Брандън Сандърсън
Елантрис (17)

15.

Нощем, когато всичко потънеше в мрак, Хратен почти виждаше величието на Елантрис. Под обсипаното със звезди небе порутените сгради скриваха отчаянието си и се превръщаха в спомени. Спомени за град, построен с грижовност и майсторство, където всеки камък бе произведение на изкуството. Спомени за кули, които се извисяваха, гъделичкайки звездите в небето, и за куполи, широки като хълмове.

Но всичко беше илюзия. Под величието имаше поквара, която сега се виждаше ясно. Колко лесно заблуждаваха ересите, покрити със злато. Колко лесно се приемаше, че външната сила значи вътрешна праведност.

— Сънувай, Елантрис — прошепна Хратен и закрачи по стената, ограждаща града. — Помни какъв беше и опитвай да скриеш греховете си под покрова на мрака. Утре слънцето ще изгрее и истината ще лъсне отново.

— Милорд? Казахте ли нещо? — Хратен се обърна. Не беше забелязал патрулиращия страж. Мъжът носеше тежкото копие на рамото си, а факлата му бе почти догоряла.

— Не, просто размишлявах на глас.

Войникът кимна и продължи обиколката си. Вече бяха свикнали с Хратен, който посещаваше стените всяка вечер и се отдаваше на размишления. Тази нощ имаше по-специална цел, но по принцип обичаше да идва тук просто за да остане сам. Не беше сигурен защо градът го привлича. Отчасти заради любопитството. Не беше виждал Елантрис в пълния му разцвет и не разбираше как нещо, дори толкова величествено, бе устояло първо на военната, а после на религиозната мощ на Фьорден.

Освен това се чувстваше отговорен пред хората, или по-скоро съществата, които живееха вътре. Използваше ги като враг, за да обедини последователите си. Изпитваше вина. Доколкото виждаше, елантрисците не бяха дяволи, а клетници, поразени от ужасна болест. Те заслужаваха жалост, а не заклеймяване. Но щяха да се превърнат в дяволи, защото това беше най-лесният и безболезнен начин да обедини Арелон. Ако настроеше хората срещу управлението, както бе сторил в Дуладел, щеше да има смърт. Така също щеше да има кръвопролития, но се надяваше да са по-малки.

Какви ли не грижи трябваше да понесе в служба на Джадет. Нямаше значение, че действаше в името на църквата и спасяваше хиляди души. Разрушенията, които бе предизвикал в Дуладел, мачкаха душата му като мелничен камък. Хора, които му вярваха, бяха мъртви и цялото общество бе потопено в хаос.

Но Джадет изискваше саможертви. Какво е съвестта на един човек в сравнение със славата на Неговото властване? Какво беше малко вина, когато цяла нация беше обединена под внимателното око на Джадет? Хратен не можеше да премахне белезите, но бе по-добре да страда един човек, отколкото цял народ да упорства в ерес.

Той обърна гръб на Елантрис и се загледа в мигащите светлини на Кае. Джадет му даваше нова възможност. Този път щеше да направи нещата различно. Щеше да избегне революцията и кръвопролитията от обръщането на едната класа срещу другата. Хратен щеше да упражни натиска внимателно, Ядон щеше да се огъне и да бъде заменен от някой по-послушен.

След това благородниците щяха да се покръстят лесно. Единствените пострадали, жертвените агнета в плана му, щяха да са елантрисците.

Беше добра стратегия. Знаеше, че може да свали арелонската монархия лесно, защото вече бе слаба и пропукана. Народът беше толкова потиснат, че щеше да приеме ново управление, преди да разбере за свалянето на Ядон. Без революции. Всичко щеше да е чисто.

Освен ако не направеше грешка. Беше посетил фермите и градчетата около Кае. Знаеше, че хората не могат да се подчиняват още дълго. При възможност щяха да се надигнат и да изколят цялата благородническа класа. Това го изнервяше, основно защото знаеше, че ако се случи, ще извлече полза. Логичният гьорн щеше да яхне разрухата като могъщ жребец и да я използва, за да накара цялата нация да повярва в Дерет.

