Брандън Сандърсън
Елантрис (5)

3.

Народът на Арелон не поздрави спасителя си, когато той пристигна. Беше обидно, но не и неочаквано. Жителите на Арелон, особено живеещите в близост до прочутия град Елантрис, бяха известни с безбожното си, дори еретично поведение. Хратен идваше, за да промени това. Имаше три месеца, за да покръсти цялото кралство, иначе Светият Джадет, Господар на сътворението, щеше да ги унищожи. Най-сетне бе дошло време Арелон да приеме истините на деретската религия.

Хратен слезе по трапа. Отвъд кейовете, на които кипеше непрестанна товаро-разтоварна дейност, се простираше град Кае. Малко по-натам Хратен виждаше извисяващите се каменни стени на древния Елантрис. От другата страна на Кае, вляво, земята се издигаше във възвишения, които преминаваха в планините Датреки. Зад гърба му пък беше океанът.

Хратен не беше особено впечатлен. В предишните векове около Елантрис имаше четири градчета, но сега бе останал само Кае, настоящата столица. Градът беше твърде неорганизиран и разпрострян, за да бъде добре защитен. Единствената фортификация бе стена, висока пет стъпки, която само маркираше границите му.

Отстъплението в Елантрис щеше да е трудно и не особено ефективно. Сградите на Кае щяха да предоставят чудесно прикритие за настъпваща армия, а някои от тях буквално се допираха до стените на Елантрис. Арелонците не бяха нация, привикнала към война. Въпреки това от всички кралства на континента Сикла, или Опелон, както го наричаха местните, само Арелон бе избегнал поглъщането от Фьорденската империя. Разбира се, това бе нещо, което Хратен възнамеряваше да промени скоро.

Хратен се отдалечи от кораба. Присъствието му предизвика доста вълнение в тълпата. Хамалите спираха работа и го гледаха с явно учудване. Разговорите секваха, щом хората го зърнеха. Хратен не забавяше ход, но нямаше затруднения, защото народът се дърпаше бързо от пътя му. Може би заради очите му, но по-вероятно заради доспехите. Кървавочервената, сияеща кована броня на имперски върховен жрец беше застрашителна гледка, дори за привикналите.

Започваше да се чуди дали ще трябва сам да търси деретския храм в града, когато зърна червена фигура да си пробива път през тълпата. Скоро се появи набит, оплешивяващ мъж в червена деретска роба.

— Милорд Хратен! — подвикна той.

Хратен спря и позволи на Фьон, главния артет на Кае, да се приближи. Мъжът изпухтя и обърса челото си с копринена кърпичка.

— Ужасно съжалявам, ваша милост. Според регистъра се очакваше да пристигнете с друг кораб. Не разбрах, че сте тук, докато не започна разтоварването. Боя се, че се наложи да оставя каретата назад. Нямаше как да я прекарам през тълпата.

Хратен присви очи недоволно, но не каза нищо. Фьон продължи да дрънка още малко, преди да реши да го поведе към деретския храм, без да спира да се извинява за липсата на транспорт. Хратен последва дебеличкия си водач с умерена крачка и видимо недоволство. Фьон подтичваше край него и от време на време махаше на минувачите и ги поздравяваше. Хората отвръщаха, поне преди да видят Хратен с развято кърваво наметало и впечатляваща броня. След това замлъкваха и го следяха с очи, докато не подминеше. Както и трябваше да бъде.

Храмът беше висока каменна сграда с ярки червени гоблени и остри кули. Тук поне витаеше малко от величието, с което бе свикнал. Вътре обаче го очакваше обезпокоителна гледка — множество народ, зает в някакви социални дейности. Хората се шегуваха и говореха, без да обръщат внимание, че се намират в осветена сграда. Това беше твърде много. Хратен вече бе чул докладите. Сега виждаше и потвърждението.

— Артет Фьон, съберете жреците. — Това бяха първите му думи, откакто бе стъпил на арелонска земя.

Артетът подскочи, сякаш изненадан, че най-сетне чува почитаемия си гост.

— Да, милорд. — Той махна на тълпата да се разотива.

Отне дразнещо дълго време, но Хратен изтърпя с безизразно лице. Щом хората си тръгнаха, той се обърна към жреците. Бронираните му стъпала зачаткаха по каменния под на храма. Думите му бяха насочени директно към Фьон.

— Артет — започна той, използвайки деретската му титла. — Корабът, с който пристигнах, ще тръгне за Фьорден след час. Искам да заминете с него.

Фьон зяпна разтревожено.

