Брандън Сандърсън
Елантрис (61)

59.

Раоден се събуди с нови болки. Най-острата беше в тила му, но го боляха охлузвания и синини по цялото тяло. За момент си помисли, че е твърде много. Всяка рана жилеше остро, без да престава и за миг. За щастие бе изкарал седмици, страдайки от атаките на дор. В сравнение с онази агония болките на тялото, колкото и да изглеждаха сериозни, бяха по-слаби. Иронично, но силата, която едва не бе го унищожила, сега му помагаше да запази разсъдъка си.

Усети през замайването, че го вдигат и го слагат на нещо твърдо — седло. Загуби представа за времето, докато бе на коня, и бе принуден да се бори с мрака на безсъзнанието. Около него се чуваха гласове, но говореха на фьорденски и не разбираше думите. Конете спряха. Раоден отвори очи и изстена, докато го смъкваха на земята.

— Събуди се, елантрисецо — каза глас на аонски.

Раоден вдигна глава и примигна объркано. Още беше нощ и долавяше миризма на пушек. Намираха се в подножието на хълма на Кайн. Укрепената постройка беше само на няколко метра, но едва я различаваше. Всичко пред очите му бе замъглено. „Милостиви Доми, нека Сарене да е в безопасност“, помоли се.

— Принцесо, знам, че ме чуваш — извика Дилаф. — Виж кого съм довел. Нека направим сделка.

— Не! — опита да извика Раоден, но само изхриптя. Ударът по главата бе причинил нещо на мозъка му. Едва можеше да стои прав, камо ли да говори. Най-лошото бе, че осъзнаваше, че това няма никога да се оправи. Не можеше да се излекува. Мъглата, в която бе потънал, нямаше да се вдигне никога.

 

 

— Знаеш, че не можеш да преговаряш с него — каза тихо Кайн. Наблюдаваха Дилаф и зашеметения Раоден през един от тесните прозорци.

Сарене кимна и усети, че се смразява. Раоден не беше добре; клатеше се и изглеждаше неориентиран на светлината на огньовете.

— Милостиви Доми! Какво са му сторили?

— Ене, не гледай. — Кайн се дръпна от прозореца. Огромната брадва на Дреок Пирата стоеше готова в ъгъла.

— Не мога да не гледам — прошепна Сарене. — Трябва поне да се сбогувам с него.

Кайн въздъхна и кимна.

— Добре, да вървим на покрива. Но ако видя стрелци, веднага се връщаме обратно.

Сарене кимна тъжно и двамата изкачиха стълбите към покрива. Тя се приближи до ръба и погледна към Дилаф и Раоден. Ако можеше да убеди жреца да се размени с Раоден, щеше да го стори. Но подозираше, че Дилаф ще поиска предаването на всички в къщата, а тя никога нямаше да се съгласи на това. Даора и децата се бяха подслонили в мазето, пазени от Лукел. Сарене нямаше да ги предаде, без значение кого държеше Дилаф за заложник. Тя отвори уста с мисълта, че вероятно това са последните думи, които Раоден ще чуе.

 

 

— Хайде! — нареди Дилаф.

Хратен стоеше като неволен наблюдател и гледаше как Сарене пада в капана. Монасите от Дакор изскочиха от скривалищата си в подножието на къщата. Крайниците им сякаш прилепваха към всяка цепнатина между камъните и отворите на бойниците. Неколцина, които висяха от задната страна на сградата, се показаха и отрязаха пътя й за бягство.

Хратен чу изненаданите викове, когато Сарене и спътникът й осъзнаха какво става. Беше твърде късно. След миг един дакорец скочи от покрива, сграбчил съпротивляващата се принцеса.

— Хратен, докарай си сеона — нареди Дилаф.

Гьорнът се подчини и отвори металната кутия, за да пусне светещото кълбо. Не се реши да попита откъде монахът знае за сеона. Дакорците бяха любимите воини на вирна и явно Дилаф разполагаше с много тайни.

— Сеон, искам да говоря с крал Евънтео — нареди Дилаф.

Сеонът се подчини. След миг светлината му се преля в главата на пълен мъж с гордо лице.

— Не те познавам — каза Евънтео. — Кой ме търси посред нощ?

