Брандън Сандърсън
Елантрис (62)

60.

Галадон се криеше в сенките и не помръдваше, докато гьорнът и странните му полуголи спътници не си тръгнаха. След това махна на Карата и пропълзя към тялото на Раоден.

— Суле?

Раоден не помръдна.

— Долокен, суле! — Галадон се задави от мъка. — Не ми го причинявай! — Раоден изстена и той се наведе, за да чуе шепота му.

— Провалих… — прошепна кралят. — Провалих любимата… — Мантрата на падналите: Раоден беше хоед.

Галадон се отпусна на твърдите павета и заплака без сълзи. Последният час беше ужасен. Двамата с Карата бяха в библиотеката и планираха как да изведат хората от Елантрис. Бяха чули писъци в далечината, но когато се върнаха в Нови Елантрис, там имаше само хоеди. Доколкото знаеше, двамата с Карата бяха последните елантрисци в съзнание.

Тя сложи ръка на рамото му.

— Галадон, трябва да вървим. Тук не е безопасно.

— Не. — Дуладелецът се изправи. — Трябва да спазя обещанието си. — Той погледна планинския склон над Кае, където имаше много специален басейн. Превърза с жакета си раната на Раоден и вдигна приятеля си на рамо.

— Раоден ме накара да се закълна, че ще му дам покой. Щом се погрижа за него, мисля да сторя същото със себе си. Карата, ние сме последните. В този свят вече няма място за нас.

Жената кимна и се приближи да му помогне с товара. Двамата тръгнаха на пътешествие, което щеше да завърши със забвение.

 

 

Лукел не се съпротивляваше. Нямаше смисъл. Баща му обаче не се даде лесно. Трябваха трима фьорденци, за да бъде усмирен и натоварен на коня, и въпреки това едрият мъж продължаваше да рита към главите им.

Накрая някой се сети да го удари по темето с камък и Кайн застина.

Лукел прегърна майка си и жена си, докато войниците ги подкарваха към Елантрис. Имаше дълга колона от благородници, събрани от цял Кае, с окъсани дрехи и изранени лица. Войниците ги наблюдаваха зорко — сякаш някой от тях щеше да събере кураж и да избяга. Повечето хора дори не вдигаха глави, докато ги бутаха по улиците. Кайсе и Даорн се притискаха до Лукел с уплашени очи. Той съжаляваше най-много за тях, защото животът им още не бе започнал. Адиен вървеше до него, безгрижен на вид, и броеше бавно стъпките.

— Триста петдесет и седем, триста петдесет и осем, триста петдесет и девет…

Лукел знаеше, че отиват към смъртта си. Виждаше телата по улиците и бе наясно, че врагът не се стреми само да завладее страната им. Бяха дошли за клане и нямаше да спрат, докато не остане никой жив. Замисляше се дали да не грабне някой меч в безнадеждна проява на героизъм. Но в крайна сметка само се тътреше с другите. Знаеше, че ще умре и че не може да предотврати това. Не беше воин. Надяваше се само на бърз край.

 

 

Хратен стоеше до Дилаф абсолютно неподвижен, според инструкциите. Бяха застанали в кръг — петдесет дакорци, Хратен, Дилаф, Сарене и един монах в центъра. Дакорците вдигнаха ръце и мъжете от двете страни на Хратен сложиха длани на раменете му. Сърцето му затуптя, щом монасите заблестяха заради сиянието на оформените от кости символи под кожата им. Замая го смущаващо усещане и Кае изчезна. Материализираха се в непознат град. Къщите на улицата бяха високи и долепени една до друга, а не ниски и на разстояние като в Кае.

Бяха пристигнали в Теод.

Групата все още беше в кръг, но Хратен не пропусна да забележи, че човекът в центъра липсваше. Той потръпна и образите от детството му се върнаха. Монахът в центъра беше гориво. Плътта и душата му бяха изгорели в саможертва за мигновеното транспортиране до Теод.

Дилаф пристъпи напред и поведе хората си по улицата. Доколкото Хратен можеше да прецени, той бе взел ядрото от монаси със себе си, а в Арелон бе оставил нормалните войници и само няколко дакорски надзиратели. Арелон и Елантрис бяха победени: следващата битка щеше да е в Теод. По очите на Дилаф си личеше, че той няма да се задоволи, докато не изтреби цялата аонска раса.

