Брандън Сандърсън
Елантрис (8)

6.

— Опасявам се, че няма никаква надежда за краля. — Хратен скръсти ръце на нагръдника си и погледна замислено към тронната зала.

— Ваша милост? — не разбра Дилаф.

— Крал Ядон — обясни Хратен. — Надявах се, че ще мога да го спася. Въпреки че не очаквам аристокрацията да ме последва без съпротива. Твърде дълбоко са затънали. Може би, ако ги бяхме натиснали веднага след реод. Разбира се, по онова време още се страхувахме, че болестта на елантрисците може да е заразна.

— Джадет повали Елантрис — заяви пламенно Дилаф.

— Да. — Хратен не си направи труда да погледне към по-ниския мъж. — Но понякога Джадет използва естествени процеси да наложи волята си. Една болест би убила еднакво и арелонци, и фьорденци.

— Джадет ще защити избраниците си.

— Разбира се — съгласи се Хратен разсеяно и хвърли последен разочарован поглед от коридора към тронната зала. Беше направил предложението, защото знаеше, че най-лесният начин да спаси Арелон е като покръсти владетеля му, но не очакваше Ядон да реагира благосклонно. Ако можеше кралят да разбере колко страдание ще избегне с една проста смяна на вярата…

Вече беше твърде късно. Ядон беше отхвърлил официално Джадет. Бе наложително да се даде пример. Но Хратен трябваше да действа внимателно. Все още имаше ярки спомени от дуладелската революция, смъртта, кръвопролитието, хаоса. Трябваше да избегне подобен катаклизъм. Хратен беше строг и решителен мъж, но не харесваше насилието.

Но пък разполагаше само с три месеца и може би нямаше друг избор. Ако искаше да успее, вероятно щеше да се наложи да провокира бунт. Още смърт и хаос, ужасни неща за страна, която не се бе оправила от последната революция. Империята на Джадет нямаше да седи безучастно само защото няколко неуки аристократи не желаеха да приемат истината.

— Явно очаквах твърде много от тях — измърмори Хратен. — Все пак те са само арелонци.

Дилаф не реагира на коментара му.

— Артет, видях една странна личност в тронната зала — каза Хратен, докато вървеше покрай слугите и скулптурите, без да им обръща внимание. — Може би ще ми помогнеш да я идентифицирам. Беше по-висока от арелонците, а косата й е по-светла от местното кестеняво. Изглежда е пришълка.

— Какво носеше, ваша святост? — попита Дилаф.

— Черно. Черна рокля с жълт колан.

— Това е новата принцеса, ваша милост — изсъска Дилаф с внезапна злоба.

— Нова принцеса ли?

— Пристигна вчера, по същото време като вас. Трябваше да се омъжи за Раоден, сина на Ядон.

Хратен кимна. Не беше присъствал на погребението на принца, но бе чул за него. Ала не знаеше нищо за въпросния брак. Явно годежът беше скорошен.

— Останала е тук въпреки смъртта на принца?

Дилаф кимна.

— За нейно съжаление спогодбата валидизира брака въпреки смъртта.

— Аха. Откъде е тя?

— От Теод, ваша милост — изръмжа Дилаф.

Хратен кимна, разбираше омразата в гласа на Дилаф. Въпреки близостта на еретичния Елантрис Арелон все пак можеше да се надява на изкупление. Теод обаче беше родината на Шу-Корат, лъжовната секта на Шу-Кесег, бащинската религия на Шу-Дерет. Денят, в който Теод паднеше под властта на Фьорден, щеше да е наистина изключително радостен.

— Теодската принцеса може да е проблем — подсмихна се Хратен.

— Нищо не може да устои на империята на Джадет.

— Артет, ако нищо не можеше да й устои, вече щяхме да владеем целия свят. Джадет е щастлив да ни позволи да му служим и ни прославя, като огъва глупавите пред волята ни. А от всички глупаци на света теодците са най-опасни.

— Как една жена може да е опасна за вас, ваша святост?

— Ами, на първо място, бракът означава, че Теод и Арелон имат кръвна връзка. Ако не внимаваме, ще трябва да се бием едновременно с двете държави. Хората са по-склонни да се правят на герои, когато разполагат със съюзници.

— Разбирам, ваша милост.

Хратен кимна и излезе на открито.

— Гледай внимателно, артет, и ще те науча на най-важния урок. Малко хора го знаят, а още по-малко могат да се възползват от него.

— Какъв урок? — попита Дилаф, който продължаваше да върви плътно зад него.

Хратен се усмихна леко.

— Ще ти покажа как може да се унищожи нация. Средствата, с които слугите на Джадет могат да съборят кралство и да вземат под контрол душите на хората.

— Нямам търпение, ваша милост.

— Добре. — Хратен погледна в далечината към огромната стена на Елантрис. — Заведи ме там. Искам да видя падналите господари на Арелон.

