Брандън Сандърсън
Елантрис (55)

53.

— Какво търси той тук? — ядоса се Сарене, когато надникна в кухнята на Кайн. Вътре седеше идиотът Калу, облечен в кичозно червено и оранжево. Той говореше оживено с Кайн и Роял, и явно не бе забелязал пристигането й.

Лукел затвори вратата зад нея и погледна дуладелеца с очевидно неодобрение. Братовчед й беше известен като един от най-остроумните и живописни мъже в Кае. Репутацията на Калу бързо започваше да засенчва неговата и младият търговец се дразнеше.

— Херцогът го е поканил по някаква причина — измърмори той.

— Да не е откачил? — попита Сарене, може би малко по-силно, отколкото трябваше. — Ами ако проклетият дуладелец е шпионин?

— Чий шпионин? — подвикна весело Калу. — Не мисля, че надутият ви крал има достатъчно политически разум, за да наеме шпиони. А нека ви уверя, принцесо, колкото и да ви дразня, че фьорденците ме мразят многократно повече. Онзи гьорн по-скоро ще се самоубие, отколкото да ми плати за информация.

Сарене се изчерви засрамено, което предизвика нов смях на Калу.

— Сарене, мисля че мнението на гражданина Калу ще ни е от полза — намеси се Роял. — Човекът вижда нещата различно от арелонците и има необременен поглед за събитията в Кае. Доколкото си спомням, и вие използвахте подобен аргумент, когато се присъединихте към нас. Не принизявайте ценността на Калу само защото е твърде екстравагантен за вашия вкус.

Сарене се намръщи, но призна, че херцогът има право. Нямаше да е лошо да видят нещата от нова перспектива. По някаква причина Роял вярваше на Калу. Може би бе видял нещо в него. Все пак дуладелецът живееше у тях от няколко дни.

Ейхан закъсняваше, както обикновено. Шуден и Еондел говореха тихо в другия край на масата, в контраст с оживеното дрънкане на Калу. Кайн беше осигурил ордьоври, някакви бисквити с бяла глазура. Макар да се кълнеше, че не е приготвил вечеря, той очевидно бе неспособен да събере толкова хора, без да поднесе нещо за ядене. Сарене се усмихна. Едва ли някъде по света имаше конспиратори, които да се наслаждават на толкова първокласна кухня. След малко се появи и Ейхан, който не си направи труда да почука. Тръшна се на обичайното си място и веднага нападна бисквитите.

— Е, всички сме тук — започна остро Сарене, за да прекъсне Калу. Всички се извърнаха към нея и тя стана. — Вярвам, че всички сте размишлявали над проблемите ни. Някой иска ли да започне?

— Аз — обади се Ейхан. — Може би ще успеем да убедим Телрий да не минава към Шу-Дерет.

Сарене въздъхна.

— Ейхан, това вече го обсъдихме. Телрий не се колебае дали да си смени вярата, а колко пари може да източи от вирна.

— Ех, да имахме повече войска — поклати глава Роял. — Със сериозна армия бихме могли да го сплашим. Сарене, имаме ли шанс да получим помощ от Теод?

— Никакъв — отвърна тя и седна. — Спомнете си, че баща ми се закле в Шу-Дерет. Пък и Теод има чудесен флот, но много малко пехота. Страната ни не е голяма. Защитаваме се, като потапяме вражеските кораби, преди да пристигнат.

— Чух, че в Дуладел имало съпротива — намеси се Шуден. — Постоянно нападали керваните.

Всички се обърнаха към Калу, който вдигна ръце.

— Повярвайте, приятели, не искайте помощта им. Хората, за които говорите, са бивши републиканци като мен. Те умеят да се дуелират, но сирът не върши работа срещу професионален войник, особено когато има петима другари. Съпротивата оцелява, защото фьорденците са твърде мързеливи да ни прогонят от блатата.

Шуден се намръщи.

— Мислех, че те се крият в пещери в дуладелските степи.

— Има няколко огнища — измъкна се ловко Калу, но Сарене долови лека несигурност в очите му. „Кой си ти?“, намръщи се тя, а разговорът продължи.

— Мисля, че трябва да замесим народа — предложи Лукел. — Телрий обяви, че ще запази системата с плантациите. Ако привлечем хората към нашата кауза, те може да се надигнат срещу него.

— Може да се получи — одобри Еондел. — След плана на лейди Сарене да разпределим реколтата между селяните, те вкусиха от свободата и станаха по-уверени. Но за това е нужно време. Хората не могат да се обучат за една нощ.