Грагдетът избра сграда с плосък покрив и махна на хората си да се покатерят. Не беше трудно. Увеличените им сила и ловкост даваха възможност да пълзят по стени, нещо непостижимо за нормалните хора. Хратен усети как един от тях го вдига на рамо и земята се отдалечи, докато мъжът го мъкнеше с лекота по стената въпреки тежките му ковани доспехи. Дакорците бяха неестествени чудовища, но човек не можеше да не се възхити на могъществото им.

Монахът го пусна безцеремонно на покрива и доспехите му издрънчаха. Хратен се изправи на крака и срещна погледа на принцесата. Лицето й кипеше от омраза. Тя обвиняваше него, разбира се. Не осъзнаваше, че в известна степен Хратен също е пленник.

Дилаф застана на ръба на покрива и огледа града. Флотът на Теод се събираше в огромния залив.

— Подранихме — приклекна Дилаф. — Ще изчакаме.

 

 

Галадон почти успяваше да си представи, че градът е мирен. Стоеше на планинския склон и гледаше как утрото пропълзява над Кае, сякаш невидима ръка отмахваше тъмната завеса. Почти можеше да се убеди, че пушекът е от комини, а не от изпепелените сгради. Почти щеше да повярва, че точките по улиците не са тела, а храсти и сандъци, а алената кръв е просто игра на светлината.

Галадон извърна поглед. Кае беше мирен, но бе място на смърт, а не на покой. Нямаше смисъл да си представя. Ако не беше толкова склонен към заблуди, може би нямаше да се остави Раоден да го повлече със себе си. Нямаше да позволи простичкият оптимизъм на един човек да замъгли ума му. Нямаше да почне да вярва, че животът в Елантрис може да не е само болка. Нямаше да се осмели да мечтае.

За съжаление го бе послушал. Беше се оплел в мечтите на Раоден като в було. Преди време бе прогонил надеждата далеч и внимаваше за подлите й трикове. Трябваше да я остави там. Без надежда нямаше нужда да се притеснява от разочарование.

— Долокен, суле — измърмори Галадон и погледна към обезумелия си приятел, — наистина ме съсипа.

Най-лошото бе, че още се надяваше. Светлината, която Раоден бе разпалил, продължаваше да гори в очите му, колкото и да я тъпчеше. Образите от унищожението на Нови Елантрис бяха още пресни в ума му. Мареше с огромна дупка в гърдите. Тихият скулптор Таан с премазани от голям камък ръце, но с още потръпващи пръсти. Старият Кахар, който практически сам бе почистил Нови Елантрис, с отсечена ръка и два крака.

Галадон се бе изправил сред разрушенията и бе изкрещял, че техният принц ги е изоставил. Че ги е предал заради Сарене.

И въпреки това се надяваше. Надеждата бе като малък гризач, който се криеше в ъглите на душата му, уплашен от гнева, яростта и отчаянието. Но всеки път, когато опиташе да я сграбчи, тя се изплъзваше към друга част на сърцето му. Тя го бе накарала да остави мъртвите и да изпълзи от Елантрис, да потърси Раоден с безумната вяра, че принцът ще оправи някак всичко.

Повтаряше си горчиво, че той е глупак, а не Раоден. Такъв си беше. Нямаше какво да направи.

И все пак се надяваше. Част от него още вярваше, че Раоден ще оправи нещата. Това бе проклятието, с което го бе оплел приятелят му. Гадното зрънце оптимизъм, което не искаше да се изкорени. Галадон още имаше надежда и щеше да е така, докато не се хвърлеше в басейна.

Той кимна на Карата и двамата вдигнаха Раоден, готови да изминат краткия път. След няколко минути щяха да се отърват и от отчаянието, и от надеждата.

 

 

Елантрис беше тъмен въпреки наближаването на зората. Високите стени хвърляха сянка и пречеха на слънцето, удължаваха с още малко нощта. Войниците изтикаха Лукел и другите благородници в единия край на площада. Друга група фьорденци трупаше голяма купчина дърва, влачеше останки от къщи и мебели.

