защити. Този път бе различно. Ако се провалеше, нямаше да загуби търговски права или строителен договор. Щеше да погуби живот. Истински хора. Тази мисъл бе доста отрезвяваща.

Еондел погледна в чашата си и изви вежди скептично.

— Само вода ли е? — попита той Сарене.

— Водата е добра за вас, милорд.

— Не съм много сигурен. Откъде я взехте?

— Преварена е, след което е прелята няколко пъти, за да възвърне вкуса си. Не бих позволила на жените да започнат да залитат от пиене, докато опитват да тренират.

— Арелонското вино не е много силно, братовчедке — отбеляза Лукел.

— Достатъчно силно е — възрази тя. — Пийте, лорд Еондел. Не искам да се обезводните.

Еондел се подчини, макар изражението му да си остана неодобрително.

Сарене се обърна към ученичките си, за да продължат тренировките, но откри, че вниманието им е заето с нещо друго. Лорд Шуден се бе дръпнал в единия край на залата. Беше затворил очи и се движеше грациозно. Мускулите му се стягаха, докато ръцете описваха фигури, а тялото ги следваше. Движенията бяха бавни и прецизни, но по кожата му лъщеше пот.

Беше като танц. Шуден правеше дълги стъпки, краката му се повдигаха във въздуха с опънати пръсти, преди да стъпи на пода. Ръцете се движеха постоянно с напрегнати мускули сякаш се бореше с някаква невидима сила.

Постепенно той ускори темпото. Движеше се все по-бързо. Стъпките станаха подскоци, а ръцете му се мятаха като камшици из въздуха.

Жените гледаха мълчаливо с опулени очи и отворена уста.

Единственият шум идваше от свистенето на въздуха при светкавичните движения и тропота на краката му.

Той завърши внезапно, приземявайки се след поредния скок. Краката му тупнаха в пода, а ръцете останаха разперени с разтворени длани. Той сгъна ръце навътре, като две затварящи се тежки порти, и долепи дланите. След това се поклони и издиша дълбоко.

Сарене изчака малко, преди да смотолеви:

— Милостиви Доми, вече изобщо няма да се концентрират.

Еондел се засмя тихо.

— Шуден е интересен младеж. Непрекъснато се оплаква, че жените го преследват, но не може да издържи да не се изфука. Въпреки всичко си остава мъж, при това млад.

Сарене кимна. Шуден завърши ритуала си и се засрами, като осъзна колко внимание е привлякъл. Той сведе поглед, мина покрай жените и се присъедини към Сарене и Еондел.

— Това беше… неочаквано — подхвърли принцесата, докато Шуден приемаше чаша с вода от Лукел.

— Извинете, лейди Сарене — отвърна той между глътките. — От вашите тренировки ми се прииска да се упражнявам. Мислех, че останалите се заети и няма да ми обърнат внимание.

— Жените винаги ти обръщат внимание, приятелю. — Еондел поклати сивокосата си глава. — Другия път, когато се оплакваш, че те преследват, ще ти припомня това малко фиаско.

Шуден се изчерви отново и кимна примирено.

— Какво беше това упражнение? — попита любопитно Сарене. — Не съм виждала нищо подобно.

— Нарича се чайшан — обясни Шуден. — Загряващо упражнение за фокусиране на ума и тялото, когато се приготвяш за битка.

— Впечатляващо — обади се Лукел.

— Аз съм аматьор — скромно сведе глава Шуден. — В Джиндо има хора, които го правят толкова бързо, че чак ти се завива свят.

— Е, добре, дами — обяви Сарене и се обърна към жените, които продължаваха да зяпат Шуден. — Ще благодарим на лорд Шуден за демонстрацията по-късно. Сега трябва да упражнявате мушканията. Не мислете, че ще ви се размине само с неколкоминутна тренировка!

Тя взе сира, за да възобнови обучението, а в залата се разнесоха няколко недоволни стона.

 

 

— Утре ще са много схванати — усмихна се Сарене.

— Милейди, казвате го с такава страст, сякаш се наслаждавате на тази възможност. — Аше пулсираше леко, докато говореше.

