Брандън Сандърсън
Елантрис (6)

4.

Жената пищя, докато не се умори. Викаше за помощ, за милост, за Доми. Дращеше по вратата с нокти и оставяше следи по мръсотията. Накрая се свлече на земята и започна да потръпва, докато ридаеше тихо. Раоден гледаше агонията й и си мислеше за неговите болки — натъртения палец и загубата на предишния живот.

— Няма да я чакат дълго — прошепна Галадон и стисна силно рамото на принца, за да го възпре.

Жената се надигна с олюляване и се огледа замаяно, сякаш бе забравила къде се намира. Направи една несигурна стъпка наляво и се подпря на стената, сякаш това бе последната връзка с външния свят, а не бариерата, която го ограждаше.

— Готово — каза Галадон.

— Просто така? — попита Раоден.

Галадон кимна.

— Избра добре, доколкото можа. Гледай.

В насрещната алея се раздвижиха сенки. Раоден и Галадон наблюдаваха от порутена каменна сграда, една от многото на входния площад на Елантрис. Сенките се превърнаха в мъже, които приближиха жената с решителни, спокойни стъпки. Един посегна и взе кошницата с даровете. Жената нямаше сили да се съпротивлява и просто се свлече отново. Раоден усети как пръстите на Галадон се впиват в рамото му, защото несъзнателно бе направил крачка напред, за да се противопостави на крадците.

— Не е добра идея. Коло? — прошепна Галадон. — Запази куража за себе си. Щом почти припадна от натъртения палец, представи си как ще се почувстваш, като ти счупят смелата главица с някоя тояга.

Раоден кимна и се отпусна. Жената беше ограбена, но сякаш не я заплашваше допълнителна опасност. Въпреки това го болеше да я гледа. Не беше девойка. Имаше едрата фигура на жена, която е раждала и знае как да управлява домакинство. Майка, а не девица. Силните черти на лицето говореха за придобита мъдрост и кураж, и заради това сякаш го заболя още повече. Щом подобна жена можеше да бъде сломена от Елантрис, каква надежда имаше за Раоден?

— Казах ти, тя направи добър избор — продължи Галадон. — Остана без храна, но пък няма никакви рани. Ако беше завила надясно като тебе, суле, щеше да се изложи на съмнителната милост на хората на Шаор. Ако беше тръгнала направо, тогава Аанден щеше да има право на храната й. Левият избор определено е най-добър. Хората на Карата взимат даровете, но нараняват рядко. По-добре да си гладен, отколкото да изкараш следващите няколко години със счупена ръка.

— Няколко години ли? — Раоден се завъртя и погледна високия си тъмнокож спътник. — Нали каза, че раните ни ще траят вечно.

— Така предполагаме, суле. Ако намерим някой елантрисец, който да е запазил разсъдъка си вечно, може би ще успеем да докажем теорията.

— Колко издържат хората тук?

— Година, може би две — отвърна Галадон.

— Какво?

— Реши, че сме безсмъртни, нали? Само защото не остаряваме, ще живеем вечно?

— Не знам. Ти каза, че не може да умрем.

— Не можем — кимна Галадон. — Но раните, охлузванията, натъртените палци се натрупват. Човек има предел на поносимост.

— Нима се самоубиват? — попита тихо Раоден.

— Това не е вариант. Не, повечето просто лежат и мърморят или пищят. Бедните руло.

— Ти откога си тук?

— Няколко месеца.

Това беше поредният шок върху вече претрупаната купчина.

Раоден бе предположил, че Галадон е в Елантрис поне от няколко години. Дуладелецът говореше така, сякаш бе живял тук с десетилетия и се оправяше изумително добре в огромния град.

Раоден погледна към площада, но жената вече бе изчезнала. Можеше да е слугиня в двореца на баща му, жена на богат търговец или проста домакиня. Шаод не признаваше класи и прибираше всички еднакво.

Жената бе потънала в ямата, наречена Елантрис. Все трябваше да има с какво да й помогне.

— Всичко това за един хляб и няколко смачкани зеленчука — промърмори Раоден.

— Може да не ти изглежда много, но почакай няколко дена. Единствената храна тук пристига с новодошлите. Изчакай малко, суле. И ти ще изпиташ нуждата. Трябва да си много силен, за да устоиш на глада.

— Ти успяваш — отбеляза Раоден.