Изненадващо, но бяха останали съвсем малко от странните демони. Само трима надзираваха работата. Другите бяха обикновени войници, а доспехите им бяха покрити с червените роби на деретски монаси. Те работеха бързо и избягваха да гледат пленниците, явно не искаха да мислят за какво ще бъде използвана дървесината.

Лукел също се опитваше да не мисли за това.

Джала се притискаше към него и трепереше уплашено. Беше опитал да я убеди да помоли за милост — все пак беше сворденка по произход, — но тя отказа. Беше тиха и скромна, и мнозина я мислеха за малодушна, но ако я видеха сега как остава доброволно със съпруга си, обричайки се на сигурна смърт, щяха да осъзнаят грешката си. От всички сделки и преговори, които бе спечелил, сърцето на Джала несъмнено бе най-ценната.

Останалите също се тикаха в него. Даора и децата нямаха към кого да се обърнат, защото Кайн беше в безсъзнание. Само Адиен стоеше настрани и гледаше купа с дърва. Продължаваше да си мърмори. Лукел огледа тълпата, постара се с усмивка да вдъхне кураж, макар че сам се чувстваше неуверен. Елантрис щеше да стане техен гроб. Забеляза една фигура в края на групата. Човекът бавно размахваше ръце пред себе си.

Шуден? Очите на джиндосеца бяха затворени, а ръцете му се движеха плавно. Лукел го погледна объркано, зачуди се дали приятелят му е полудял. След това си спомни странния танц, който Шуден бе показал на онази тренировка по фехтовка. Чайшан.

Шуден движеше ръце бавно и нищо не загатваше за гнева, който щеше да се стовари впоследствие. Лукел се загледа в него с нарастващо разбиране и решителност. Шуден не беше воин. Той практикуваше танца като упражнение, а не като бойно изкуство. Но явно нямаше да позволи обичните му да бъдат убити без съпротива. Щеше да се бори вместо да чака с надеждата, че съдбата ще им проводи спасение. Лукел си пое дъх и се засрами. Огледа се и видя крак от маса, захвърлен наблизо от войниците. Когато дойдеше време, Шуден нямаше да се сражава сам.

 

 

Раоден се рееше безчувствено и неосъзнато. Времето нямаше значение за него — той беше времето.

То беше неговата същност. Понякога пробягваше към повърхността на това, което преди наричаше съзнание, но усещаше болката и се връщаше обратно. Агонията беше като повърхност на езеро: ако пробиеше през нея, болката се връщаше и го обгръщаше. Когато се доближеше до болката, сякаш виждаше образи. Може да бяха реални, но по-скоро бяха отгласи на паметта му. Виждаше лицето на Галадон, едновременно загрижено и ядосано. Виждаше Карата с отчаян поглед. Виждаше планински склон, покрит с храсти и скали. Всичко това нямаше значение за него.

 

 

— Често ми се искаше просто да я бяха оставили да умре.

Хратен вдигна поглед. Дилаф сякаш говореше на себе си. Въпреки това очите му бяха вперени в гьорна.

— Какво? — попита той колебливо.

— Ако само я бяха оставили да умре… — повтори Дилаф. Седеше на ръба на покрива, гледаше корабите и се отдаваше на спомени. Емоциите му бяха винаги нестабилни. Никой не можеше да поддържа подобен фанатизъм, без умът му да се повреди. Вероятно след още няколко години щеше да откачи напълно.

— По това време бях на петдесет години, Хратен. Знаеш ли? Вече съм на седемдесет, а тялото ми е като на двайсетгодишен. Тя мислеше, че съм най-красивият, макар че тялото ми бе изкривено и унищожено, за да придобие арелонска структура.

Хратен замълча. Беше чувал за подобни неща. Напевите на Дакор наистина можеха да променят външния вид на човек. Процесът несъмнено бе крайно болезнен.

— Когато се разболя, я заведох в Елантрис. — Дилаф бе прибрал крака плътно към гърдите си. — Знаех, че е езическо, че е богохулство, но четирийсет години в Дакор не ме спряха… Не и когато мислех, че Елантрис ще я спаси. Елантрис можеше да лекува, а Дакор — не. Затова я заведох.