— За тях ще е добре — сви рамене Сарене. — Повечето са толкова разглезени, че най-сериозната болка, която са изпитвали, е убождане с игла.

— Съжалявам, че изпуснах тренировката — каза Аше. — Не съм виждал чайшан от десетилетия.

— Виждал си и преди ли?

— Наблюдавал съм много неща, милейди — отговори Аше. — Сеоните живеят дълго.

Сарене кимна. Вървяха по една улица в Кае, а в далечината се извисяваха огромните стени на Елантрис. Уличните търговци разпознаваха по роклята, че дамата е от двора, и трескаво й предлагаха стоките си. Кае съществуваше, за да поддържа арелонската аристокрация и да се грижи за помпозните й вкусове. Непрекъснато й тикаха позлатени чаши, екзотични подправки и екстравагантни дрехи, от които й се повдигаше.

Доколкото знаеше, тези търговци бяха единствената средна класа в Арелон. Те се състезаваха за благоразположението на краля и вероятно таяха надежда за титла за сметка на конкуренцията, селяните и собственото си достойнство. Арелон се превръщаше в страна на ужасяващ комерсиализъм. Успехът и провалът вече не носеха само богатство и бедност, а определяха вероятността човек да бъде продаден във виртуално робство.

Сарене разбутваше търговците, макар че усилията й не ги обезкуражаваха. Изпита облекчение, когато най-сетне зави зад ъгъла и видя коратския храм.

Устоя на желанието да измине с тичане последната отсечка и запази равномерна крачка, докато не стигна до портите на широката сграда.

Пусна няколко от последните монети, които бе донесла от Теод, в кутията за подаяния и тръгна да търси свещеника. Чувстваше се уютно в храма. За разлика от деретските църкви, които бяха строги и официални, украсени с щитове, копия и по някой гоблен, коратските бяха по-разчупени. По стените висяха завеси, дарение от по-заможните вярващи, под тях имаше саксии с растения, напъпили в настъпващата пролет. Таванът беше нисък и без купол, но прозорците бяха достатъчно широки, така че помещението не изглеждаше мрачно.

— Здравей, дете — чу се глас отстрани. Жрецът Омин стоеше до един от прозорците и гледаше към града.

— Здравейте, отче Омин. — Сарене направи реверанс. — Притеснявам ли ви?

— Не, разбира се. Как си? Липсваше ми на снощната литургия.

— Съжалявам, отче. — Сарене се изчерви леко. — Трябваше да присъствам на един бал.

— Аха. Не чувствай вина, дете. Създаването на познанства не трябва да се подценява, особено когато си в нов град.

Сарене кимна и мина покрай скамейките, за да застане до ниския жрец. Дребният му ръст не се забелязваше често. Омин беше издигнал подиум до олтара и така увеличаваше ръста си, докато проповядваше. Но сега, докато стоеше до него, Сарене виждаше колко се извисява. Беше твърде нисък дори за арелонец и едва стигаше до гърдите й.

— Притеснява ли те нещо, дете? — попита Омин. Беше почти плешив и носеше свободна роба, пристегната на кръста с бял колан. Имаше поразителни сини очи, а на светлата дреха се открояваше нефритен коратски медальон с аона Оми.

Беше добър човек. Нещо, което не можеше да каже за много хора, дори сред жреците.

Някои от теодските свещеници я дразнеха много. Омин беше разсъдлив и бащински грижовен, макар да имаше досадния навик да се отплесва в мисли. Понякога се разсейваше толкова, че минаваха минути, преди да забележи, че събеседниците му го чакат.

— Не бях сигурна кого да попитам, отче — поде Сарене. — Трябва да направя вдовишко изпитание, но никой не ми обяснява какво е това.

— Аха. — Омин кимна с лъскавата си плешива глава. — Наистина е объркващо за един чужденец.

— Защо никой не ми обяснява?

— Церемонията е полурелигиозна, останала е от дните, когато Елантрис управляваше тук. Всичко, свързано с града, е табу в Арелон, особено за вярващите.

— И как да разбера какво се очаква от мен? — попита раздразнено Сарене.