— Какво…

— Говори фьорденски, човече! — извика Хратен. — Нима десет години сред арелонските еретици са те покварили толкова, че да забравиш родния си език?

— Не, не, ваша милост — смънка Фьон, минавайки на фьорденски. — Но аз…

— Достатъчно — прекъсна го Хратен отново. — Нося заповеди лично от вирна. Изкарахте твърде дълго сред арелонската култура. Забравили сте святото си призвание и спирате прогреса на империята на Джадет. Тези хора нямат нужда от приятел, а от свещеник. Деретски свещеник. Като ви гледа човек как се мазните, ще реши, че сте корати. Ние сме тук не за да обичаме хората, а за да им помагаме. Трябва да заминете.

Фьон се подпря на една колона. Очите му бяха оцъклени, а крайниците лишени от сила.

— Но кой ще остане главен артет в храма, милорд? Другите жреци са твърде неопитни.

— Това са съдбовни времена, артет. Аз ще остана в Арелон, за да ръководя лично делата ни тук. Дано Джадет ми проводи успех.

 

 

Очакваше кабинет с по-добра гледка, но храмът, въпреки цялото му великолепие, нямаше втори етаж. За щастие градината беше добре поддържана и кабинетът, старата стая на Фьон, гледаше към подрязан плет и подредени цветни лехи.

След като изхвърли картините, предимно пасторални пейзажи, и множеството вещи на Фьон, стаята започна да добива достойната подредба, подходяща за един деретски гьорн. Трябваха й само няколко гоблена и може би един-два щита.

Хратен кимна и насочи вниманието си към свитъка на писалището. Заповедите му. Даже не смееше да ги пипне с недостойните си ръце. Беше ги изчел безброй пъти, бе запечатал физическата им форма и теологичното им значение в душата си.

— Милорд… ваша милост? — повика го тих глас на фьорденски.

Хратен вдигна поглед. Фьон влезе в помещението и се просна на колене, допирайки чело в пода. Гьорнът се усмихна, знаеше, че покорният артет не може да види лицето му. Може би все още имаше надежда за него.

— Говори — нареди Хратен.

— Съгреших, милорд. Не служих според плановете на нашия бог Джадет.

— Грехът ти е в твоята немарливост. Мързелът е унищожил повече нации от всяка армия и е погубил повече души дори от ереста на Елантрис.

— Да, милорд.

— Въпреки това трябва да заминете, артет — продължи Хратен.

Раменете на мъжа увиснаха леко.

— Нима няма надежда за мен, милорд?

— Това са арелонските глупости, а не фьорденската гордост. — Хратен посегна и хвана рамото му. — Стани, братко! — нареди той.

Фьон вдигна поглед с нова надежда.

— Умът ти може да се е покварил с арелонски мисли, но душата ти е още фьорденска. Ти си от избраниците на Джадет. Всеки има място за служба в империята му. Върни се в родината, иди в някой манастир, докато не си припомниш забравеното, и отново ще ти се даде шанс да служиш.

— Да, милорд.

Хратен го стисна по-силно.

— Трябва да разбереш нещо, преди да заминеш, артет. Пристигането ми е по-голяма благословия, отколкото си представяш. Ти не виждаш всички помисли на Джадет. Не смей да се колебаеш в неговите дела. — Той замълча, докато обмисляше следващото си действие. В крайна сметка реши, че този мъж все още има стойност. Хратен имаше уникалния шанс да премахне арелонската поквара в душата му с един удар. — Артет, погледни на масата. Прочети свитъка.

Фьон зърна лежащия на писалището документ. Хратен пусна рамото му, за да може да се приближи и да го прочете.

— Това е официалният печат на вирна! — възкликна Фьон, щом вдигна свитъка.

— Не само печата, артет. Това е и неговият подпис. Този документ е написан лично от негово светейшество. Това не е просто писмо, а свето писание.

Фьон се опули и пръстите му затрепериха.

— Лично от вирна? — Той осъзна най-сетне какво държат недостойните му ръце и пусна документа на писалището с тих писък. Очите му обаче не се отделяха от писмото. Той зачете трескаво като умиращ от глад човек, разкъсващ парче месо. Само малцина имаха възможност да прочетат нещо, написано лично от свещения император, пророка на Джадет.

Хратен му остави време да го прочете, после още веднъж и отново. Щом Фьон вдигна очи накрая, в тях се четеше разбиране и благодарност. Жрецът беше достатъчно интелигентен. Осъзнаваше какво щеше да се иска от него, ако бе останал начело на храма в Кае.

— Благодаря — измърмори Фьон.

Хратен кимна благосклонно.

— Можеше ли да го направиш? Можеше ли да изпълниш заповедта на вирн?