Монахът вече не гледаше към него. Очите му бяха загубили фокус.

— Те я промениха — прошепна той. — Казаха, че заклинанието се объркало, но аз знам истината. Бяха ме разкрили и ме мразеха. Но защо трябваше да проклинат Сеала? Кожата й почерня, косата й опада и тя започна да умира. Пищеше нощем, че болката я изяжда отвътре. Накрая се хвърли от градската стена.

Гласът на Дилаф премина в скръбна почит.

— Намерих я в подножието, още беше жива. Жива въпреки падането. И я изгорих. Така и не спря да пищи. Още пищи. Чувам я. Ще пищи, докато Елантрис не бъде унищожен.

 

 

Стигнаха до хребета, зад който бе басейнът, и Галадон положи Раоден на земята. Подпря принца на камъка, главата му увисна на една страна. Невиждащите очи гледаха към Кае. Галадон се облегна на скалата, до вратата, водеща към Елантрис. Карата се отпусна изтощена до него. Щяха да починат за малко и да потърсят избавление.

 

 

Щом събраха дървата, войниците започнаха да трупат нова купчина, този път от тела. Претърсваха града и носеха труповете на убитите елантрисци. Докато гледаше нарастващата камара, Лукел осъзна нещо. Не всички бяха мъртви. Всъщност повечето от тях не бяха.

Имаха толкова тежки рани, че не искаше да ги гледа, но крайниците им потрепваха, а устните се движеха. Лукел се изуми. Елантрисци — мъртвите, чиито умове продължаваха да живеят.

Грамадата ставаше все по-голяма. Имаше стотици, които се бяха събирали в града от цяло десетилетие. Никой не оказваше съпротива. Оставяха се да бъдат хвърлени едни връз други с отнесени погледи, докато купът им не стана по-висок от натрупаните дърва.

— До телата има двайсет и седем стъпки — прошепна внезапно Адиен и се отдели от скупчените благородници. Лукел посегна да го задържи, но бе твърде късно.

Един войник подвикна на Адиен да се върне. Младежът не му обърна внимание. Войникът се ядоса и го намушка с меча си, отваряйки дълбока рана в гърдите. Адиен залитна, но продължи да върви. От раната му не течеше кръв. Войникът се опули и отскочи назад, правейки знак срещу злото. Адиен се приближи до купа елантрисци и легна неподвижно сред тях. Тайната от последните пет години най-сетне бе разкрита. Той бе отишъл при своите хора.

 

 

— Помня те, Хратен. — Дилаф се усмихна с демонично изражение. — Помня как дойде при нас като момче. Точно преди да замина за Арелон. И тогава беше уплашен, както и сега. Избяга от нас и аз бях доволен. Никога не си бил предопределен за Дакор, твърде слаб си.

Хратен се смрази.

— Бил си там?

— Още тогава бях грагдет. Помниш ли ме?

Хратен погледна в очите му и спомените настъпиха. Злите очи на висок и безмилостен мъж. Помнеше напевите. Помнеше огньовете. Помнеше своите писъци и надвесеното над него лице. Бяха същите очи.

— Ти! — извика Хратен.

— Спомняш си.

— Помня. — Хратен усети ледена тръпка. — Ти ме убеди да се махна. На третия месец накара един от монасите да те пренесе до двореца на вирна. Човекът се подчини и се пожертва, за да те транспортира на разстояние, което можеше да извървиш за петнайсет минути.

— Абсолютното подчинение е важно, Хратен — прошепна Дилаф. — Периодичните проверки и примери укрепват лоялността на останалите.

Той млъкна и погледна към залива. Армадата бе пристанала според заповедите му. Хратен се обърна към хоризонта и различи тъмните точици — върхове на мачти. Армията на вирна пристигаше.

— Хайде — заповяда Дилаф и се изправи на крака. — Успяхме — теодската армада е в пристанището. Няма да успеят да попречат на флотата ни да пристане. Остана ми само една последна задача — смъртта на крал Евънтео.

