Брандън Сандърсън
Елантрис (11)

9.

Ако Дилаф беше куче, сигурно щеше да ръмжи. И даже да му излиза пяна от устата. Артетът се държеше по-зле от обикновено, откакто бяха слезли от стената на Елантрис. Хратен се обърна назад към града. Бяха стигнали почти до храма, но огромните стени на Елантрис все още се виждаха зад тях. Някъде там беше дразнещата жена, която бе успяла да го победи някак си.

— Беше чудесна — не можа да се сдържи Хратен. Като всеки от народа си, той имаше непоклатими предразсъдъци към теодците. Теод беше изгонил деретските жреци от пределите си преди петдесетина години заради едно дребно недоразумение и вече не им позволяваше достъп. Кралят почти бе стигнал дотам да изгони фьорденския посланик. Нямаше нито един теодец, който да е приел Шу-Дерет, а кралската фамилия беше известна със заклеймяването на всичко, свързано с деретите.

Въпреки това беше освежаващо да срещне някого, който с такава лекота да провали церемонията му. Хратен проповядваше от толкова отдавна и бе постигнал такова майсторство в манипулирането на тълпите, че почти не срещаше предизвикателство.

Миналогодишният му успех в Дуладел бе доказал, че човек дори може да събори държава, ако е достатъчно упорит.

За съжаление в Дуладел почти нямаше съпротива. Местните бяха твърде отворени и приемащи, за да предложат истинско предизвикателство. Накрая Хратен бе почувствал разочарование, докато управлението на държавата рухваше в краката му. Беше някак твърде лесно.

— Да, наистина е впечатляваща.

— Тя е по-прокълната и от останалите — изсъска Дилаф. — Принадлежи на единствената раса, мразена от Джадет.

Значи това го измъчваше. Мнозина във Фьорден приемаха, че за теодците няма надежда. Това бяха глупости. Просто оправдание, което допълваше историческата вражда с верска омраза. Но мнозина го приемаха и очевидно Дилаф бе един от тях.

— Джадет мрази само тези, които му вредят — поправи го Хратен.

— Те го мразят.

— Повечето дори не са чували името му, артет. Кралят, да. Той е прокълнат заради действията си срещу деретските жреци. Но на простите хора дори не е даден шанс. Щом Арелон падне под властта на Джадет, тогава ще мислим как да се справим с Теод. Страната няма да издържи дълго, при положение че целият цивилизован свят е обърнат срещу нея.

— Те ще бъдат унищожени — предрече Дилаф с гневен поглед. — Джадет няма да чака нашите жреци да пробият непоколебимите сърца на теодците.

— Бог Джадет може да се появи, само когато целият свят е под властта на Фьорден. — Хратен спря да съзерцава Елантрис и се обърна да влезе в храма. — Това включва и Теод.

Отговорът на Дилаф беше тих, но думите прозвучаха властно в ушите на Хратен.

— Може би — прошепна артетът. — Но има и друг начин. Бог Джадет ще се възвиси, когато всичко живо бъде обединено в неговата вяра. Теодците няма да ни пречат, ако ги унищожим. Щом последният теодец издъхне и всички елантрисци бъдат изгорени от лицето на Сикла, всички хора ще са във властта на вирна. Тогава Джадет ще дойде.

Думите бяха обезпокоителни. Хратен беше дошъл да спаси Арелон, а не да го изгори. Можеше да се наложи да подкопае монархията и да пролее малко благородническа кръв, но така щеше да спечели изкупление за цяла нация. За Хратен обединението на хората означаваше да обърне вярата им, а не да избие несъгласните.

Но може би похватът му беше грешен. Търпението на вирна не изглеждаше по-голямо от това на Дилаф. Тримесечният срок го доказваше. Хратен внезапно почувства припряност. Вирнът държеше на думата си. Ако Хратен не успееше да покръсти Арелон, страната щеше да бъде унищожена.

— Велики Джадет… — прошепна той, споменавайки името на божеството. Нещо, което правеше само в най-свещените случаи. Прав или грешен, не искаше кръвта на цяло кралство, па било то и еретическо, да тежи на съвестта му.

Трябваше да успее.