— Не се гневи, дете — отговори с успокояващ тон Омин. — Табу е, но само по обичай, не според доктрината. Не мисля, че Доми би имал нещо против да задоволя любопитството ти.

— Благодаря, отче — въздъхна Сарене с облекчение.

— След като съпругът ти е починал, очаква се да покажеш мъката си открито, иначе хората ще решат, че не си го обичала.

— Но аз не го обичах. Дори не го познавах.

— Въпреки това е уместно да изпълниш изпитанието. Мащабът на вдовишкото изпитание показва колко важен е бил съюзът и колко уважаваш съпруга си. Ако се прескочи, би било лош знак.

— Но това не е ли езически ритуал?

— Не точно. — Омин поклати глава. — Елантрисците го въведоха, но няма нищо общо с тяхната религия. Просто е акт на милосърдие, който се е превърнал в традиция.

Сарене повдигна вежди.

— Честно казано, изненадана съм как говорите за елантрисците, отче.

Очите на Омин заблестяха.

— Това, че деретските артети мразят елантрисците, не значи, че и Доми ги мрази. Не вярвам, че те бяха богове. Мнозина имаха голямо самомнение, но имах доста приятели сред тях. Шаод вземаше и добри, и лоши, егоисти и състрадателни. Някои от най-благородните хора, които познавах, живееха в града. Много ми е мъчно за това, което ги споходи.

Сарене замълча за миг.

— Доми ли беше, отче? Той ли ги прокълна, както разправят?

— Всичко се случва по волята на Доми, дете. Но не мисля, че „проклятие“ е точната дума. Понякога Доми праща бедствия на света, друг път заразява невинно дете с ужасна болест. И това не са проклятия, както и случилото се с Елантрис. Просто така е устроен светът. Всичко трябва да се развива и понякога развитието е право нагоре. Някои падат, други се издигат. Някои страдат, а други имат късмет. Това е единственият начин да се научим да разчитаме един на друг. Ако някой е благословен, за него е привилегия да помага на изпадналите в затруднение. Единството се постига с борба, дете.

Сарене се замисли.

— Значи не мислите, че елантрисците, доколкото са останали, са дяволи?

— Свракис, както ги наричат фьорденците? — Омин се развесели. — Не, макар че новият гьорн проповядва така. Боя се, че неговото учение ще посее само омраза.

Сарене потупа бузата си замислено.

— Може би това цели.

— Какво ли се опитва да постигне?

— Не знам — призна тя.

Омин поклати глава отново.

— Не мога да повярвам, че някой последовател на Бог, дори гьорн, би направил подобно нещо. — Той се загледа отнесено, с леко намръщено изражение.

— Отче? — закачи го Сарене. — Отче?

При второто дръпване Омин поклати глава, сякаш изненадан, че още е тук.

— Съжалявам, дете. За какво говорехме?

— Така и не ми дообяснихте какво е вдовишкото изпитание — напомни му тя. Дребният жрец наистина се отплесваше лесно.

— А, да. Вдовишкото изпитание. Накратко казано, очаква се да извършиш нещо добро за страната. Колкото повече си обичала съпруга си и колкото си по-издигната, толкова по-впечатляващо трябва да е изпитанието. Повечето жени раздават храна или дрехи на бедните. Но ако го приемаш лично, толкова по-добро впечатление ще създадеш. Изпитанието е вид служба, средство, с което да се смирят високопоставените.

— Но откъде да намеря пари? — Все още не беше решила как да поиска издръжка от новия си баща.

— Пари ли? — изненада се Омин. — Ами ти си една от най-богатите личности в Арелон. Не го ли знаеш?

— Какво?

— Ти наследи имението на принц Раоден, дете. Той беше много богат. Баща му се грижеше за това. Според системата на крал Ядон няма как престолонаследникът да не е богат, поне колкото един херцог. По същата причина би било крайно срамно, ако снаха му не е изключително заможна. Просто трябва да поговориш с кралския ковчежник. Сигурен съм, че той ще се погрижи за теб.

— Благодаря, отче — отдъхна си Сарене и прегърна топло дребния мъж. — Трябва да вървя.