— Не особено добре, а пък и съм тук само от няколко месеца. Кой знае до какво ще ме докара гладът след година.

Раоден изсумтя.

— Поне изчакай да ми свършат трийсетте дни, преди да се превърнеш в диво животно. Няма да ми е приятно, ако не си изработиш стойността на говеждото.

Галадон спря за миг, след което се засмя.

— От нищо ли не се боиш, суле?

— По-скоро от всичко тук. Просто не обръщам внимание на факта, че съм ужасѐн. Ако осъзная колко съм уплашен, сигурно ще опитам да се скрия в цепнатините между паветата. Разкажи ми повече за тези банди.

Галадон сви рамене, дръпна се от счупената врата и придърпа един стол. Огледа критично краката, след което се отпусна внимателно на него. Краката изскърцаха и той се изправи мигновено. Бутна стола ядосано и се разположи на пода.

— Елантрис има три сектора, суле, и три банди. Пазарът се владее от Шаор. Видя няколко от неговите хора вчера, но бяха твърде заети да ядат храната ти от земята, за да се представят. В двореца се разпорежда Карата. Тя освободи учтиво жената от даровете й днес. Последният е Аанден. Той прекарва повечето си време в университета.

— Образован човек?

— Не, опортюнист. Първи е осъзнал, че много от старите текстове в библиотеката са написани на пергамент. Древните класики се превърнаха в настоящ обяд. Коло?

— Идос Доми! — възкликна Раоден. — Това е варварство! Старите свитъци на Елантрис съдържат безброй оригинални творби. Те са безценни!

Галадон го погледна тъжно.

— Суле, да повтарям ли думите си за глада? За какво ти е литература, щом стомахът те боли така, че ти текат сълзи от очите?

— Това е ужасен аргумент. Двестагодишната агнешка кожа едва ли има добър вкус.

Галадон сви рамене.

— По-добра е от слузта. Според слуховете Аанден е привършил свитъците преди няколко месеца. Опитали да варят книги, но не се е получило.

— Изненадан съм, че не са пробвали да сварят някого от тях.

— О, пробвано е — отвърна Галадон. — За щастие по време на шаод с нас се случва нещо. Явно плътта на мъртвите няма добър вкус. Коло? Всъщност е толкова гадна, че никой не може да я погълне.

— Добре, че поне канибализмът е отпаднал като опасност — подхвърли сухо Раоден.

— Казах ти, суле. Гладът подтиква хората към странни постъпки.

— И това оправдава всичко, така ли?

Галадон мъдро реши да не отговаря.

— Говориш за глада и болката сякаш не може да им се устои — продължи Раоден. — Все едно всичко е позволено, щом гладът те подтиква. Така се превръщаме в животни.

Галадон поклати глава.

— Съжалявам, суле. Такава е действителността.

— Не трябва да е такава.

Десет години не бяха достатъчно. Дори при високата влажност на Арелон трябваше да мине повече време, преди градът да западне толкова. Елантрис изглеждаше като изоставен от векове. Дървото гниеше, тухлите се ронеха, дори каменните сгради бяха започнали да поддават. И навсякъде имаше слой от кафявата слуз.

Раоден бе почнал да свиква с ходенето по хлъзгавите неравни павета. Опитваше да се пази чист от слузта, но задачата бе непосилна. Всяка стена и ръб, до които се допреше, оставяха следа по него.

Двамата тръгнаха бавно по широката улица. Тротоарите бяха доста по-големи от тези в Кае. Елантрис беше строен с размах и макар отвътре да не можеше да се прецени лесно, Раоден започваше да осъзнава колко огромен е градът. Двамата вървяха от часове, а според Галадон до целта им все още имаше голямо разстояние.

Все пак те не бързаха. Това беше едно от първите неща, на които го научи Галадон. В Елантрис трябваше да се внимава. Дуладелецът правеше всичко с абсолютна прецизност, а движенията му бяха спокойни и отпуснати.

Дори и най-незначително малко одраскване се натрупваше към постоянната болка.

Колкото по-внимателен бе човек, толкова по-дълго щеше да си запази разсъдъка. Затова Раоден вървеше след него и се мъчеше да копира внимателната походка. Щом решеше, че цялото това напрягане е излишно, беше достатъчно да хвърли един поглед към множеството фигури, налягали по канавките и тротоарите, и решителността му се връщаше.