Хратен въздъхна и продължи разходката си. Тази част от стената беше почистена от стражите, но ако продължеше нататък, щеше да стигне до места, омазани с мръсотия и слуз. Не беше сигурен какво я причинява, но цялата стена, без сектора при портата, бе покрита с нея.

Преди да стигне до мръсните участъци, забеляза групичка мъже. Всички носеха наметала, макар нощта да не бе студена. Може би смятаха, че така изглеждаха по-незабележими. В такъв случай може би херцог Телрий не трябваше да носи толкова скъпо лилаво наметало със сребърни бродерии.

Хратен поклати глава при тази проява на материализъм. С какви ли не хора трябваше да работи, за да изпълни целите на Джадет… Херцог Телрий не свали качулката си и не се поклони подобаващо, докато жрецът приближаваше. Хратен не го и очакваше от него.

Все пак херцогът кимна на стражите си да ги оставят насаме.

Хратен се приближи и се облегна на парапета, взрян в град Кае. Светлините примигваха. В града имаше толкова много богаташи, че навсякъде разполагаха със свещи и масло за лампи. Хратен беше посещавал някои големи градове, които нощем помръкваха като Елантрис.

— Няма ли да ме попитате защо поисках да се срещнем? — започна Телрий.

— Имате колебания за плана ни — отвърна простичко Хратен.

Телрий се сепна, изненадан, че жрецът го разбира толкова добре.

— Ами, да. Щом знаете, сигурно и вие имате колебания.

— Никакви — отговори Хратен. — Маниерите и тайната среща, която поискахте, ви издават.

Телрий се намръщи. Този мъж бе свикнал да доминира във всеки разговор. Затова ли се притесняваше? Дали Хратен го бе обидил? Жрецът го погледна в очите и разбра, че не това е причината. В началото Телрий нямаше търпение да се договори с Фьорден и определено се наслаждаваше на празненството, което бе организирал. Какво се бе променило? Хратен не можеше да си позволи да пропусне такава възможност. Само да имаше повече време. От трите месеца му оставаха по-малко от осемдесет дни. Ако разполагаше с година, щеше да работи по-деликатно и прецизно. За съжаление не можеше да си позволи такъв лукс. Прямата атака с помощта на Телрий му осигуряваше най-добър шанс за гладка промяна на властта.

— Кажете, какво ви тревожи? — подкани Хратен.

— Ами — започна колебливо херцогът, — не съм сигурен, че искам да работя с Фьорден.

Хратен повдигна въпросително вежди.

— Преди нямахте такива колебания.

Телрий го изгледа изпод качулката. На бледата лунна светлина родилният му белег изглеждаше като продължение на сенките и му придаваше обречен вид, или поне щеше, ако екстравагантният костюм не съсипваше впечатлението.

Телрий се мръщеше.

— На празненството тази вечер чух много интересни неща, гьорн. Вие ли сте били в Дуладел преди рухването?

Това значи.

— Бях там.

— И сега сте тук — каза Телрий. — Защо се чудите, че аристократите се притесняват от тази новина? Цялата управляваща класа на Дуладел беше изклана по време на революцията! Според моите източници вие сте имали сериозен пръст в цялата работа.

Може би мъжът не беше толкова глупав, за колкото го мислеше. Притесненията на Телрий бяха основателни. Хратен трябваше да говори деликатно. Той кимна към стражите на херцога, които се бяха дръпнали настрани.

— Откъде намерихте тези мъже, милорд?

Телрий го изгледа.

— Това какво общо има?

— Отговорете ми.

Херцогът се обърна към войниците.

— Вербувах ги от градската стража на Елантрис за мои телохранители.

Хратен кимна.

— И с колко такива стражи разполагате?