— Винаги си добре дошла, дъще. — Омин отново се загледа към града. — Затова съм тук. — Само след миг той бе забравил за присъствието й, отпътувал към необятните дълбини на разума си.

 

 

Аше я чакаше навън и кръжеше около вратата с характерното си търпение.

— Не знам защо се притесняваш — каза му Сарене. — Омин харесва Елантрис, нямаше да има нещо против, ако влезеш.

Аше запулсира леко. Не беше влизал в коратска църква, откакто преди години лично патриархът Сейналан го бе изгонил от една.

— Няма нищо, милейди. Струва ми се, че каквото и да разправя жрецът, и двамата ще се чувстваме по-добре, ако не се виждаме.

— Не съм съгласна. Но няма да споря. Чу ли нещо от разговора ни?

— Сеоните имат добри уши, милейди.

— Изобщо нямате уши — отбеляза тя. — Какво мислиш?

— Звучи като добър начин милейди да набере популярност в града.

— И аз така реших.

— Още нещо, милейди. Двамата говорехте за деретския гьорн и Елантрис. Миналата нощ, докато наглеждах града, забелязах гьорн Хратен на стената. Вече го засичам няколко пъти. Държи се доста приятелски с капитана на градската стража.

— Какво ли се опитва да постигне? — притесни се Сарене.

— И аз се чудя, милейди.

Сарене се намръщи, замислена какво знае за действията на гьорна и Елантрис. Не можеше да направи връзка. Но пък й хрумна нещо. Може би можеше да разреши един от проблемите си и едновременно с това да затрудни гьорна.

— Може би не е нужно да съм наясно какво цели, за да му попреча.

— Със сигурност би било полезно, милейди.

— Не мога да си позволя този лукс. Гьорнът иска хората да намразят елантрисците. Значи моята работа е да му се противопоставя.

— Какво планирате, милейди?

— Ще видиш — усмихна се тя. — Първо, да се върнем в покоите ми. От доста време искам да се чуя с баща ми.

 

 

— Ене? Радвам се, че се обади. Притеснявах се за теб. — Светещата глава на Евънтео висеше пред нея.

— Можеше да ме потърсиш по всяко време, татко — отвърна Сарене.

— Не исках да ти досаждам, скъпа. Знам колко цениш независимостта си.

— Независимостта е на второ място пред дълга. Нациите рухват. Нямаме време да се тревожим за чувствата си.

— Ще се поправя — засмя се баща й.

— Какво става в Теод, татко?

— Нещата не вървят на добре. — Гласът на Евънтео помръкна. — Времената са опасни. Потуших нов култ на джескерски мистерии. Винаги се появяват, щом наближи затъмнение.

Сарене потръпна. Участниците в мистериите бяха странни хора и баща й не обичаше да се разправя с тях. В гласа му се долавяше резервираност. Явно още нещо го измъчваше.

— Има още, нали?

— Боя се, че да, Ене — призна баща й. — Нещо по-лошо.

— Какво?

— Нали познаваш Ашгрес, посланика на Фьорден?

— Да — намръщи се Сарене. — Какво е направил? Заклеймил те е публично?

— Не, нещо по-лошо. — Баща й се угрижи съвсем. — Тръгна си.

— Тръгна си? От страната ли? След всичките усилия на Фьорден да създаде отново дипломатическо представителство?

— Точно така, Ене. Помъкна целия си антураж, изнесе прощална реч на кея и замина. Имаше нещо тревожно в цялата работа.

— Това не е добре — съгласи се Сарене. Фьорден се държеше догматично по отношение на присъствието си в Теод. За да си тръгне, Ашгрес бе получил лично нареждане от вирна. Сякаш се бяха отказали от Теод завинаги.

— Уплашен съм, Ене. — Думите я сразиха повече от всичко. Баща й беше най-силната личност, която познаваше.

— Не бива да говориш така.

— Само пред теб, Ене — каза Евънтео. — Искам да разбереш колко сериозна е ситуацията.

— Знам. Разбирам. Тук, в Кае, има гьорн.

Баща й изпсува, което не си позволяваше пред нея.

— Мисля, че мога да го удържа, татко — продължи бързо Сарене. — Двамата вече се дебнем.