За щастие загубата от теодското момиче не беше толкова голяма, колкото тя си мислеше. Щом стигна до уреченото място, голяма зала в една от най-добрите странноприемници на града, поканените благородници вече го очакваха. Проповедта на стените на Елантрис беше малка част от плана да покръсти тези мъже.

— Здравейте, лордове — кимна им почтително Хратен.

— Не се преструвай, че всичко е наред, жрецо — каза Айдан, един от младите и гласовити благородници. — Обеща ни, че думите ти ще ни донесат могъщество. Според мен внесоха само могъщо объркване.

Хратен махна с ръка пренебрежително.

— Речта ми замая едно празноглаво момиче. Според хората принцесата не може да различи коя е лявата и коя е дясната и ръка. Не съм и очаквал да разбере проповедта ми. Лорд Айдан, не ми казвайте, че и вие сте объркан.

Айдан се изчерви.

— Не, разбира се, милорд. Просто не разбирам как от един разговор ще станем по-могъщи.

— Силата идва с опознаването на враговете. — Хратен тръгна през стаята, следван както винаги от Дилаф, и си избра място. Някои жреци предпочитаха да стоят прави, защото изглеждаха по-внушително, но Хратен бе открил, че е по-добре да седи. Така често караше слушателите да се чувстват неудобно, особено тези, които стояха прави. Човек сякаш държеше по-добре нещата под контрол, когато не се налагаше да се извисява над слушателите.

Айдан и останалите също започнаха да сядат. Хратен опря лакти на облегалките и изгледа публиката си мълчаливо. Веждите му се намръщиха леко, щом мярна едно от лицата в дъното. Възрастен мъж, към края на четирийсетте, с богати дрехи. Най-запомнящата се черта бе големият лилав белег на врата и лицето.

Хратен не беше канил херцог Телрий на срещата. Херцогът бе един от най-влиятелните благородници в Арелон, а жрецът се придържаше към младежите. Смяташе, че има по-малък шанс да спечели властимащите на своя страна. Младите нямаха търпение да се издигнат и бяха по-лесни за манипулиране. Хратен трябваше да говори по-внимателно тази вечер и можеше да изгради ценен съюз.

— Е — не издържа накрая Айдан под строгия му поглед. — Кои са те? Кои са нашите врагове?

— Елантрисците — изрече простичко Хратен. Усети как Дилаф се напрегна до него, щом спомена думата.

Айдан се засмя и погледна към неколцина от спътниците си.

— Елантрисците са мъртви от десет години, фьорденецо. Не представляват никаква заплаха.

— Не, млади милорде. Те са живи.

— Ако изобщо може да се каже.

— Не говоря за жалките клетници в града — поясни Хратен. — Говоря за елантрисците в съзнанието на хората. Кажи ми, Айдан. Познаваш ли хора, които мислят, че елантрисците ще се завърнат един ден?

Смехът на Айдан замря, щом се замисли над въпроса.

— Властта на Ядон изобщо не е абсолютна. Той е по-скоро регент, а не крал. Хората не очакват да ги управлява дълго. Те чакат благословените елантрисци да се завърнат. Според мнозина реод е фалшиво наказание, просто изпитание, за да се види кои ще останат верни на старата религия. Всички сте чували как се говори шепнешком за Елантрис.

В думите на Хратен имаше истина. Беше в Кае от няколко дни, но бе направил добро проучване. Малко преувеличаваше, но знаеше, че подобни мнения съществуват.

— Ядон не вижда опасността — продължи полека Хратен. — Не вижда, че управлението му по-скоро се търпи, отколкото приема. Докато хората имат ярки спомени за могъществото на Елантрис, те ще се страхуват. А докато се страхуват повече от нещо друго, отколкото от краля си, вие няма да имате могъщество. Титлите ви идват от монарха и вие сте обвързани с него. Ако той е безсилен, и вие нямате реална власт.

Вече го слушаха внимателно. Всеки благородник таеше неизличима несигурност. Хратен не беше срещал аристократ, който да не се бои поне малко, че селяните се присмиват зад гърба му.