— Съгласен съм — каза Роял. — Телрий ще се покръсти и ще приеме закона на Хратен много преди да се подготвим.

— Мога да се престоря на дерет за известно време — обади се Лукел. — Докато планираме свалянето на краля.

Сарене поклати глава.

— Ако дадем на Шу-Дерет такава свобода в Арелон, никога няма да се отървем.

— Това е само религия, Сарене — възрази Ейхан. — Мисля, че трябва да се съсредоточим върху истинските проблеми.

— Ейхан, според теб Шу-Дерет не е истински проблем? — попита принцесата. — Защо не го обясниш на Джиндо и Дуладел?

— Права е — подкрепи я Роял. — Фьорден използва Шу-Дерет като средство за завладяване. Ако жреците покръстят Арелон, ще ни управлява вирнът, без значение кой е крал.

— Значи не можем да организираме армия от селяни? — Шуден се опита да върне разговора обратно към темата.

— Нужно е твърде много време — отговори Роял.

— Не ми се вярва, че искате да разпалвате война в страната — намеси се Калу. — Виждал съм какво се случва при кървава революция. Духът на хората се пречупва, ако трябва да се бият едни срещу други. Мъжете от градската стража на Елантрис може да са глупаци, но са ваши сънародници. Кръвта им ще изцапа вашите ръце.

Сарене вдигна очи. Коментарът бе направен без обичайната превзетост. Нещо в този човек я караше да бъде крайно подозрителна.

— Тогава какво? — попита отчаяно Лукел. — Не можем да се бием и не можем да чакаме да се покръсти. Какво да сторим?

— Можем да го убием — промълви тихо Еондел.

— Е? — попита Сарене. Не очакваше предложението да се появи още в началото на разговора.

— Има доста доводи в подкрепа — съгласи се Кайн със студено безстрастие, каквото не бе виждала у него. — Убийството на Телрий ще реши много от проблемите ни.

Всички се смълчаха. Сарене усещаше горчив привкус, докато оглеждаше мъжете. Всички го осъзнаваха. Още преди да почне срещата, тя бе сигурна, че това е единственият им възможен ход.

— Едно убийство, за да се спаси цял народ — прошепна Калу.

— Това е единствената алтернатива — изтъкна Кайн.

— Може би — поклати глава дуладелецът. — Но се чудя дали не подценяваме жителите на Арелон.

— Вече го обсъдихме — напомни Лукел. — Нямаме време да разбунтуваме селяните.

— Не говоря само за простолюдието, млади Лукел, а и за благородниците. Не усещате ли колебанието им да подкрепят Телрий? Не виждате ли притеснението в очите му? Крал без подкрепа не е никакъв крал.

— А стражата? — попита уместно Кайн.

— Чудя се дали не може да ги привлечем — подхвърли Калу. — Сигурно могат да бъдат убедени, че са застанали на грешната страна.

От „вие“ бе станало на „ние“. Сарене се намръщи. Почти го бе спипала. В думите му имаше нещо познато…

— Интересно предложение — каза Роял.

— Стражата и аристократите подкрепят Телрий, защото не виждат алтернатива — обясни Калу. — Лорд Роял бе посрамен на сватбата, а лейди Сарене бе хвърлена в Елантрис. Но сега срамът е премахнат. Може би, ако покажем на стражата какъв ще е резултатът от тяхното решение: фьорденска окупация и буквално поробване на народа ни, войниците ще разберат, че подкрепят грешната кауза. Ако дадете на хората честен избор, вярвам, че те ще реагират разумно.

Това беше. Сарене познаваше тази вяра отнякъде. Тази чистосърдечна убеденост в хорската доброта. И когато внезапно осъзна къде я е виждала, не можа да се сдържи и изписка изненадано.

 

 

Раоден потръпна, усетил мигновено, че е направил грешка. Беше зарязал твърде бързо образа на Калу, за да покаже твърде много от истинския си характер. Другите не усетиха промяната, но Сарене — скъпата, подозрителна Сарене, не беше толкова невежа. Той погледна в шокираните й очи и разбра, че се е досетила. Въпреки краткото време, в което бяха заедно, тя бе успяла да го разпознае някак си, а най-близките му приятели не можаха.

Олеле.

— Сарене? — попита Роял. — Принцесо, добре ли сте?

Сарене се огледа смутено и стана. Объркването й премина, щом погледна към фалшивия Калу.

— Не, милорд, не съм. Мисля, че трябва да направим почивка.

— Не говорим от толкова много… — започна Лукел.

Сарене го смълча с поглед и никой друг не се осмели да се обади.

— Почивка — обяви Роял.

