Брандън Сандърсън
Елантрис (9)

7.

Раоден мушна с пръст. Въздухът заблестя. Пръстът му оставяше светеща следа сякаш рисуваше с боя по стената, само дето нямаше нито стена, нито боя. Движеше се внимателно, стараеше се да не трепери. Нарисува черта, дълга около педя, от ляво надясно. След това продължи надолу леко накриво. После вдигна пръст от невидимото платно и добави точка в центъра. Тези елементи — две линии и точка, бяха в основата на всички аони.

Продължи да рисува същите три неща под различен ъгъл, като добави и няколко диагонални линии. Финалният резултат наподобяваше пясъчен часовник или две кутии една върху друга, които леко се стесняваха в допирната точка. Това беше аонът Аше, древният символ за светлина.

Знакът се освети за момент сякаш пулсираше от живот, след което примигна като човек, поемащ последния си дъх. Аонът изчезна, а светлината му замръкна постепенно.

— Доста по-добър си от мен, суле — призна Галадон. — Обикновено правя едната черта твърде дълга или твърде наклонена и проклетията се разпада, преди да свърша.

— Не би трябвало да е така — оплака се Раоден. Беше изминало цяло денонощие, откакто Галадон му бе показал как да рисува аони, и принцът използваше почти всеки момент да се упражнява. Всички опити обаче завършваха по един и същи начин, аоните изчезваха без видим ефект. Първият му сблъсък с легендарната магия на Елантрис беше катастрофално разочароващ.

Най-изненадващото бе колко лесно е всичко. В невежеството си бе решил, че аондор, магията на аоните, ще изисква някакво напяване или ритуал. Цяло десетилетие без магията бе породило всякакви слухове. Според някои, предимно деретски жреци, тази магия беше шарлатанство, а други, отново предимно дерети, твърдяха, че изкуството е еретичен ритуал, използващ зли сили. Истината бе, че никой, дори жреците, нямаше идея какво точно представлява аондор. Всички практикуващи бяха повалени от реод.

Галадон твърдеше, че са нужни само стабилна ръка и добри познания за аоните. Само елантрисците можеха да рисуват светещите символи и затова никой външен не знаеше колко просто е всичко. Без напеви, жертвоприношения, специални отвари и съставки. Всеки, взет от шаод, можеше да използва аондор, стига да знаеше необходимите символи.

Само че не работеше. Аоните уж трябваше да правят нещо — нещо повече от това да примигват и изчезват. Раоден имаше детски спомени за Елантрис — хора, летящи във въздуха, невероятни прояви на мощ, лекуване. Като малък си бе счупил крака и въпреки неодобрението на баща му, майка му го заведе в Елантрис. Една жена с блестяща коса беше оправила костите му с просто махване с ръка.

Тя бе нарисувала аон, точно както и той сега се опитваше, и символът бе освободил мощна магия.

— Трябва да правят нещо — настоя Раоден, този път по-високо.

— Едно време, суле, но не и след реод. Това, което отне живота на елантрисците, унищожи и могъществото на аондор. Сега можем само да рисуваме красиви символи във въздуха.

Раоден кимна и очерта собствения си аон — Рао. Четири кръга и един широк квадрат в центъра, съединени с линии. Аонът реагира като останалите, засвети сякаш щеше да освободи енергията си, след което изчезна със свистене.

— Разочароващо. Коло?

— Много — призна Раоден и придърпа един стол, за да седне. Все още се намираха в подземния кабинет на Галадон. — Трябва да ти кажа нещо. Когато те видях как нарисува първия аон във въздуха, забравих за всичко — мръсотията, страданието, дори за палеца.

Галадон се усмихна.

— Ако аондор работеше, елантрисците щяха да продължат да владеят Арелон, със или без реод.

— Знам. Просто се чудя какво е станало. Какво се е променило?

— Целият свят се чуди, суле. — Галадон сви рамене.

— Трябва да има връзка — настоя Раоден. — Промяната в Елантрис, начинът по който шаод превърна хората в демони вместо в богове, неефективността на аондор…

— Не си първият, който мисли по този въпрос. Изобщо. Но едва ли ще намерим отговор. Могъщите в Арелон са доволни от сегашната обстановка.

— Знам, повярвай ми. Ако има някаква тайна, трябва да я открием сами. — Раоден огледа малката лаборатория. Стаята беше изумително чиста, без следи от външната слуз и имаше уютната обстановка на кабинет в имение.

