Брандън Сандърсън
Елантрис (53)

51.

Шатрите на пазара бяха като разноцветен поток в центъра на града.

Хратен вървеше между сергиите и гледаше недоволно непродадените стоки и празните улици. Много търговци бяха от Изтока и бяха изхарчили големи суми, за да докарат стоките си на пролетния пазар. Ако не успееха да ги продадат, щяха да понесат тежки загуби, от които можеше и да не се възстановят.

Повечето търговци носеха тъмни фьорденски цветове и свеждаха глави с почит, когато минеше край тях. Хратен пътуваше от толкова време — първо в Дуладел, а после в Арелон, че почти бе забравил какво е да бъде посрещнат с необходимото уважение. Въпреки това виждаше нещо в очите им, докато свеждаха глави. Някаква нервност. Бяха планирали този пазар от месеци, а стоките и разрешителните бяха платени много преди смъртта на крал Ядон. Въпреки злополучните събития по-късно, нямаха избор и трябваше да опитат да продадат каквото могат.

Наметалото на Хратен се вееше, докато обикаляше пазара, а доспехите му потракваха привично. Излъчваше увереност, каквато не чувстваше, стараеше се да даде на търговците известно чувство на сигурност. Нещата никак не бяха добре, никак. Спешният му разговор чрез сеона бе закъснял. Вирнът вече бе получил съобщението на Телрий. За щастие бе изразил само умерен гняв от тази наглост.

Хратен нямаше много време. Вирнът бе заявил, че няма търпение да се занимава с глупаци, нито пък някога щеше да издигне чужденец до титлата гьорн. Въпреки това периодичните срещи на Хратен и Телрий не водеха до нищо. Кралят се стараеше да се държи по-разумно от деня, в който го бе изхвърлил, но продължаваше да отказва всякаква парична компенсация. Нежеланието му да се покръсти изпращаше смесени сигнали към Арелон. Празният пазар бе знак за объркването на аристокрацията. Хората вече не бяха сигурни дали е по-добре да са деретски симпатизанти, или да си останат корати, и си стояха по домовете. Почти нямаше балове и празненства, благородниците не ходеха на пазар, а изчакваха да видят какво ще стори кралят.

Всичко зависеше от решението на Телрий. Хратен си казваше, че той ще отстъпи. Все още разполагаше с цял месец. Имаше време да убеждава, да примамва, да заплашва. Телрий щеше да разбере колко глупаво е искането му и да се покръсти.

Въпреки това Хратен имаше чувството, че стои пред бездна. Играеше опасна игра. Арелонската аристокрация все още не бе наистина негова. Повечето бяха по-загрижени за външността, отколкото за същината. Ако предадеше Арелон на вирна, в най-добрия случай щеше да му поднесе тълпа колебливи вярващи. Надяваше се да е достатъчно. Хратен спря, защото долови движение край една шатра. Тя беше синя на цвят, с екстравагантни бродерии и разтворени като криле павилиони отстрани. Вятърът носеше миризма на подправки и дим — беше на търговец на тамян.

Хратен се намръщи. Беше сигурен, че е видял ясно различимата червена роба на деретски жрец да се мушва вътре. В момента артетите трябваше да са отдадени на медитацията не да пазаруват. Реши да открие кой не се е подчинил на заповедите му и пресече улицата, за да влезе в шатрата.

Вътре беше тъмно, защото дебелият плат спираше слънчевата светлина. От едната страна гореше фенер, но шатрата бе препълнена с кутии, бъчви и бали, така че виждаше само сенки. Хратен спря за миг, за да се приспособят очите му. Сякаш нямаше никого, дори търговец. Пристъпи напред облъхнат от миризмата, която бе едновременно тежка и опияняваща.

Във въздуха се носеше ухание на сапун, масло и благовония, и това объркваше съзнанието му. В дъното на помещението, до единствения фенер имаше сандък с пепел, остатък от изгорелия тамян. Хратен свали бронираната ръкавица и разтърка пепелта между пръстите си.

— Тази пепел е като остатъка от могъществото ти, нали, Хратен? — разнесе се глас.

Той се завъртя стреснато. Зад него в сенките стоеше фигура в познатите деретски одежди.

— Какво правиш тук? — сопна се Хратен, разпознал Дилаф, и изтупа пепелта, за да сложи ръкавицата си.

Дилаф не отговори. Само седеше в тъмното и го гледаше втренчено.

— Дилаф? — повтори Хратен. — Зададох ти въпрос.

— Ти се провали тук, Хратен — прошепна Дилаф. — Глупакът Телрий те разиграва. Теб, гьорн на Шу-Дерет. Хората не могат да отправят искания към империята Фьорден, Хратен. Не бива.

Гьорнът усети как почервенява.

— Какво разбираш ти? — извика той. — Остави ме на мира, артет.

Дилаф не помръдна.

— Беше близо. Признавам ти го. Но глупостта ти провали победата.

— Ба! — ревна Хратен и избута дребния мъж, за да се отправи към изхода. — Моята битка не е свършила. Все още имам време.

— Дали? — попита Дилаф. Хратен видя с периферното си зрение как артетът взема стиска пепел и я разтърква с пръсти. — Всичко ти се изплъзна, нали? Моята победа е по-сладка пред лицето на твоя провал.

Хратен спря и се засмя.

— Победа? Каква победа си постигнал? Каква?…

Дилаф се усмихна. Лицето му бе прикрито в сенките, но личеше, че се усмихва. Изражението му, в което се смесваха страст, амбиция и фанатизъм, което Хратен бе забелязал още в първия ден, бе толкова стряскащо, че въпросът замръзна на устните му. В трепкащата светлина артетът не изглеждаше като човек, а като свракис, изпратен да го измъчва.

— Дилаф? — попита Хратен с твърде тих глас, за да бъде чут. — Каква победа?