— Аз съм човекът, който държи в плен дъщеря ти, кралю — заяви Дилаф и сръчка принцесата. Тя не можа да потисне писъка си, макар че се постара.

Евънтео се завъртя сякаш търсеше източника на писъка, но всъщност можеше да види само лицето на Дилаф.

— Кой си ти?

— Дилаф. Грагдет на манастира Дакор.

— Милостиви Доми… — прошепна Евънтео.

Дилаф присви очи и се усмихна злобно.

— Мислех, че си се покръстил, Евънтео. Но няма значение. Събуди войската си и я натовари на корабите. Ще пристигна в Теод след час и искам да ми се предадете официално. В противен случай ще убия момичето.

— Татко, не! — изкрещя Сарене. — Не му вярвай!

— Сарене? — извика трескаво баща й.

— Един час, Евънтео. — Дилаф махна с ръка. Обърканото лице на краля се стопи в сферичната форма на сеон.

— Възнамеряваш да убиеш и всички теодци! — възкликна Хратен на фьорденски.

— Не. Това е работа за други. Просто ще убия краля и ще изгоря корабите с войската. Щом армадата бъде разрушена, вирнът може да стовари армиите си на теодския бряг и да довърши започнатото, доказвайки мощта си.

— Знаеш, че това не е необходимо. — Хратен усети, че му прилошава. — Евънтео вече беше мой.

— Хратен, той може и да се покръсти, но трябва да си слабоумен, за да вярваш, че би допуснал наши войски на тяхна земя.

— Ти си чудовище — прошепна Хратен. — Ще изколиш две кралства само заради параноята си. Какво ти се е случило, че мразиш Елантрис толкова много?

— Достатъчно! — изкрещя Дилаф. — Не мисли, че ще се поколебая да убия и теб, гьорн. Дакор не се подчинява на законите! — Монахът го изгледа заплашително, след което се овладя, като вдиша дълбоко и се обърна към пленниците.

Дезориентираният Раоден залиташе към жена си, която бе в ръцете на един мълчалив дакорец. Принцът посегна към нея с треперещи ръце.

— А — каза Дилаф, вадейки меча си. — Бях забравил за теб. — Той се усмихна злобно и заби острието в корема на Раоден.

 

 

Болката се разпространи като внезапна вълна от светлина. Дори не беше видял замахването. Но го усети. Изстена и падна на колене. Агонията беше неописуема, дори за човек, който изпитваше непрекъснато болка от два месеца. Стисна корема си с треперещи ръце. Можеше да усети дор. Беше… близо. Дойде му твърде много. Жената, която обичаше, бе в опасност, а той не можеше да стори нищо.

Болката, дор, прималя му… Душата на Раоден се сви под общата им тежест и въздъхна за последно, с примирение. След това вече нямаше болка, защото нямаше същност. Нямаше нищо.

Сарене изпищя, когато Раоден падна на земята. Виждаше страданието на лицето му и имаше чувството, че мечът е забит в нейния корем. Тя потръпна и заплака. Раоден помръдна малко и… просто спря.

— Провалих… — прошепна той, оформяйки мантрата си на хоед. — Провалих любимата. Провалих…

— Отведете я — нареди Дилаф. Думите бяха на фьорденски и тя почти не им обърна внимание.

— А другите? — попита монахът.

— Подберете ги заедно с останалите жители на този прокълнат град и ги закарайте в Елантрис. Елантрисците са в центъра, на едно по-чисто място.

— Вече ги открихме, грагдет — каза монахът. — Нашите хора започнаха атаката.

— А, добре. — Дилаф изсъска доволно. — Съберете телата им. Елантрисците не умират като нормалните хора, а не искаме никой да се измъкне.

— Да, грагдет.

— Когато ги съберете на едно място, тела, елантрисци и бъдещи елантрисци, започнете ритуала на прочистването. После ги изгорете всичките.

— Да, грагдет — сведе глава воинът.

— Ела, Хратен — каза Дилаф. — Ти ще ме придружиш до Теод.

Сарене изпадна във вцепенение, докато я дърпаха настрани, очите й не се откъсваха от Раоден, докато присвитото му тяло не изчезна в мрака.