— Добре. — Кайн се надигна от стола. — Оставил съм малко храгишки рулца да изстиват отзад. Ще ида да ги погледна.

Сарене беше толкова шашната, та дори не сгълча чичо си, че е приготвил вечеря въпреки изричната й забрана. Тя погледна многозначително Калу и тръгна да излиза от стаята, уж към тоалетната. Изчака в кабинета на Кайн и след миг злощастният измамник се появи зад ъгъла.

Сарене го сграбчи за ризата и го натисна към стената, завирайки лице в неговото.

— Дух? — настоя тя. — Какво, в името на милостивия Доми, правиш тук?

Той се огледа притеснено.

— Тихо, Сарене! Според теб как ще реагират тези мъже, ако разберат, че до тях седи елантрисец?

— Но… как? — заекна тя. Гневът й премина във възбуда, щом осъзна, че наистина е той. Посегна да докосне носа му, който бе твърде дълъг, за да е, истински. За нейно смайване пръстите й преминаха през въздуха, сякаш лицето не съществуваше.

— Сарене, беше права за аоните — заговори бързо Дух. — Те са карти на Арелон. Само трябваше да добавя една линия и системата заработи отново.

— Една линия?

— Бездната — обясни Дух. — Тя е причинила реод. Достатъчно голяма промяна на релефа, така че трябва да се отрази в аоните.

— Значи работи! — Сарене пусна ризата му и го тупна силно. — Защо ме заблуждаваше!

— Ау! — оплака се Дух. — Моля те, не ме удряй, не помниш ли, че не се лекувам?

Сарене се сепна.

— Но това не?…

— Дали се промени, когато оправихме аондор? Не. Още съм елантрисец, а това е илюзия. С аондор има и нещо друго, което не е наред.

Сарене сдържа желанието си да го удари отново.

— Защо се преструваше пред мен?

Дух се усмихна.

— Е, не казвай, че така не бе по-интересно?

— Ами…

Той се засмя.

— Принцесо, само ти би видяла подобно обяснение. Всъщност ти така и не ми даде шанс. Щом се опитах да те доближа през последните дни, изчезваше. А и не обърна внимание на писмото ми. Не можех да изскоча пред всички и да сваля илюзията. Снощи дори идвах до къщата на Кайн с надеждата да те видя през прозореца.

— Вярно ли? — усмихна се Сарене.

— Питай Галадон. Той е у Роял и се тъпче с джадорските бонбони на херцога. Знаеше ли, че си пада по сладкото?

— Херцогът или Галадон?

— И двамата. Виж, сигурно останалите ще се зачудят защо се бавим толкова.

— Нека — махна с ръце Сарене. — Другите жени въздишат непрекъснато по Калу. Мой ред е.

Дух започна да се подхилква, но усети опасния блясък в очите й и спря.

— Сарене, това наистина бе единственият начин. Нямах голям избор. Трябваше да изиграя роля.

— Мисля, че я изигра прекалено добре. — Тя се усмихна. Не можеше да му се сърди.

Той очевидно видя омекването на погледа й и се отпусна.

— Трябва да признаеш, че беше забавно на моменти. Нямах представа, че си толкова добър фехтовач.

Сарене се усмихна срамежливо.

— Дух, имам най-разнообразни таланти. Очевидно и ти също. Не знаех, че си такъв актьор. Направо те намразих!

— Добре е да те оценяват високо — каза с усмивка Дух и я прегърна.

Тя внезапно осъзна, колко са близо. Тялото му беше със стайна температура и неестественият хлад я изнерви. Но вместо да се дръпне Сарене склони глава на рамото му.

— И защо дойде? Трябва да си в Нови Елантрис и да подготвяш хората си. Защо рискува да дойдеш в Кае?

— За да те намеря.

Тя се усмихна. Това беше правилният отговор.

— А и да ви спра да се избиете един друг — продължи той. — Тази държава е на ръба, нали?

Сарене въздъхна.

— И вината е донякъде моя.

Дух хвана брадичката й и обърна лицето й така, че да я погледне в очите. Чертите му бяха различни, но очите бяха същите. Дълбоки и сини. Как изобщо го бе взела за друг?

— Не бива да се укоряваш, Сарене. Мърморенето на Галадон ми стига. Свърши чудесна работа тук. По-добра, отколкото си представях. Мислех, че тези мъже ще спрат да се срещат, след като се махнах.

Сарене се сепна, откъсна се от транса, в който бе потънала, взряна в очите му.

— Какво каза? Когато си заминал ли?…

От съседната стая прозвучаха гласове и Дух й намигна с блеснал поглед.