Хоеди. Така ги наричаше Галадон. Тези жители, които се бяха предали на болката. Те бяха загубили разума си и животът им бе безкрайно мъчение. Рядко помръдваха, макар някои да бяха запазили инстинкта си да лежат в сенките. Повечето бяха тихи, макар че малцина мълчаха напълно. Раоден чуваше мрънкането, хлипането и стоновете им. Повечето си повтаряха едно и също. Мантра, която съпровождаше страданието им.

— Доми, Доми, Доми…

— Толкова красива, преди бях толкова красива…

— Стига, стига, стига. Нека да спре…

Раоден се напрягаше да не ги чува. Гърдите започваха да го болят сякаш страдаше с бедните, неизвестни нещастници. Ако им обръщаше внимание, щеше да полудее много преди болката да го принуди.

Като се опитваше да отклони мислите си в друга посока, неизменно се сещаше за предишния си живот.

Дали приятелите му щяха да продължат с тайните сбирки? Дали Кайн и Роял щяха да удържат групата заедно? Как ли се справяше най-добрият му приятел Лукел? Раоден току-що се бе запознал с новата му жена и сега никога нямаше да види първото им дете.

Още по-лошо, това го подсещаше за собствения му брак. Никога не беше срещал бъдещата си съпруга, макар че бяха говорили многократно през сеони. Дали наистина беше толкова умна и интересна, колкото изглеждаше? Никога нямаше да разбере. Ядон сигурно бе прикрил трансформацията на сина си, бе обявил, че е умрял. Така Сарене нямаше да дойде в Арелон. Щом научеше новината, щеше да си остане в Теод и да потърси друг съпруг.

Поне да я беше видял веднъж. Но тези мисли бяха безполезни. Вече беше елантрисец.

Реши да се съсредоточи над самия град. Трудно можеше да се повярва, че преди Елантрис е бил най-красивото място в Опелон и дори на света. Сега виждаше само слуз, гниене и ерозия. Но под мръсотията си личаха останки от предишното могъщество. Кула, отломки от красив барелеф, параклиси и големи имения, колони и арки. Преди десет години този град сияеше с мистичен блясък. Град в снежнобяло и златно.

Никой не знаеше какво е причинило реод. Според някои теории, предимно на деретските жреци, падането на Елантрис беше причинено от Бог. Преди реод жителите бяха като полубожества и се отнасяха към останалите религии с безразличието на господар, оставящ кучето си да обира остатъци от пода. Красотата на Елантрис и могъществото на обитателите му спираше околното население да се присъедини към Шу-Кесег. Защо да търсиш невидима сила, когато божествата живеят в съседство? Раоден помнеше, че падението бе придружено с буря. Самата земя се бе разтресла, а в южната провинция бе зейнала огромна бездна. Елантрис бе загубил своята слава, а жителите му се бяха променили от белокоси, сияйни същества в петнисти и плешиви създания. Сякаш страдаха от някаква ужасна болест в последен стадий. Елантрис бе спрял да блести и бе помръкнал.

При това само преди десет години. Десет години не бяха достатъчно. Камъните не трябваше да рухват за толкова кратко време. Мръсотията не можеше да се събере толкова бързо. Особено с крайно малко жители, повечето от които дори не се движеха. Сякаш самият Елантрис се опитваше да умре. Град, извършващ самоубийство.

— Пазарът на Елантрис — обяви Галадон. — Това беше едно от най-величествените места на света. Търговци от цял Опелон идваха да продават екзотични стоки на местните. Освен това човек можеше да си купи по-ценните елантриски магии. Не всички бяха безплатни. Коло?

Намираха се на сграда с плосък покрив. Някои от жителите предпочитаха такива вместо куполи или наклонени, защото на тях можеха да си правят градинки. Кварталът пред тях беше като останалите, мрачен и порутен. Раоден можеше да си представи шарените сергии по улиците, но сега бяха останали само покрити със слуз парцали.

— Може ли да се приближим? — попита принцът и се наведе от ръба, за да огледа пазара.

— Можеш, стига да искаш, суле — отвърна Галадон уклончиво. — Но аз оставам тук. Хората на Шаор обичат да гонят минувачите. Едно от малкото удоволствия, които са им останали.

— Добре тогава, разкажи ми повече за Шаор.

Галадон сви рамене.