— Шу-Корат не разпознава опасността — продължи Хратен. — Коратите не заклеймяват публично елантрисците и така подхранват хорските надежди. Може да е в разрез със здравия разум, но народът иска да вярва, че Елантрис ще се възстанови. Спомнят си неговото величие, подхранват го с истории през тези десет години. Човек предпочита да вярва, че по друго време, на друго място е било по-добре, отколкото тук и сега. Ако искате пълна власт над Арелон, мои благородни приятели, трябва да изкорените глупавите надежди на народа си. Трябва да намерите начин да ги освободите от хватката на Елантрис.

Младият Айдан кимна ентусиазирано. Хратен недоволно сви устни. Младокът менеше мнението си твърде лесно. Както винаги най-устатият не беше сериозен проблем. Хратен престана да му обръща внимание и огледа останалите. Те бяха замислени, но не убедени.

По-възрастният Телрий стоеше в дъното и търкаше рубина на пръстена си, гледайки Хратен с развеселено изражение.

Несигурността им беше добър знак. Нямаше полза от мъже като Айдан. Тези, които се печелят лесно, се губят още по-бързо.

— Кажете ми, мъже на Арелон, пътували ли сте в източните страни? — Хратен реши да смени темата ловко.

Последваха няколко кимвания. През последните години мнозина арелонци посещаваха държавите от бившата Фьорденска империя. Хратен подозираше, че местната аристокрация, по-несигурна от останалите, се опитваше да покаже културната си изтънченост, като се сближаваше с тях, като кралство Сворден например, което се смяташе за културен център на Изтока.

— Щом сте посетили могъщите държави, тогава знаете какво влияние имат тези, които се съюзяват с деретските жреци.

„Влияние“ всъщност беше меко казано. На изток от планините Датреки нито един крал не можеше да управлява, ако не се вречеше на Шу-Дерет, а най-желаните и изкусителни държавни длъжности се поверяваха на тези, които показваха най-голяма отдаденост на Джадет.

В думите му имаше завоалирано обещание и без значение за какво друго щяха да си говорят и какви аргументи щеше да изтъкне, това щеше да му спечели тяхната подкрепа. Не беше тайна, че деретските жреци се интересуваха силно от политика. Повечето хора знаеха, че ако спечелят благоволението на църквата, почти сигурно ще си осигурят и политическа победа.

Точно това обещание очакваха да чуят тези благородници и затова възраженията на теодското момиче не им бяха повлияли. Аристократите не се интересуваха от теологични спорове. За тях нямаше разлика между Шу-Дерет и Шу-Корат. Те просто искаха гаранции, че внезапните прояви на набожност ще бъдат възнаградени с веществени облаги.

— Стига празни приказки, жрецо — обади се Рамиър, друг от младежите. Беше втори син на дребен барон. Имаше остър нос и репутация на прям човек, която очевидно бе заслужена. — Искаме обещания. Казваш ли, че ако станем дерети, ще получим по-големи владения?

— Джадет възнаграждава последователите си — отвърна неопределено Хратен.

— И как ще възнагради нас? — настоя Рамиър. — Шу-Дерет няма власт в това кралство, жрецо.

— Джадет има власт навсякъде, млади приятелю. — Гьорнът реши да забави следващите им искания. — Вярно е, че все още има малко последователи в Арелон. Но светът е динамичен и малцина могат да устоят на империята на Джадет. Спомнете си Дуладел, приятели. Арелон остана незасегнат просто защото не си направихме труда да го покръстим. — Лъжа, но относително скромна. — Първият проблем е Елантрис. Ако го премахнем, хората ще се насочат към Шу-Дерет. Шу-Корат е твърде спокоен, твърде ленив. Джадет ще плени сърцата им и те ще потърсят модели на поведение сред аристокрацията. Хора със същите идеали като тях.

— И тогава ли ще бъдем възнаградени? — продължи да упорства Рамиър.

— Хората няма да търпят управници от различна вяра. Както се вижда от съвременната история, кралете и монархиите не са вечни.

Рамиър се отпусна и са замисли над думите му. Хратен трябваше да е внимателен. Вероятно само част от тези мъже щяха да го подкрепят, а не трябваше да дава на останалите доказателства, които да се ползват срещу него.

Крал Ядон може и да не се интересуваше от религията, но нямаше да го търпи, ако усетеше, че проповедите му подтикват към измяна.