— Кой е?

— Казва се Хратен.

Баща й изпсува още по-вулгарно.

— Идос Доми, Сарене! Знаеш ли кой е този? Хратен е гьорнът, който е служил в Дуладел шест месеца преди рухването на републиката.

— Досетих се, че е той.

— Трябва да се махнеш, Сарене. Този човек е опасен. Знаеш ли колко хора загинаха в дуладелската революция? Имаше десетки хиляди жертви.

— Знам, татко.

— Изпращам ти кораб. Ще се окопаем тук, където нито един гьорн не може да проникне.

— Няма да тръгна, татко — каза Сарене решително.

— Сарене, помисли логично. — Евънтео заговори тихо и настойчиво, както правеше, когато искаше да я накара да свърши нещо. Обикновено успяваше. Беше един от малцината, който можеше да я убеди. — Всички знаят, че арелонското управление е трагично. Ако този гьорн е повалил Дуладел, няма да има проблем да стори същото в Арелон. Не може да се надяваш, че ще го спреш, щом цялата страна е срещу теб.

— Татко, трябва да остана, независимо от ситуацията.

— Каква лоялност им дължиш? — изтъкна Евънтео. — Съпруг, когото не познаваше? Народ, който не е твой?

— Аз съм дъщеря на техния крал.

— И тук си дъщеря на крал. Каква е разликата? Тук хората те познават и уважават.

— Те ме познават, татко, но за уважението… — Сарене се почувства неудобно. Старите чувства започнаха да вземат връх. Чувствата, които я бяха накарали да напусне родината си на първо място, да зареже всичко в полза на чуждата страна.

— Не разбирам, Ене. — Баща й изглеждаше наранен.

Сарене въздъхна и затвори очи.

— О, татко, ти така и не го видя. За теб бях наслада, красивата ти и интелигентна дъщеря. Никой не смееше да ти каже какво наистина мисли за мен.

— За какво говориш? — настоя той, използвайки кралския си тон.

— Татко. Аз съм на двайсет и пет, пряма, съобразителна и често безочлива. Сигурно си забелязал, че никой не ми поиска ръката.

Баща й замълча за момент.

— Мислил съм по въпроса — призна накрая той.

— Бях неомъжената дъщеря на краля, трън, който никой не искаше да докосва. — Сарене опитваше безуспешно да прикрие горчивината в гласа си. — Мъжете се присмиваха зад гърба ми. Никой не смееше да се ангажира романтично с мен, защото щеше да стане обект на подигравки.

— Мислех, че просто си независима. Че не мислиш никого за достатъчно достоен.

Сарене се засмя сухо.

— Ти ме обичаш, татко. Никой родител не би признал, че детето му е непривлекателно. Истината е, че никой не желае интелигентна жена.

— Не е вярно — възрази баща й незабавно. — Майка ти е брилянтна.

— Ти си изключение и затова не можеш да го осъзнаеш. Силната жена не е предимство в този свят, дори в Теод, за който винаги съм твърдяла, че е по-напред от останалите страни. Но няма голяма разлика. Казват, че дават свобода на жените си, но всъщност така изтъкват, че свободата е тяхна, щом могат да я раздават. В Теод съм стара мома. В Арелон съм вдовица — продължи тя. — Има огромна разлика. Колкото и да обичам Теод, ще трябва да живея постоянно със съзнанието, че никой не ме иска. Тук поне мога да се убеждавам, че някой някога ме е желал, дори само по политическа причина.

— Може да ти намерим жених.

— Не мисля, татко. — Сарене поклати глава и седна на стола. — Теорн вече има деца и съпругът ми няма шанс да седне на трона, а това беше единствената причина някой да помисли за женитба с мен. Държавите под деретски контрол не биха се сродили с нас. Така остава само Арелон, а брачният договор ми забранява да се омъжвам отново. Не, наистина няма кой, татко. По-добре да се възползвам от положението си тук. Поне мога да си спечеля уважение, без да се притеснявам как действията ми ще се отразят на брачните перспективи.

— Разбирам — каза баща й. Можеше да долови недоволството в гласа му.