 

 

Някакво видение изплува пред нечувствителния ум на Раоден. Опита се да го отпрати. Но по някаква причина то отказваше да се махне. Виждаше го през трептящата повърхност на болката — една проста схема.

Аон Рао. Голям квадрат с четири кръга около него и линии, които ги свързваха през центъра. Беше широко използван аон — особено сред коратите — заради значението му. Дух, душа.

Умът на Раоден се носеше сред белия безкрай и опитваше да пренебрегне образа на аон Рао. Той беше нещо от предишен живот, незначително и забравено. Вече нямаше нужда от него. Но докато се опитваше да избута образа, до него се появи нов. Елантрис. Четири стени, образуващи квадрат. Четирите външни градчета с кръгли укрепления. Прав път, водещ от всяко към Елантрис.

— Милостиви Доми!

 

 

Войниците отвориха няколко бъчви с масло и Лукел загледа с погнуса как ги изсипват върху телата. Трите демона стояха отстрани и напяваха нещо на език, който звучеше твърде грубо и странно, за да е фьорденски. Лукел осъзна, че след това ще дойде техният ред.

— Не гледайте — каза той на семейството си и се обърна, докато войниците се приготвяха да изгорят Елантрис.

 

 

Крал Евънтео стоеше в далечината, обграден от малка почетна стража. Той кимна, когато Дилаф приближи. Монахът се усмихна и приготви ножа си. Евънтео смяташе, че капитулира, а не осъзнаваше, че нацията му ще бъде жертвана.

Хратен вървеше до Дилаф и мислеше за дълга и необходимостта. Вярно, хората щяха да загинат, но това нямаше да е безсмислено. Цялата империя Фьорден щеше да стане по-силна след победата над Теод. Сърцата на хората щяха да се изпълнят с вяра. Беше същото каквото правеше и той в Арелон. Опитваше да покръсти хората по политически причини, използваше политически средства и популярност. Беше подкупил Телрий да се покръсти, без да опита да спаси душата му. Беше същото нещо. Какво значеше една езическа нация в сравнение със съвкупността на Шу-Дерет? Въпреки съвършената логика стомахът му се обръщаше.

„Пратиха ме да спася тези хора, не да ги изколя!“ — стрелна се в съзнанието му. Дилаф държеше принцеса Сарене за врата, устата й бе запушена. Евънтео я погледна и се усмихна окуражително, докато се приближаваха. Не можеше да види ножа в ръката на Дилаф.

— Отдавна чакам това — прошепна тихо Дилаф. Хратен помисли, че говори за унищожението на Теод. Но грагдетът не гледаше към краля. Гледаше Сарене и притискаше острието в гърба й.

— Принцесо, ти си зараза — прошепна Дилаф в ухото й. Хратен едва долови думите му. — Преди да пристигнеш в Кае, дори арелонците мразеха Елантрис. Ти си причината те да забравят омразата си. Ти се съюзи с нечестивците и дори слезе на тяхното ниво. Ти си по-лоша от тях, защото не бе прокълната, а се стремеше да станеш. Мислех да убия първо баща ти и да те накарам да гледаш, но сега разбирам, че обратното ще е по-добре. Помисли — старият Евънтео ще види как умираш, принцесо. Нека това е последният образ в очите ти, докато те пратя да се мъчиш завинаги в ямите на Джадет.

Тя плачеше, а сълзите се стичаха по превръзката на устата й.

 

 

Раоден се бореше да върне съзнанието си. Болката го връхлиташе като огромен каменен къс и забавяше процеса, защото умът му трепереше в агония. Хвърли се насреща й и мъчението се изля над него. Бавно си проби път през упоритата повърхност и постепенно започна да осъзнава околния свят.

Искаше да пищи, отново и отново. Болката бе неописуема. Но освен нея усети и още нещо. Тялото си. Влачеха го по земята. Зрението му се възвърна и осъзна къде е. Дърпаха го към нещо кръгло и синьо.

Басейнът.

„Не! Не още! Знам отговора!“

 

 

Раоден изпищя внезапно и се задърпа. Галадон се изненада толкова, че го изтърва.

Раоден залитна напред в опит да запази равновесие и падна право в басейна.