По-късно, когато се увери, че е убедил колебаещите се благородници, щеше да им даде по-конкретни предложения. А каквото и да говореха враговете му, на обещанията на Хратен можеше да се вярва. Никак не обичаше да работи с хора, чиято вяра можеше да бъде купена, но догмите на Шу-Дерет гласяха, че амбицията трябва да се възнаграждава. Пък и беше добре да има репутация на почтен дори само за да може да лъже в крайно необходими случаи.

— Ще е нужно време, за да се изкорени цяла религия и да се въведе нова — усмихна се Уорн, кльощав мъж с платиненоруса коса. Беше известен с набожността си. Хратен беше изненадан, че е решил да дойде с братовчед си Айдан на тази среща. Явно убежденията му не почиваха на дълбока религиозност, а на политически амбиции. Ако го спечелеше на своя страна, той щеше да допринесе сериозно за каузата на Хратен.

— Ще се изненадате, млади лорд Уорн. Доскоро Дуладел беше център на една от най-старите световни религии. Сега, според нашите книжовници, тя е напълно унищожена, поне в чистата й форма.

— Да, но падането на джескерската религия и Дуладелската република са неща, които назряваха от години, може би от векове.

— Но не може да оспорите, че когато промяната дойде, тя се случи светкавично — отвърна Хратен.

Уорн направи пауза.

— Така е.

— Падането на Елантрис беше също така светкавично — добави Хратен. — Промяната може да се случи мигновено, но тези, които са подготвени, може да спечелят сериозно от нея. Казвате, че падането на джескерската вяра назрявало от години. Е, аз ще ви кажа, че коратската религия е в упадък от също толкова време. Едно време имаше много последователи на изток. Сега е ограничена до Теод и Арелон.

Уорн се замисли. Изглеждаше интелигентен човек и приемаше логиката на Хратен. Може би гьорнът бе подценил арелонската аристокрация. Повечето бяха безнадеждни като краля, но изненадващо голям брой от останалите показваха потенциал. Явно осъзнаваха колко крехка е позицията им. Народът гладуваше, владетелите бяха неопитни, а пълното внимание на Фьорден бе насочено към тях. Щом бурята удареше, повечето арелонци щяха да са изненадани като животни, заслепени от ярка светлина. Но тези неколцина благородници вероятно си струваха спасяването.

— Лордове, надявам се, че ще прецените предложението ми с повече мъдрост от краля си. Времената са трудни и тези, които нямат подкрепата на църквата, ще видят, че животът ще е тежък в предстоящите месеци. Помнете кого и какво представям.

— Помнете Елантрис — изсъска Дилаф зад него. — Не забравяйте кладенеца на покварата, който трови земята ни. Те спят и чакат, мъдри, както винаги. Искат да ви придърпат в прегръдките си. Трябва да прочистите света от тях, преди те да го сторят с вас.

Настана неудобна тишина. Избликът на артета бе разстроил ритъма на Хратен. Гьорнът се облегна назад и сплете пръсти, давайки знак, че срещата е приключила. Благородниците започнаха да напускат с угрижено изражение. Знак, че разбират трудния избор, пред който ги е поставил. Хратен ги изучаваше, подбираше с кои ще е безопасно да се свърже отново. Айдан беше негов и щеше да доведе неколцина от антуража си. Вероятно щеше да спечели и Рамиър, стига да се видеха насаме и да му обещае сериозна подкрепа. Имаше още неколцина, сред тях и Уорн, който го гледаше с нещо като респект. Да, с този можеше да се постигнат големи неща.

Бяха политически слаба, относително незначителна пасмина, но все пак си бяха начало. Щом Шу-Дерет набереше сила, все по-влиятелни благородници щяха да застават зад Хратен. Щом страната рухнеше под политическата нестабилност, икономическите трудности и военната заплаха, Хратен щеше да възнагради последователите си с позиции в новото управление. Ключът към успеха все още стоеше в дъното и гледаше мълчаливо. Лицето на херцог Телрий беше спокойно, но екстравагантната му репутация загатваше за голям потенциал.

— Милорд Телрий, може ли за момент — помоли Хратен, докато се изправяше. — Имам специално предложение, което може да ви заинтересува.