— Татко, нали не трябва да ти напомням да не се тревожиш за мен? Имаме много по-големи проблеми.

— Няма как да не се тревожа за теб. Ти си единствената ми дъщеря.

Сарене поклати глава, решена да смени темата, преди да заплаче. Беше засрамена, че е унищожила идиличната му представа за нея, и се чудеше как да смени темата на разговора.

— Чичо Кайн е тук, в Кае.

Успя. Чу как баща й си поема остро дъх от другата страна на сеона.

— Не искам да чувам името му, Ене.

— Но…

— Не.

Сарене въздъхна.

— Добре, разкажи ми за Фьорден. Какво планира вирнът, според теб?

— Този път наистина нямам представа. — Евънтео позволи да бъде отклонен от темата. — Сигурно е нещо голямо. Навсякъде започват да затварят границите пред търговците ни, а посланиците взеха да изчезват. Замислям се да ги призова обратно.

— Ами шпионите?

— Изчезват почти толкова бързо. Не съм успявал да вкарам някого във Велдинг от месеци. Само Доми знае какво кроят вирнът и гьорните. Изпращането на шпиони във Фьорден тези дни е истинско самоубийство.

— Но го правиш въпреки това — каза тихо Сарене, доловила болката в гласа му.

— Налага се. Това, което открият, може да спаси хиляди, макар че от това не ми става по-леко. Иска ми се да можехме да внедрим някого в Дакор.

— В манастира ли?

— Да — потвърди Евънтео. — Знаем с какво се занимават другите манастири. Ратбор обучава убийци, Фелдор — шпиони, а останалите — войници. Дакор обаче ме притеснява. Чувал съм ужасяващи неща за този манастир. Не мога да повярвам, че някой, дори деретите, са способни на такива неща.

— Това значи ли, че Фьорден се готви за война?

— Не знам. Засега не изглежда, но кой знае. Вирнът може да ни изпрати многонационална армия по всяко време. Малката ми утеха е, че той едва ли знае, че го осъзнаваме. За съжаление това ме поставя в трудна позиция.

— Как така?

В гласа на баща й се усети колебание.

— Ако вирнът обяви свещена война, това ще е краят на Теод. Не можем да устоим на обединените източни страни. Ене, няма да стоя и да гледам как колят хората ми.

— Обмисляш капитулация ли? — ядоса се Сарене.

— Кралят има дълг да закриля народа си. Ако трябва да избирам между обръщане на вярата и унищожение, мисля, че ще трябва да избера покръстването.

— Ще станеш като безгръбначните джиндосци.

— Те са мъдри хора, Сарене — заяви баща й твърдо. — Направиха каквото бе нужно, за да оцелеят.

— Но това значи да се предадеш!

— Значи, че трябва да сторя необходимото. Засега няма да правя нищо. Докато има две нации, които все още се държат, имаме надежда. Но ако Арелон падне, ще бъда принуден да се предам. Не можем да се борим с целия свят. Както една песъчинка не може да се пребори с океана.

— Но… — гласът на Сарене заглъхна. Виждаше затрудненията на баща си. Военната съпротива срещу Фьорден щеше да е напълно безмислена. Обръщане или смърт — и двете бяха неприятни, но покръстването очевидно оставаше логичният избор. Един вътрешен глас я убеждаваше, че смъртта си струва, ако би доказала, че истината е по-силна от физическата мощ. Трябваше да се погрижи баща й да не се изправя пред такъв избор. Ако успееше да спре Хратен, можеше да спре и вирна. Поне за известно време.

— Със сигурност оставам, татко — обяви тя.

— Знам, Ене. Ще бъде опасно.

— Разбирам. Но ако Арелон падне, предпочитам да съм мъртва, вместо да гледам какво ще се случва в Теод.

— Внимавай и дръж гьорна под око. О, и ако случайно разбереш защо вирнът потопява корабите на Ядон, ми кажи.

— Какво? — изуми се Сарене.

— Не знаеш ли?

— Какво да знам? — настоя тя.

— Крал Ядон загуби почти цялата си търговска флота. Според официалните доклади това е дело на пирати, останки от флотата на Дрезгавия Дреок. Но според моите информатори е намесен Фьорден.