— На такова място мнозина търсят лидер. Някой, който да ги извади от хаоса. Както в повечето общества, и тук най-силните взимат властта. Шаор изпитва удоволствие да контролира другите и по някаква причина най-дивите и неморални елантрисци се събират край него.

— И той прибира даровете от една трета от новодошлите? — попита Раоден.

— Е, самият Шаор рядко се занимава лично с това, но да. Неговите хора имат право на една трета от даровете.

— Защо са направили компромис? Ако хората му са толкова неудържими, както казваш, какво ги е убедило да спазват подобна сделка?

— Останалите банди не са по-малки, суле — обясни Галадон. — Навън хората са убедени в своята безсмъртност. Ние сме по-големи реалисти. Човек рядко печели победа без поне няколко рани, а тук дори две одрасквания може да ти донесат по-мъчителна агония от бързо обезглавяване. Хората на Шаор са диви, но не са пълни идиоти. Няма да се бият, ако нямат сериозни шансове за огромна награда. Ти реши, че физиката ти е спряла вчерашния нападател, нали?

— Не бях сигурен — призна Раоден.

— Дори най-малкият намек, че си готов на съпротива, може да ги отблъсне, суле. Удоволствието да те измъчват не си струва риска да получат някой случаен удар.

Раоден потръпна при тази мисъл.

— Покажи ми къде живеят другите банди.

Университетът и дворецът бяха един до друг. Според Галадон Аанден и Карата поддържаха крехко примирие, включващо стражи и от двете страни. Двамата отново се насочиха към един плосък покрив, като се изкачиха по доста съмнително стълбище.

Раоден за малко да падне, когато едно от стъпалата изскърца под него, но гледката отгоре си струваше усилията.

Дворецът на Елантрис беше достатъчно грамаден, за да събуди възхищение въпреки упадъка. Всяко от петте крила имаше купол с величествен шип. Само средният купол бе останал незасегнат и се извисяваше гордо. Най-високата постройка, която Раоден бе виждал.

— Това трябва да е точният център на Елантрис — кимна Галадон към кулата. — Преди можеше да се изкачиш по стълбите и да видиш целия град. Сега аз не бих посмял. Коло?

Университетът също бе обширен, но по-малко впечатляващ. Имаше пет-шест продълговати сгради с големи пространства между тях. Вероятно градини, които отдавна бяха изядени до корен от гладуващите обитатели.

— Карата е най-строгият и най-спокойният водач. — Галадон погледна към университета. Погледът му беше странен, сякаш виждаше нещо, което убягваше на Раоден. Обясненията му продължиха с характерния тон като че устата му не усещаше, че умът се е отплеснал някъде. — Тя не допуска често нови членове и е крайно териториална. Хората на Шаор може да те подгонят, ако си на тяхна земя, но само ако им се занимава. Карата не търпи натрапници. Но пък ако я оставиш на мира, и тя не те тормози. Почти никога не наранява новите, когато им взима храната. Днеска я мярна. Винаги се появява лично. Може би не вярва на хората си.

— Вероятно — съгласи се Раоден. — Какво друго знаеш за нея?

— Не много. Водачите на банди обикновено не приказват наляво-надясно.

— И ти ли почна да се отнасяш леконравно? — усмихна се Раоден.

— Ти ми влияеш лошо, суле. Мъртвите нямат повод за веселие. Единственото нещо, което знам за Карата, е, че не й харесва особено в Елантрис.

— Че на кого му харесва? — намръщи се Раоден.

— Всички го мразим, суле, но малцина имат куража да се опитат да избягат. Вече са хващали Карата три пъти в Кае, все около двореца. Още един път и жреците ще я изгорят.

— Какво търси в двореца?

— Не беше така любезна да ми обясни. Според хората се опитва да убие крал Ядон.

— Краля ли? Че какво ще постигне с това?

— Отмъщение, разплата, хаос. Все добри причини, когато си вече погубен. Коло?

Раоден се намръщи. Може би заради живота покрай баща му, който беше параноично обсебен от вероятни покушения, се беше разглезил, но убийството на краля не му се струваше като вероятна цел.

— Ами другият водач?

— Аанден ли? — попита Галадон. — Твърди, че е бил благородник, преди да го хвърлят тук. Май барон. Опитва да се наложи като монарх на Елантрис и е ядосан, че Карата контролира двореца. Събира придворни, твърди, че ще нахрани поддръжниците си, макар засега да са получили само няколко сварени книги, и прави планове да нападне Кае.