— Трябва да се върнем. Но имам да ти казвам още нещо. Нека поговорим насаме, щом срещата приключи.

Тя кимна объркано. Дух беше в Кае и аондор работеше. Върна се в трапезарията и седна на масата, а след малко се появи и той. Един от столовете продължаваше да е празен.

— Къде е Ейхан? — попита тя.

Кайн се намръщи.

— Замина си — отвърна обидено.

Лукел я изгледа развеселено и се засмя.

— Графът твърди, че нещо, което е ял, не му е понесло. Трябваше… да се оттегли.

— Невъзможно — изръмжа Кайн. — В бисквитите нямаше нищо, което да разстрои стомаха му.

— Чичо, сигурна съм, че не е от бисквитите — усмихна се Сарене. — Трябва да е нещо, което е ял преди.

Лукел кимна в знак на съгласие.

— Доми ми е свидетел, той се тъпче така, че е цяло чудо как не му се случва постоянно.

— Да продължим без него — предложи Роял. — Не се знае колко време ще е неразположен.

— Съгласна съм. — Сарене се приготви да започне отново.

Роял я изпревари. Той се надигна бавно, а старото му тяло изглеждаше изненадващо крехко. Херцогът въздъхна и поклати глава.

— Простете ми, но трябва да кажа нещо.

Благородниците кимнаха, доловили сериозния му тон.

— Няма да ви лъжа. Никога не съм се чудил дали трябва да действаме срещу Телрий. През последните години двамата бяхме безмилостни противници в търговията. Той е надут, разточителен и ще е по-лош крал даже от Ядон. Дори самият факт, че се замисля над глупавата прокламация на Хратен, ни предостави последното доказателство. Исках повече време не защото се чудех дали трябва да свалим Телрий. Просто трябваше да почакам, докато пристигнат… сътрудниците ми.

— Сътрудници ли? — изненада се Сарене.

— Убийци — обясни Роял. — Наех ги от Фьорден. Явно не всички хора са верни на бога си. Някои се кълнат в златото.

— Къде са те? — поинтересува се Сарене.

— В една близка странноприемница.

— Но миналата седмица настояваше да не допускаме кръвопролития — възпротиви се Сарене.

Херцогът сведе глава.

— Тогава говореше вината, скъпа Сарене, защото вече бях изпратил за тези мъже. Но сега промених намерението си. Този млад дуладел…

Роял бе прекъснат от тропот на крака по коридора. Ейхан се завръщаше. Странно. Сарене се обърна, защото не бе чула вратата да се затваря. На прага не стоеше Ейхан. Вместо него зърна група въоръжени войници, предвождана от добре облечен мъж. Крал Телрий. Сарене подскочи, но изненаданият й вик бе изгубен сред останалите възклицания. Телрий пристъпи навътре и десетина мъже от градската стража на Елантрис изпълниха помещението. Следваше ги дебелият граф Ейхан.

— Ейхан! — извика Роял. — Какво направи?

— Най-сетне те спипах, старче — извика радостно графът и гушите му се разклатиха. — Казах, че ще ти го върна. Айде сега се подигравай на керваните ми, проклет стар глупак. Да видим как ще се справят твоите, докато гниеш в затвора.

Херцогът поклати тъжно побелялата си глава.

— Глупак. Не осъзна ли, че това не е игра? Вече не си играем с плодове и коприни.

— Протестирай колкото си искаш. — Ейхан поклати триумфално пръста си в неприличен жест. — Но трябва да признаеш, че ти го върнах! Чакам този миг от месеци. Ядон така и не ми повярва. Той наистина смяташе, че си неспособен да го предадеш. Твърдеше, че старата ви дружба е твърде дълбока.

Роял въздъхна и погледна Телрий, който се усмихваше с наслада на диалога им.

— О, Ейхан! Винаги си действал, без да се замислиш.

Сарене беше зашеметена. Не можеше нито да мръдне, нито да проговори. Предателите бяха хора с уклончив поглед и кисела физиономия. Не можеше да свърже този образ с Ейхан. Той беше нахален и буен, но тя го харесваше. Как можеше да извърши нещо толкова ужасно? Телрий щракна с пръсти. Един войник пристъпи напред и заби меча си в корема на Роял. Херцогът извика и падна със стон.

— Такава е присъдата на вашия крал — обяви Телрий.

Ейхан извика и дебелото му лице се опули.

— Не! Ти каза, че ще лежи в затвора! — Той избута краля и коленичи до Роял.

— Така ли? — присмя се Телрий. След това нареди на войниците си: — Вие двамата, вземете още хора и открийте убийците… — Потупа брадичката си замислено. — После ги хвърлете от стените на Елантрис.