— Това било значи!

— Кое?

— Преди четири дни бях на бал — обясни Сарене. — Един слуга достави съобщение на краля, което го разстрои сериозно.

— Времевият период съвпада. Аз разбрах преди два дена.

— Защо му е на вирна да потапя мирни търговски съдове? — зачуди се Сарене. — Освен ако… Идос Доми! Ако кралят загуби приходите си, ще е лесно да загуби и трона!

— Верни ли са тези глупости, че титлите са обвързани с парите?

— Напълно. Ядон отнема титлите, ако семействата не могат да поддържат приходите си. Ако загуби собствените си средства, това ще унищожи основата на управлението му. Хратен може да го замени с друг. Човек, който ще по-благосклонен към Шу-Дерет, тогава няма да има нужда от революция.

— Звучи правдоподобно. Ядон сам си го проси, като използва толкова нестабилна система за управление.

— Сигурно е Телрий. Затова е изхарчил толкова пари за бала. Херцогът искаше да демонстрира финансова стабилност. Не бих се учудила, ако е покрил разходите си с планина от фьорденско злато.

— Какво ще правиш?

— Ще го спра — отвърна Сарене. — Въпреки че ми е неприятно. Ядон наистина не ми харесва.

— За жалост явно Хратен ни е избрал съюзниците.

Сарене кимна.

— Оставил ми е Елантрис и Ядон. Незавидна позиция.

— Всички се стараем максимално, като използваме даденото от Доми.

— Говориш като жрец.

— Напоследък намирам причини да се обърна към религията.

Сарене се замисли за момент, преди да отговори.

— Мъдър избор, татко. Ако Доми иска да ни помогне, сега е моментът. Краят на Теод ще е край и на Шу-Корат.

— Може би за известно време — отвърна баща й. — Истината не може да бъде победена. Въпреки че хората го забравят често.

 

 

Сарене лежеше в леглото, загасила лампите. Аше висеше в далечния край на стаята, но светлината му бе приглушена, така че изглеждаше като рисунка на аон върху стената.

Разговорът с баща й беше приключил преди час, но последствията щяха да витаят в ума й с месеци. Никога не обмисляше капитулацията, но сега изглеждаше почти неизбежна. Знаеше, че вирнът едва ли ще остави баща й да управлява, дори да смени вярата си. Също така знаеше, че Евънтео с готовност ще даде живота си, за да не страдат поданиците му.

Замисли се за собствения си живот и смесените спомени от Теод. В кралството бяха нещата, които обичаше най-много — баща, брат и майка.

Горите около пристанищната столица Теоин също й бяха скъп спомен. Помнеше как снегът покриваше земята. Една сутрин видя всичко обвито в красив слой лед. Дърветата изглеждаха като блестящи скъпоценности в зимното утро.

Но Теод й напомняше за болката и самотата. За изключването от обществото и униженията, на които я подлагаха мъжете. Още от ранни години бе доказала, че има остър ум и още по-остър език. Двете неща я отличаваха от останалите жени. Не че те не бяха интелигентни, просто бяха достатъчно мъдри да го крият, докато не се омъжат.

Не всички искаха глупави жени, но малцина се чувстваха удобно край някоя, която бе видимо по-умна от тях. Когато Сарене осъзна какво си е причинила, малцината, които можеха да я поискат, бяха вече женени. Тя разбра какво е мнението за нея в двора и се ужаси, когато научи колко й се присмиват. След това ставаше само по-лошо, а тя остаряваше. В земя, където всички бяха сгодени до осемнайсет, тя бе стара мома на двайсет и пет. Висока, суха и сприхава стара мома.

Самообвиненията й бяха прекъснати от шум. Не идваше от коридора или прозореца, а от нейната стая. Тя се надигна със затаен дъх, готова да скочи. След това осъзна, че шумът идва от стената. Намръщи се объркано. От онази страна нямаше никакви стаи. Това беше фасадата на двореца. Прозорецът й гледаше към града.

Шумът не се повтори и Сарене реши, че е нормално изпукване на сградата, и се опита да поспи въпреки тревогите си.