— Петнайсет.

— Как преценявате уменията им?

Телрий сви рамене.

— Предполагам, че ги бива. Не съм ги виждал да се бият.

— Сигурно никога не са се били. Войниците в Арелон нямат действителен опит.

— Какво намеквате, гьорн? — попита херцогът сприхаво.

Хратен се обърна към поста на градската стража, осветен в далечината от факлите в основата на стената.

— Стражата е от около петстотин души, нали? Да кажем, седемстотин? Ако включите стражите в Кае и личната охрана на благородниците, стават към хиляда. Дори да прибавите легиона на лорд Еондел, разполагате с под хиляда и петстотин войници в околността.

— И? — попита Телрий.

Хратен се завъртя.

— Наистина ли мислите, че вирнът има нужда от революция, за да поеме контрол над Арелон?

— Вирнът няма армия. Фьорден разполага само със скромен защитен контингент.

— Не говоря за Фьорден — продължи Хратен. — Говоря за вирна, регента на Сътворението, водача на Шу-Дерет. Хайде, лорд Телрий, нека говорим честно. Колко войска има в Хровел? В Джадор? В Сворден? В останалите източни държави? Тези хора са дерети. Мислите ли, че няма да се надигнат при команда от вирна?

Телрий замълча.

Хратен кимна, видял разбирането в очите на херцога. Човекът обаче не осъзнаваше и половината. Вирнът даже нямаше нужда от чуждите армии, за да завладее Арелон. Малцина, освен най-висшите жреци, знаеха за втората, по-голямата сила, с която разполагаше: манастирите. От векове деретските монаси се обучаваха за война, убийства и… други изкуства. Защитата на Арелон беше толкова слаба, че вероятно страната можеше да бъде превзета от монасите на един манастир.

Хратен потръпна, когато си представи какво ще стане, ако… монасите от Дакор се изсипят над беззащитния Арелон. Той погледна към ръката си, където под доспехите все още носеше белези от престоя си там.

Разбира се, нямаше как да обясни тези неща на Телрий.

— Милорд — заговори Хратен честно. — Аз съм в Арелон, защото вирнът иска да даде на народа ви шанс за мирно покръстване. Ако желаеше да смачка страната ви, щеше да го направи. Вместо това изпрати мен. Единственото ми намерение е да сменя вярата на народа.

Телрий кимна бавно.

— Първата стъпка на този план е да се уверя, че управлението е благосклонно към деретската кауза. Това изисква смяна на управлението и нов крал на трона.

— Значи ми давате дума? — попита херцогът.

— Вие ще се възкачите на трона — каза Хратен.

Телрий кимна. Очевидно това чакаше да чуе. Досега обещанията на Хратен бяха мъгляви, но повече не можеше да протака. Думите му даваха доказателство, че се опитва да подкопае управлението, но това беше премерен риск, а Хратен бе много добър в подобни сметки.

— Има хора, които ще ви се противопоставят — предупреди го Телрий.

— Например?

— Онази жена, Сарене. Глуповатото й поведение е очевидна преструвка. Според информаторите ми проявява интерес към действията ви и тази вечер на празненството разпитваше доста.

Държанието на Телрий го изненада. Човекът изглеждаше толкова надут и претенциозен, ала явно имаше доза компетентност. Това можеше да е както предимство, така и недостатък.

— Не се бойте за момичето — каза Хратен. — Вземете парите, които ви осигурихме, и изчакайте. Скоро ще се появи възможност. Чухте ли новините, които кралят получи тази вечер?

Телрий се замисли, после кимна.

— Нещата се задвижиха, както обещах. Сега трябва да имаме търпение.

— Много добре — отвърна Телрий. Все още имаше съмнения, но логиката на Хратен и твърдото обещание явно бяха достатъчни да му повлияят. Херцогът се поклони леко с несвойствен респект. След това махна на телохранителите си да тръгват.