— Може би отговорът е тук, Галадон — продължи Раоден. — Някъде в тези книги.

— Може — съгласи се мъжът без ентусиазъм.

— Защо не искаше да ме доведеш тук?

— Защото мястото е специално, суле. Не виждаш ли? Ако се разчуе, няма да посмея да изляза от страх, че ще го разграбят.

Раоден кимна и започна да крачи из стаята.

— Тогава защо ме доведе?

Галадон сви рамене, сякаш сам не беше сигурен. Накрая реши да отговори.

— Не си първият, който смята, че в книгите може да има отговор. Двама мъже могат да четат по-бързо.

— Вероятно два пъти по-бързо — усмихна се Раоден. — Тук защо е толкова тъмно?

— Защото сме в Елантрис, суле. Човек не може да иде до пазара и да си купи масло за лампата, като му свърши.

— Е, все някъде трябва да има. В града сигурно е имало складове.

— Ех, суле — поклати глава Галадон. — Още не разбираш, нали? Това е Елантрис, градът на боговете. За какво са им на тях такива прости работи като лампи и масло? Виж стената.

Раоден се обърна. На стената до него имаше метална плоча. Беше нащърбена от времето, но все още се виждаше гравираният аон Аше, същият, който бе нарисувал преди малко.

— Тези плочи са светели по-ярко и стабилно от всяка лампа, суле — обясни Галадон. — Елантрисците ги пускали и загасяли с едно докосване. Не са им трябвали лампи с масло, защото са си имали достатъчно надежден източник на светлина. По същата причина няма въглища, пещи и дори кладенци. Водата е текла по тръби в стените. Без аондор този град е практически негоден за обитаване.

Раоден потърка плочата с пръст и усети линиите на аона Аше.

Нещо катастрофално се бе случило. Нещо бе изгубено само за десет кратки години. Толкова ужасно, че земята се бе разцепила и боговете бяха паднали. Но без да разбере как работи аондор, не можеше да проумее какво е причинило катаклизма. Обърна се и огледа двете етажерки с книги. Едва ли в някоя от тях щеше да има директни обяснения за аондор. Но все пак бяха написани от елантрисци и бе възможно магията да е спомената на места.

Това можеше да отведе внимателния читател до вникване в механизма на аондор. Може би.

Мислите му бяха прекъснати от остра болка в стомаха. Не беше като глада, който чувстваше едно време. Стомахът му не къркореше. Но болката оставаше и даже ставаше по-настойчива. Започваше да разбира защо това, наред с другите болки, можеше да превърне хората в животните, които го бяха нападнали първия ден.

— Ела — обърна се той към Галадон. — Трябва да свършим нещо.

Площадът беше като през предния ден: мизерия, стенещи клетници и високи неприветливи порти. Слънцето бе извървяло три четвърти от пътя. Беше време за новите изгнаници в Елантрис.

Раоден го оглеждаше от покрива на една сграда. Осъзна, че този път има нещо различно. На върха на стената забеляза малка група хора.

— Кой е този? — поинтересува се Раоден и посочи високата фигура, застанала на площадката над портите. Мъжът беше разперил ръце, а кървавочервеното му наметало плющеше на вятъра. Думите му не се чуваха от такова разстояние, но очевидно викаше.

Галадон изръмжа изненадано.

— Деретски гьорн. Не знаех, че има такъв в Арелон.

— Гьорн? Тоест висш жрец? — Раоден присви очи да разгледа по-подробно фигурата, застанала високо над тях.

— Изненадан съм, че един от тях е дошъл толкова далече на изток. Те мразеха Арелон още преди реод.

— Заради елантрисците?

Галадон кимна.

— Но не само заради обожествяването им, независимо какво говорят. Деретите мразят вашата страна, защото армиите им така и не намериха начин да прекосят планините и да ви нападнат.

— Какво ли прави там горе? — зачуди се Раоден.

— Проповядва. Какво друго да правят жреците? Сигурно твърди, че всичко това е наказание от неговия бог. Изненадан съм, че не се сетиха по-рано.

— Хората си го мислят от години. Но досега никой не проявяваше кураж да го изрече открито. Тайно се боят, че елантрисците ги изпитват и един ден ще се завърнат с пълното си могъщество, за да накажат неверниците.