Фьон поклати глава, стрелкайки с очи пергамента.

— Не, ваша милост. Нямаше да мога… Дори нямаше да оцелея с подобно нещо на съвестта си. Не ви завиждам, милорд. Вече не.

— Върни се във Фьорден с благословията ми, братко. — Хратен взе малък плик от писалището. — Дай го на тамошните жреци. Това е писмо от мен, с което нареждам да приемат преназначението ти с полагащата се почит за един служител на Джадет. Те ще те изпратят в манастир. Може би някой ден отново ще ти поверят храм. Някъде в рамките на Фьорден.

— Да, милорд. Благодаря, милорд.

Фьон се оттегли и затвори вратата зад себе си. Хратен се приближи до писалището и извади друг, идентичен плик, като този, който му бе дал. Подържа го за момент, след което го допря до пламъка на една от свещите. Думите в него, които осъждаха артет Фьон като изменник и предател, нямаше да излязат наяве и горкият любезен жрец никога нямаше да узнае с каква опасност се бе разминал.

 

 

— Ще позволите ли, милорд гьорн? — попита смирено кланящият се жрец, нисш дорвен, който бе служил при Фьон през последното десетилетие. Хратен махна с ръка, позволявайки му да се оттегли. Вратата зад него се затвори тихо.

Фьон беше вкарал сериозна поквара сред подчинените си. Дори малката слабост можеше да причини сериозни щети за двайсет години, а проблемите на Фьон не бяха никак малки. Човекът беше мързелив до немарливост. Управляваше храма без ред, кланяше се на арелонската култура, вместо да внесе сила и дисциплина. Половината жреци в Кае бяха безнадеждно покварени, включително и онези, които бяха пристигнали само преди шест месеца. През следващите месеци Хратен трябваше да изпрати мнозина обратно във Фьорден. Освен това трябваше да избере нов главен артет сред малцината останали.

На вратата се почука.

— Влез — каза Хратен. Той събеседваше с жреците един по един, за да прецени доколко са покварени. Засега нямаше много поводи за положителни впечатления.

— Артет Дилаф — представи се новодошлият.

Хратен вдигна поглед, името и говорът бяха фьорденски, но акцентът беше малко странен. Звучеше почти…

— Ти си от Арелон? — възкликна изненадано Хратен.

Жрецът се поклони с необходимото почитание, но в очите му се четеше предизвикателство.

— Как стана жрец на Дерет?

— Исках да служа на империята — отвърна мъжът с тих, но напрегнат глас. — Джадет ми даде начин.

Хратен осъзна, че това в очите му не е непокорство, а религиозен плам. В деретската религия нямаше много фанатици. Подобни хора се привличаха повече от налудничавия хаос на джескерските мистерии, а не от военизираната дисциплина на Шу-Дерет. Но лицето на този човек гореше с фанатична страст. Това не беше съвсем лошо. Хратен не харесваше подобна липса на контрол, но фанатиците бяха полезни инструменти.

— Джадет винаги ни дава начини, артет — каза Хратен внимателно. — Може ли по-подробно?

— Срещнах един деретски жрец преди дванайсет години в Дуладел. Той ме обърна във вярата. Даде ми книгите „До-Кесег“ и „До-Дерет“, прочетох ги за една нощ. Той ме изпрати в Арелон, за да помагам с покръстването на сънародниците ми. Установих се в Рейн. Проповядвах там седем години, докато не чух, че се строи храм в Кае. Превъзмогнах ненавистта си към елантрисците, тъй като знаех, че Джадет ги е наказал с вечно проклятие, и дойдох тук, за да се присъединя към фьорденските си братя. Доведох последователите си с мен. Половината вярващи в Кае са от Рейн. Фьон беше впечатлен от старанието ми. Той ме въздигна в ранг артет и позволи да продължа с проповедите си.

Хратен потърка брадичка и изгледа арелонския жрец.

— Знаеш, че артет Фьон е постъпил грешно.

— Да, милорд. Един артет не може да издига други до собствения си сан. Когато говоря с хората, не казвам, че съм деретски жрец, а само учител.

Тонът му намекваше, че е много добър учител.

— Какво мислиш за артет Фьон? — попита Хратен.

— Беше недисциплиниран глупак, милорд. Мързелът му възпираше растежа на царството на Джадет в Арелон и се подиграваше с нашата религия.

Хратен се усмихна. Дилаф не беше от избраната раса, но очевидно разбираше доктрината и културата на вярата им. Но пък стремежът му можеше да е опасен. Дивото напрежение в очите му беше почти неконтролируемо. Трябваше да го наблюдава отблизо или да се отърве от него.