Мъжете отдадоха чест и излязоха.

— Останалите — продължи Телрий, — убийте тези предатели. Започнете със скъпата принцеса. Нека да е ясно какво наказание очаква тези, които искат да узурпират трона.

— Не! — извикаха Шуден и Еондел едновременно.

Войниците пристъпиха и Сарене се озова зад стена, оформена от Шуден, Еондел и Лукел. За съжаление от тях само старият граф имаше оръжие, а насреща им бяха десетима.

— Интересно, че говорите за узурпатори, херцог Телрий — разнесе се глас от другия край на масата. — Мислех, че тронът принадлежи на семейството на Ядон.

Сарене погледна натам. Видя Дух, или по-скоро някой, облечен с неговите дрехи. Имаше бледа аонска кожа, пясъчноруса коса и поразителни сини очи. Очите на Дух. Но по лицето му нямаше следи от покварата на Елантрис.

Той захвърли на масата парцал с кафяви петна, сякаш току-що бе обърсал грима си, за да разкрие различното лице под него.

Телрий се стресна и залитна към стената.

— Принц Раоден! — задави се той. — Не. Ти си мъртъв. Казаха, че си мъртъв!

Раоден. Сарене се вцепени. Погледна към Дух, зачудена кой е той и дали някога го е познавала наистина. Принцът се обърна към войниците.

— Нима ще убиете истинския крал на Арелон! — извика той.

Стражите отстъпиха с уплашени и объркани лица.

— Защитете ме! — изкрещя Телрий и побягна от стаята. Войниците се спогледаха и го последваха, оставяйки конспираторите сами.

Дух-Раоден прескочи масата, като избута Лукел. Премести заекващия Ейхан от пътя си и коленичи до Кайн, който единствен се опитваше да стори нещо за раната на Роял. Сарене стоеше стъписана отзад с парализирани сетива. Беше очевидно, че грижите на Кайн няма да спасят херцога. Мечът беше преминал през тялото му и раната със сигурност бе смъртоносна.

— Раоден! — изстена херцог Роял. — Ти се завърна!

— Лежи, Роял. — Раоден промуши въздуха с пръст и започна да рисува сияещ символ.

— Трябваше да се сетя, че си ти — изхриптя херцогът. — Всичките тези глупости за вярата в хората. Представяш ли си, за малко щях да се съглася с теб? Трябваше да изпратя убийците още щом пристигнаха.

— Ти си твърде добър за тази работа, Роял — отвърна Дух, а гласът му тежеше от емоции.

Роял видя за пръв път аона, който Дух чертаеше над него. Зяпна от изумление.

— Нима и прекрасният град се е върнал?

Дух не отговори, съсредоточен над аона. Рисуваше различно отпреди, по-бързо и по-сръчно.

Завърши символа с малка линия на дъното. Той започна да свети топло и огря херцога със сиянието си. Ръбовете на раната сякаш се свиха леко. Драскотината по главата на Роял се затвори и някои от старческите му петна изчезнаха.

След това светлината се стопи и от раната продължи да блика кръв с всеки удар на умиращото сърце.

Дух изруга.

— Твърде е слаб! — Започна отчаяно да рисува нов символ. — И не съм научил модификаторите за лекуване! Не знам как да укажа само част от тялото.

Роял посегна с трепереща ръка и хвана пръстите му. Недовършеният аон избледня, защото движението на херцога го бе накарало да направи грешка. Дух не започна отново, а сведе глава и изхлипа.

— Не плачи, момчето ми. Твоето завръщане е благословия. Не можеш да спасиш моето старо и уморено тяло, но можеш да спасиш кралството. Ще умра в мир, като знам, че ти ще го защитиш.

Дух обгърна лицето му с длани.

— Ти свърши чудесна работа с мен, Роял — прошепна той и Сарене изпита тягостното чувство, че се натрапва. — Ако не ме бе възпитавал, щях да стана като баща си.

— Не, момче. Винаги си приличал повече на майка си. Доми да те благослови.

Сарене се извърна, защото не можеше да понесе да гледа как херцогът се гърчи и от устата му излиза кръв. Когато се обърна с просълзени очи, Раоден продължаваше да седи на колене до трупа. Накрая си пое дълбоко дъх и се надигна. Останалите го гледаха с тъжен, но твърд поглед. Сарене усети как Шуден, Еондел и Лукел падат на колене и свеждат глави почтително.

— Кралю мой — каза Еондел от името на всички.

— Съпругът ми? — осъзна Сарене стъписано.