— Още ли? — ахна Галадон. — Мислех, че подобни вярвания са изчезнали за десет години.

Раоден поклати глава.

— Дори в момента мнозина се молят това да стане, а други се боят от завръщането им. Градът беше силен, Галадон. Не знаеш колко красив беше преди.

— Знам, суле. Не съм живял цял живот в Дуладел.

Гласът на жреца премина в кресчендо и той отправи последен порой от крясъци, преди да се завърти и да изчезне от поглед. Дори от това разстояние се усещаше гнева и омразата в гласа на гьорна. Галадон беше прав. Този мъж определено не ги благославяше.

Раоден поклати глава и свали поглед към портите.

— Галадон, какъв е шансът и днес да доведат някого?

Мъжът сви рамене.

— Трудно е да се каже, суле. Понякога минават седмици без новодошъл, но съм виждал и по петима за един ден. Ти дойде оня ден, жената вчера, кой знае. Може би Елантрис ще има нова плът за трети пореден път. Коло?

Раоден кимна и загледа портата очаквателно.

— Суле, какво възнамеряваш да правиш? — попита Галадон неловко.

— Възнамерявам да изчакам.

 

 

Новодошлият беше възрастен мъж, в края на четирийсетте, с мършаво лице и нервен поглед. Щом портите се затвориха зад него, Раоден слезе от покрива и направи няколко крачки по площада. Галадон го последва с разтревожено изражение. Явно подозираше, че Раоден е замислил нещо глупаво.

И беше прав.

Новодошлият се взираше тъжно в портата. Раоден го изчака да направи случайната стъпка, която щеше да реши чия ще е привилегията да го ограби. Мъжът продължаваше да се оглежда нервно. След още няколко минути той направи колеблива стъпка надясно. Същата посока, която бе избрал и Раоден.

— Хайде — каза принцът и тръгна напред. Галадон изстена и промърмори нещо на дуладелски.

— Теорен? — подвикна Раоден, избирайки едно от популярните имена.

Мършавият мъж се извърна изненадано, след което се огледа с объркване.

— Теорен, наистина си ти! — Раоден го прегърна през рамо. След това продължи с по-тих глас. — Приятелю, имаш две възможности. Или ще правиш каквото ти кажа, или онези мъже в сенките ще те подгонят и пребият.

Човекът хвърли тревожен поглед към сенките.

За щастие в този момент хората на Шаор решиха да се раздвижат и фигурите им се показаха на светло, а дивите им очи бяха втренчени гладно в новодошлия.

Това беше достатъчно.

— Какво да правя? — попита мъжът с треперещ глас.

— Бягай! — нареди Раоден и се втурна по една от алеите.

Човекът нямаше нужда от подканяне. Беше толкова бърз, че Раоден се притесни да не го изпревари и да се изгуби някъде. Отзад се чу сподавено възклицание, щом Галадон проумя какво се случва. Едрият дуладелец нямаше проблеми да ги настигне. Въпреки прекараното в Елантрис време той беше в доста по-добра форма от Раоден.

— Какво, в името на Долокен, си мислиш, че правиш, глупако?

— Ще ти кажа след малко — отвърна кратко Раоден, за да пести силите си, докато тича.

Дъхът му не свършваше, но тялото започваше да се уморява. Усети предвестниците на прималяването и осъзна, че от тримата той е най-бавният бегач. Но пък единствен знаеше къде отиват.

— Надясно! — изкрещя той и новият и се втурна по страничната алейка. Двамата го последваха, както и биячите, които ги следваха неотклонно. За щастие, целта им не беше далече.

— Руло — изпсува Галадон, когато осъзна къде отиват. Беше една от къщите, които му бе показал предния ден, тази с нестабилните стълби. Раоден се втурна през вратата и нагоре по стълбището, като на няколко пъти щеше да падне, защото стъпалата поддаваха. Щом стигна на покрива, използва цялата си останала сила, за да избута останките от глинено-тухлен разсадник върху стълбите, след като спътниците му ги прекосиха. Изгнилата конструкция не можа да понесе тежестта и се срути на земята с трясък.

Галадон погледна критично към дупката. Хората на Шаор се бяха скупчили долу, а настървението им беше притъпено за миг от реалността.

— Сега какво, гений? — повдигна вежди Галадон.