— Какво? — учуди се Раоден. — Да нападне?

— Не е сериозен — отвърна Галадон. — Но е добър в пропагандата. Твърди, че има план да освободи Елантрис, и това му осигурява последователи. Въпреки това е жесток. Карата наранява само хората, които се промъкват в двореца. Аанден раздава присъди, когато му скимне. Според мен, суле, не е много в ред.

Раоден се намръщи. Ако този Аанден беше барон, вероятно го познаваше. Но пък името му беше непознато. Навярно Аанден бе излъгал или си бе избрал ново име при пристигането в Елантрис.

Раоден огледа зоната между двореца и университета. Нещо беше привлякло вниманието му. Нещо толкова обикновено, че нямаше да го погледне втори път, ако не беше първото в Елантрис.

— Това кладенец ли е? — попита той несигурно.

Галадон кимна.

— Единственият в града.

— Как така?

— Има вътрешни водопроводи, суле, благодарение на аондорската магия. Не е имало нужда от кладенци.

— А този за какво е?

— Мисля, че са го ползвали за религиозни церемонии. Някои от службите изискват прясно извадена вода от реката.

— Значи река Аредел минава под града.

— Разбира се. Къде другаде да отиде. Коло?

Раоден присви очи замислено, но не каза нищо повече. Докато гледаше към града, забеляза малка топка светлина, която се носеше по улицата. Сеонът кръжеше безцелно и от време на време се въртеше в кръг. От това разстояние не можеше да види аона в центъра му.

Галадон забеляза втренчения му поглед.

— Сеон — отбеляза дуладелецът. — Срещат се из града.

— Значи е вярно? — попита Раоден.

Галадон кимна.

— Когато господарят бъде взет от шаод, сеонът полудява. Много от тях се носят из града. Не говорят, само кръжат безцелно.

Раоден извърна очи. Откакто беше хвърлен в Елантрис, избягваше да мисли за собствения си сеон, Йен. Беше чувал какво става със сеоните, щом господарите им станеха елантрисци.

Галадон погледна към небето.

— Скоро ще вали.

Раоден вдигна поглед, но не видя нито един облак.

— Щом казваш.

— Повярвай ми. По-добре да се приберем, освен ако не искаш да си мокър следващите дни. Тук е трудно да запалиш огън. Дърветата са твърде влажни и изгнили, за да горят.

— Къде ще отидем?

Галадон сви рамене.

— Избери си къща, суле. Има голям шанс да е необитаема.

Предишната вечер бяха спали в една изоставена постройка, но сега Раоден се присети за нещо.

— Галадон, ти къде живееш?

— В Дуладел — отвърна незабавно мъжът.

— Говоря за сега.

Галадон се замисли и го погледна несигурно. След това сви рамене и му махна да го последва по нестабилното стълбище.

— Ела.

 

 

— Книги! — възкликна развълнувано Раоден.

— Не трябваше да те водя тук — измърмори Галадон. — Сега никога няма да се отърва от теб.

Галадон го бе довел в нещо, което приличаше на изоставена изба, но всъщност бе доста различно. Тук въздухът бе по-сух, въпреки че бе под земята, а и беше по-хладно. Галадон извади фенер от една ниша и го запали с кремък и желязо, сякаш за да разсее предишните опасения за огъня. Светлината разкри изненадваща гледка.

Приличаше на кабинет на книжовник. По стените бяха нарисувани аони — мистичните древни знаци на аонския език, и имаше няколко рафта с книги.

— Как откри това място? — попита нетърпеливо Раоден.

— Случайно се натъкнах — сви рамене Галадон.

— Всички тези книги… — Раоден взе една от полицата. Беше малко мухлясала, но се четеше нормално. — Галадон, това може да ни научи на тайните на аоните! Замислял ли си се?

— Аоните ли?

— Магията на Елантрис. Казват, че преди реод елантрисците са създавали могъщи магии, като просто рисували аони.

— О, говориш за това ли? — Едрият тъмнокож мъж вдигна ръце.

Започна да очертава символ във въздуха, аона Део, и пръстът му остави светеща следа.

Раоден се опули и книгата падна от изтръпналите му пръсти. Аоните. Според историята само елантрисците можеха да отключват тяхната сила. Могъществото им уж беше изчезнало заедно с падението на Елантрис.

Галадон се усмихна през блестящия символ, който висеше във въздуха между тях.