— Херцог Телрий — спря го Хратен, защото му хрумна нещо.

Херцогът се завъртя.

— Войниците ви имат ли още приятели в градската стража на Елантрис?

Телрий сви рамене.

— Предполагам.

— Удвоете заплащането им — прошепна Хратен, така че телохранителите да не го чуят. — Говорете добре за стражата и им позволявайте да прекарват известно време с бившите си другари. Може би ще е полезно в бъдеще да се знае, че сте човек, който възнаграждава лоялните.

— Вие ли ще платите допълнителните заплати? — попита внимателно Телрий.

Хратен завъртя очи.

— Щом се налага.

Телрий кимна и се отдалечи с войниците си.

Гьорнът се обърна, облегна се на парапета и погледна към Кае. Трябваше да изчака малко, преди да започне слизането.

Телрий още се притесняваше да признае официално Дерет и да се обвърже публично с Хратен. Мъжът се тревожеше прекалено, но може би за момента бе по-добре да изглежда религиозно консервативен.

Споменаването на Сарене обезпокои Хратен. По някаква причина дръзката теодска принцеса бе решила да му се противопоставя, макар че не й бе дал повод. Беше донякъде иронично. Тя не осъзнаваше, че Хратен не й е злостен враг, а истински съюзник. Народът й щеше да смени вярата си по един или друг начин. Или щяха да приемат хуманните методи на Хратен, или да бъдат смазани от армиите на Фьорден.

Жрецът се съмняваше, че някога би успял да я убеди в тази истина. Виждаше недоверието в очите й. Тя никога нямаше да повярва на думите му. Мразеше го с онази ирационална омраза на човек, който подсъзнателно осъзнава, че вярата му е по-нисша. Коратската религия бе изтляла в източните нации — така, както щеше да изчезне в Арелон и Теод. Шу-Корат беше слаб, липсваше му твърдост. Шу-Дерет бе силен и могъщ. Приличаха на две растения, които се бореха за една почва. Шу-Дерет щеше да задуши Шу-Корат.

Хратен изчака достатъчно време, преди да се обърне и да тръгне към стълбите, водещи към Кае. Тъкмо да почне да слиза, чу издумтяване и спря изненадано. Сякаш някой току-що бе затворил градската порта.

— Какво става? — попита Хратен стражите, стоящи под една мигаща факла.

Войниците свиха рамене, а единият посочи две фигури, които вървяха по мрачния площад.

— Явно са хванали някакви бегълци.

Хратен се намръщи.

— Това често ли се случва?

Стражът поклати глава.

— Повечето са твърде малоумни, за да бягат. От време на време някой опитва да се измъкне, но винаги го хващаме.

— Благодаря — отвърна Хратен и ги остави, за да започне дългото спускане. В дъното на стълбището беше главната казарма. Капитанът беше вътре, а очите му бяха подпухнали, сякаш току-що се бе събудил.

— Проблеми ли има, капитане? — попита Хратен.

Мъжът се обърна изненадано.

— О, вие ли сте, гьорн. Не, няма проблеми. Просто един от лейтенантите е постъпил неправилно.

— Пуснал е елантрисците обратно в града?

Капитанът се намръщи, но кимна. Хратен го беше виждал няколко пъти и не пропускаше да му бутне по някоя монета.

Мъжът беше почти негов.

Хратен извади кесията си.

— Капитане, следващия път ще ви предложа нещо друго.

Очите на войника блеснаха, щом започна да вади златните вирнинги с лика на вирн Вулфден.

— Искам да проуча един от тези елантрисци по теологични причини — обясни Хратен и остави купчината монети на масата. — Ще съм ви благодарен, ако следващият заловен се озове в храма ми, преди да бъде хвърлен в града.

— Това би могло да се уреди, милорд — отвърна мъжът и прибра монетите от масата с нетърпелив жест.

— Разбира се, никой не трябва да научава — предупреди го Хратен.

— Разбира се, милорд.