Раоден се приближи до новия, който пъхтеше от качването по стълбите. Принцът прибра част от даровете му и хвърли останалото на глутницата отдолу. Чуха се звуци от борба, мъжете се сбиха за храната.

Раоден се дръпна назад.

— Да се надяваме, ще осъзнаят, че няма какво повече да ни вземат, и ще си тръгнат.

— А ако не го направят? — натърти Галадон.

Раоден сви рамене.

— Нали можем да живеем вечно без вода и храна?

— Да, но предпочитам да не изкарвам вечността на покрива на тази къща. — Галадон изгледа новодошлия и като придърпа Раоден настрани, прошепна: — Суле, каква беше тази работа? Можеше да им хвърлиш храната още на площада. Защо изобщо го „спаси“? Хората на Шаор може би нямаше да го наранят.

— Нямаше как да сме сигурни. Пък така той смята, че ми дължи живота си.

Галадон изсумтя.

— Е, сега имаш още един последовател на евтината цена да враждуваш с една трета от престъпниците на Елантрис.

— Това е само началото — усмихна се Раоден. Въпреки смелите думи не беше съвсем сигурен в действията си. Беше изумен как натъртеният палец продължава да го боли, а и си беше одрал ръцете, докато събаряше стълбата.

Не беше толкова болезнено като палеца, но заплашваше да отвлече вниманието му от плана. „Продължавай да се движиш. Продължавай да работиш. Не позволявай на болката да поеме контрол.“

— Казвам се Мареше — обясни новодошлият. — Бижутер съм.

— Бижутер — измърмори недоволно Раоден и скръсти ръце. — Няма да ни е от полза. Какво друго умееш?

Мареше го погледна възмутено, сякаш забравил, че преди минути трепереше от страх.

— Бижутерството е много полезен занаят, господине.

— Не и в Елантрис. — Галадон се приближи към дупката, да види дали бандитите са се махнали. Явно не бяха, защото хвърли доста злобен поглед към Раоден.

Принцът го пренебрегна демонстративно и се обърна към Мареше.

— Какво друго умееш?

— Всичко.

— Това е доста общо, приятелю. Може ли малко по-определено?

Мареше вдигна ръка в драматичен жест.

— Аз съм майстор. Занаятчия. Мога да правя всичко, защото Доми ми е дал душа на творец.

Галадон изсумтя от позицията си до стълбището.

— А обувки? — попита Раоден.

— Обувки ли? — попита Мареше с леко засегнат тон.

— Да, обувки.

— Предполагам, че да. Те едва ли изискват уменията на истински занаятчия.

— И истински иди… — започна Галадон, но Раоден го прекъсна.

— Майстор Мареше — каза принцът максимално дипломатично. — Хората пристигат в града само с погребална роба. Ако човек може да прави обувки, ще е много полезен.

— Какви обувки? — попита Мареше.

— Кожени. Но няма да е лесно. Елантрисците не могат да си позволят грешки. Ако обувките не стават, ще направят пришки. Пришки, които никога няма да се излекуват.

— Как така никога? — промълви Мареше притеснено.

— Вече сме елантрисци, Мареше — обясни Раоден. — Раните ни не зарастват.

— Не зарастват?…

— Искаш ли пример, занаятчио? — намеси се Галадон. — Може да се уреди лесно. Коло?

Мареше пребледня и погледна към Раоден.

— Явно не ме харесва много.

— Глупости. — Раоден го прегърна през рамо и го завъртя настрани от ухилената физиономия на Галадон. — Той си е такъв.

— Щом казвате, господарю…

Раоден помълча малко.

— Наричай ме Дух. — Това беше значението на аона Рао.

— Господарю Дух. — Мареше присви очи. — Изглеждаш ми познат.

— Никога не сме се виждали. Кажи сега за обувките…

— Значи трябва да пасват перфектно, без никакви неудобства?

— Знам, че звучи трудно. Ако не е по силите ти…

— Няма такова нещо. Ще го направя, господарю Дух.

— Чудесно.

— Не си тръгват — обади се Галадон отзад.

Раоден изгледа едрия дуладелец.

— Е, и какво? Не е като да имаме спешна работа. Тук даже е доста приятно. Стой спокойно и се наслаждавай.

От облаците над тях се разнесе гръм и Раоден усети първата капка.

— Страхотно — изръмжа Галадон. — Вече се наслаждавам.