Брандън Сандърсън
Елантрис (56)

54.

— Какво е направил? — изуми се Хратен.

Жрецът се стъписа от реакцията му и заекна, докато повтаряше съобщението. Гьорнът го прекъсна по средата.

Херцогът на плантация Ял е мъртъв? По заповед на Телрий? Що за необмислена постъпка? Хратен виждаше по лицето на пратеника, че има още, и му махна да продължи. Скоро осъзна, че екзекуцията не е била случайна, а напълно логична. Не можеше да повярва в късмета на Телрий. Роял уж беше коварен човек. Цяло чудо бе, че са го спипали толкова лесно в измяна.

Следващата новина беше още по-шокираща. Според слуховете принц Раоден се бе завърнал от гроба. Хратен седна смутено на бюрото си. Гобленът на стената се развя, щом пратеникът затвори вратата.

Трябваше да се овладее. Можеше да се справи с това. Разбира се, слуховете за завръщането на Раоден бяха измислица, но Хратен трябваше да признае, че е майсторски ход. Знаеше за репутацията на принца. Хората го почитаха с обич, отдавана само на мъртвите. Ако Сарене бе намерила двойник, можеше да го обяви за свой съпруг и да предяви претенции към трона въпреки смъртта на Роял.

Трябваше да й признае, че действа бързо. Хратен се усмихна с уважение. Убийството на Роял още го притесняваше. Екзекуцията на херцог, при това без процес, можеше да разколебае още повече благородниците. Хратен се надигна. Може би не беше късно да убеди Телрий да напише заповед за екзекуция. Подобен документ щеше да успокои аристократите.

 

 

Телрий отказваше да го приеме. Хратен отново седеше в чакалнята със скръстени ръце и се мръщеше на двамата стражи. Те изглеждаха притеснени. Явно нещо бе разстроило краля и той не приемаше посетители.

Хратен нямаше да се остави да бъде пренебрегван. Не можеше да си пробие път, но щеше да бъде толкова настойчив, че кралят рано или късно да го приеме. Затова през последния час настояваше за среща на всеки пет минути. Всъщност вече наближаваше време за нов опит.

— Войнико. Питай краля дали ще ме приеме.

Стражът въздъхна, както при последните няколко пъти. Въпреки това отвори вратата и тръгна да търси командира си. След няколко мига се върна.

Думите на Хратен замръзнаха в гърлото му. Това не беше същият човек.

Мъжът извади меча си и нападна втория страж. Откъм залата за аудиенции се разнесе трясък на оръжие и се чуха викове от гняв и болка.

Хратен изруга. Битка в единствената нощ, в която не бе взел доспехите си.

Той стисна зъби и изтича покрай биещите се стражи.

Гоблените в залата горяха, а хората се сражаваха в тясното пространство. Неколцина лежаха мъртви пред насрещната врата. Някои носеха жълтото и кафявото на градската стража. Другите бяха в синьо и сребърно — цветовете на легиона на граф Еондел.

Хратен избегна няколко атаки и изби мечовете от ръцете на нападателите. Трябваше да открие краля. Телрий бе твърде ценен, за да го изгуби. Времето сякаш замръзна, когато видя как кралят бяга през схватката, а отгоре падаха горящи брокати. Телрий гледаше ужасено и тичаше към вратата в дъното. Преди да направи още няколко крачки, мечът на Еондел намери врата му.

Обезглавеният труп на Телрий падна в краката на граф Еондел. Генералът го изгледа мрачно и също се свлече на земята, притискайки рана на тялото си.

Хратен застина насред мелето, забравяйки за хаоса, докато гледаше двата трупа. „Дотук с избягването на кръвопролития при смяната на властта“, помисли той с примирение.