Първото му впечатление от Кае беше колко незащитен е градът. Сега, като стоеше на стената на Елантрис, Хратен виждаше, че даже е надценил жалките фортификации на Кае. От външната страна на стената на Елантрис имаше широки терасирани стълби, които даваха достъп чак до върха. Бяха със здрава каменна конструкция и нямаше начин да се унищожат бързо. Ако жителите на Кае се оттеглеха в Елантрис, нямаше да са защитени, а хванати в капан.

Нямаше стрелци. Градската стража на Елантрис бе въоръжена с дълги и тежки копия, негодни за хвърляне. Крачеха гордо в жълто-кафявите си униформи без доспехи и явно се смятаха за по-висши от простото градско опълчение. Доколкото Хратен бе чул, стражата дори не беше нужна да държи елантрисците вътре. Създанията почти не се опитваха да избягат, а стената беше твърде голяма, за да се патрулира ефективно. Стражата беше повече за хорските очи, отколкото действителна военна част. Жителите на Кае се чувстваха по-спокойни в покрайнините на Елантрис, като знаеха, че войниците наблюдават града. Хратен подозираше, че при военен конфликт членовете на стражата щяха да имат затруднения да защитят себе си, камо ли населението на Кае.

Арелон беше като узрял плод, чакащ да бъде откъснат. Хратен беше чувал за хаоса след падането на Елантрис и за безбройните богатства, плячкосани от величествения град. Повечето богатства сега бяха в Кае, където аристокрацията живееше практически без охрана. Освен това се носеха слухове, че голяма част от ценностите, които бяха или твърде големи, или още неизнесени, преди Ядон да наложи изолация на града, все още се намира зад забранените стени на Елантрис.

Само суеверието и трудният достъп пазеха Елантрис и Кае от нашественици. По-малките банди бяха наплашени от страховитите слухове. По-големите бяха под контрола на Фьорден и нямаше да нападнат без заповед, или пък бяха подкупени от местните благородници. Но и в двата случая това едва ли щеше да продължи дълго.

Това беше и основната причина, поради която Хратен смяташе, че е оправдано да предприеме по-сериозни действия да наложи фьорденски контрол и закрила над Арелон. Нацията беше като яйце, балансиращо на планински връх и чакащо първия порив на вятъра, за да се търкулне надолу по скалите. Ако Фьорден не завладееше кралството скоро, то щеше да рухне поради множество различни проблеми. Некадърно управление, изтощена работническа класа, религиозна нестабилност и изчерпани ресурси. Всички тези неща се надпреварваха за крайния удар.

Мислите му бяха прекъснати от задъхано дишане зад него.

Дилаф застана от другата страна на стената и се надвеси над Елантрис. Очите му бяха опулени като на човек, ударен в корема, а зъбите стиснати. Хратен очакваше от устата му да почне да излиза пяна.

— Мразя ги — прошепна Дилаф с почти недоловим глас.

Хратен се приближи. Стената не беше издигната с военна цел и нямаше бойници, а парапет за безопасност от двете страни. Хратен се подпря на него и загледа Елантрис.

Нямаше кой знае какво да се види. Беше попадал и на по-обещаващи бедняшки бърлоги. Сградите бяха толкова западнали, че сякаш по чудо още имаха покриви, а миризмата беше отвратителна. В началото реши, че нищо не би могло да живее в такава обстановка, но после мярна няколко фигури близо до едната сграда. Клечаха с разперени ръце, сякаш се гласяха да застанат на четири крака. Един погледна нагоре и даде на Хратен възможност да види елантрисец за пръв път.

Беше плешив и сякаш имаше тъмна кожа като благородническата класа на Джиндо. При по-внимателен поглед обаче се виждаха сивите петна по лицето като големи лишеи на скала. Хратен се намръщи и се надвеси през парапета. Не можеше да види очите на съществото, но знаеше, че са диви и трескави, стрелкащи се като на уплашено животно.

Съществото продължи със своите другари — по-скоро глутница. Значи това правеше реод. Превръщаше боговете в зверове. Джадет бе извадил същността на душите им на показ. Според деретската философия единственото нещо, което отличаваше хората от животните, беше религията. Хората можеха да служат на империята на Джадет; животните служеха само на нагоните си. Елантрисците бяха най-крайната проява на човешката арогантност: бяха решили, че са богове. Така бяха заслужили съдбата си. При други обстоятелства Хратен щеше да ги остави да изстрадат наказанието си.

Само че сега се нуждаеше от тях.

Той се обърна към Дилаф.

— Артет, първата стъпка към контролирането на една нация е проста. Намираш на хората кого да мразят.

 

 

— Артет, разкажи ми повече за тях — настоя Хратен, когато се върнаха в кабинета му в храма. — Искам да знам всичко.

— Те са гнусни, зли създания — изсъска Дилаф. — Само като мисля за тях, ми става лошо и усещам покварата. Всеки ден се моля за тяхното унищожение.

Хратен затвори вратата недоволно. Явно беше възможно човек да е твърде страстен.

— Артет, разбирам, че имаш силни чувства — каза той строго, — но ако ще бъдеш мой одив, трябва да превъзмогнеш предразсъдъците си. Джадет ни е дал елантрисците с някаква цел, но не мога да открия каква е, ако отказваш да споделиш нещо полезно.

Дилаф примигна изненадано. След това, за пръв път след посещението на стените, в очите му се появи искрица разум.

— Да, ваша милост.

Хратен кимна.

— Виждал ли си Елантрис, преди да падне?

— Да.

— Наистина ли беше толкова красив?

Дилаф кимна намусено.

— Светеше, поддържан от ръцете на робите.

— Роби ли?

— Всички арелонци бяха роби на Елантрис, ваша милост. Елантрисците бяха фалшиви богове, които обещаваха спасение в замяна на пот и труд.

— А легендарните им способности?

— Лъжи, също като божествеността. Внимателно изработени трикове, с които да печелят уважение и страх.

— След реод е имало хаос, нали?

— Хаос, убийства, безредици, паника. След това търговците взеха властта.

— А елантрисците? — попита Хратен, сядайки зад бюрото си.

— Останаха малцина — отвърна Дилаф. — Повечето бяха убити по време на безредиците. Останалите бяха затворени в Елантрис, както и хората, взети от шаод след това. Вече ги видяхте как изглеждат, противни и нечовешки. Кожата им е нашарена с тъмни белези, сякаш някой е махнал плътта, разкривайки мрака отдолу.

— А трансформациите? Продължиха ли и след реод?

— Продължиха, ваша милост. Случват се из цял Арелон.

— Защо ги мразиш толкова, артет?

Въпросът дойде внезапно и Дилаф помълча малко да обмисли отговора си.

— Защото са покварени.

— И?

— Те ни излъгаха, ваша милост. Обещаваха вечност, но не успяха да запазят дори собствената си божественост. Слушахме ги векове, а накрая се превърнаха в противни и безсилни сакати създания.

— Мразиш ги, защото са те разочаровали? — уточни Хратен.

— Не мен, народа ми. Аз бях последовател на дерет много преди реод.

Хратен се намръщи.

— Значи си убеден, че в елантрисците няма нищо неестествено, освен факта, че Джадет ги е прокълнал?

— Да, ваша милост. Както казах, те си заслужиха тази съдба с многото си лъжи.

Хратен поклати глава и стана, за да си свали доспехите. Дилаф понечи да му помогне, но гьорнът го спря.

— Тогава как си обясняваш промяната на обикновени хора в елантрисци, артет?

Дилаф нямаше отговор.

— Омразата е отслабила способността ти да виждаш, артет. — Хратен подпря бронята на стената до писалището и се усмихна. Току-що му бе хрумнало нещо брилянтно. И тази част от плана му пасна точно на мястото си. — Предполагаш, че само защото Джадет не им е дал способности, те са си нямали никакви.

Дилаф пребледня.

— Това, за което говорите, е…

— Не е богохулство, артет. Доктрина. Има и други свръхестествени сили освен нашия Бог.

— Свракисите — каза тихо Дилаф.

— Да. — Свракисите. Душите на мъртвите, които мразеха Джадет и се изправяха срещу всичко свято. Според Шу-Дерет нямаше нищо по-зло от душа, която бе захвърлила своя шанс за спасение.

— Мислите, че елантрисците са свракиси? — удиви се Дилаф.

— Смята се, че свракисите могат да контролират телата на злите хора. — Хратен разкопча набедрениците. — Трудно ли е да се повярва, че през цялото време са владели телата на елантрисците, маскирайки ги като божества, за да заблуждават глупавите и неверниците? — В очите на Дилаф проблесна светлина. Явно концепцията не беше нова за артета.

Внезапно вдъхновението на Хратен вече не му изглеждаше толкова брилянтно.

Дилаф го изгледа за момент и отвори уста.

— Вие не вярвате в това, нали? — Гласът му беше доста обвинителен като за обръщение към хроден.

Хратен прикри внимателно неодобрението си.

— Няма значение, артет. Връзката е логична и хората ще я приемат. В момента те виждат жалките останки на някогашната аристокрация. Не ги мразят, а ги съжаляват. От друга страна, всеки мрази демоните. Ако изкараме елантрисците демони, ще имаме успех. Ти вече ги мразиш, което е добре. Но за да накараме и другите да се присъединят, трябва да им дадем по-добри основания от „разочароваха ни“.

— Да, ваша милост.

— Ние сме религиозни хора, артет, и трябва да имаме религиозни врагове. Елантрисците са нашите свракиси, без значение дали са обладали душите на отдавна мъртви злодеи, или на живи хора.

— Разбира се, ваша святост. Ще ги унищожим ли? — На лицето на Дилаф се изписа нетърпение.

— Рано или късно. Но засега ще ги използваме. Ще видиш, че омразата може да сплоти хората по-бързо и по-крепко от набожността.