— Изглежда, че артет Фьон е постъпил поне веднъж правилно, макар да не е разполагал с нужните права — отсъди Хратен. Очите на Дилаф заблестяха още повече. — Произвеждам те официално в артет, Дилаф.

Мъжът се поклони, докосвайки земята с чело. Маниерите му бяха перфектно фьорденски, а и Хратен не беше чувал чужденец да говори толкова чисто светия език. Можеше наистина да се окаже полезен. Все пак обичайното оплакване срещу Шу-Дерет бе, че фаворизира само фьорденците. Един арелонски жрец можеше да демонстрира, че всички са еднакво добре дошли при Джадет. Е, разбира се, фьорденците бяха по-добре дошли от останалите.

Хратен се поздрави, че е създал толкова полезен инструмент, напълно доволен до мига, в който Дилаф не вдигна очи. Страстта бе още там, но имаше и още нещо. Амбиция. Хратен се намръщи леко, чудейки се дали не е бил манипулиран.

Можеше да направи само едно.

— Артет, заклел ли си се като нечий одив?

Изненада. Дилаф се опули и в очите му пробяга несигурност.

— Не, милорд.

— Добре. Значи ще те направя мой.

— Милорд… аз, разбира се, съм ваш покорен слуга.

— Нещо повече от това, артет. Ти ще си мой одив, а аз твой хроден. Ще ми принадлежиш телом и духом. Ако следваш Джадет, ще го следваш чрез мен. Щом служиш на вирн, служиш на мен. Каквото мислиш, правиш, казваш, ще е по мое указание. Ясно ли е?

В очите на Дилаф се разгоря огън.

— Да — изсъска той. Страстта не му позволяваше да откаже подобно предложение. Ниският му ранг на артет щеше да остане непроменен, но като одив на гьорн щеше да увеличи неизмерно могъществото и уважението си. Щеше да бъде роб на Хратен, но това щеше да го издигне още повече. Най-нормалното фьорденско нещо. Амбицията беше втората емоция, която Джадет приемаше с готовност, след отдаването.

— Добре — каза Хратен. — Първата ти заповед е да проследиш Фьон. След малко трябва да се качи на кораб към Фьорден. Искам да се увериш, че ще го направи. Ако реши да се измъкне по някаква причина, трябва да го убиеш.

— Да, гьорн. — Дилаф излезе от стаята. Най-сетне имаше цел за ентусиазма му. Хратен просто трябваше да го държи насочен в правилната посока.

Хратен поседя за миг след излизането на арелонеца, после тръсна глава и се върна към бюрото. Свитъкът все още лежеше на мястото, където бе паднал от недостойните ръце на Фьон. Хратен го вдигна с усмивка и почит. Не беше от хората, които държаха на вещите. Имаше много по-големи цели от трупането на безполезни вехтории. Но понякога попадаше на толкова уникални неща, че се наслаждаваше на простия факт, че са негово притежание. Човек не държеше такива предмети заради ползата или за да впечатлява останалите, а защото беше привилегия. Свитъкът беше нещо такова.

Беше изписан пред него, лично от ръката на вирн. Откровение от самия Джадет. Свето писание, само за един човек. Малцина виждаха наместника на Джадет, а дори за гьорните беше рядкост да присъстват на лична аудиенция. Да получиш заповеди от неговата ръка… Това беше невероятно преживяване.

Хратен отново погледна светото писание, въпреки че отдавна бе наизустил всички подробности.

Чуйте словата на Джадет чрез неговия слуга вирн Вулфден Четвърти, крал и император.

Върховни жрецо и сине наш, желанието ти се сбъдна. Иди при западните еретици и им предай последното ми предупреждение. Империята ми е вечна, но търпението ми се изчерпа. Вече няма да лежа в каменната си гробница. Идва времето на империята и славата ми ще заблести като второ слънце от Фьорден.

Езическите нации на Арелон и Теод твърде дълго загрозяват моята земя. Триста години жреците ми служат сред покварените от Елантрис и само малцина чуха повика им. Върховни жрецо, знай, че верните ми воини са готови и чакат само заповед от моя вирн. Имаш три месеца, за да покръстиш народа на Арелон. След това светите воини на Фьорден ще се спуснат като хищници и ще изкоренят скверния живот от тези, които не чуват думите ми. Остават само три месеца до унищожаването на тези, които се опълчват на империята ми.

Времето на възнесението ми приближава, синко. Бъди корав и последователен.

Думите на Джадет, Господар на сътворението, предадени от неговия слуга вирн Вулфден Четвърти, император на Фьорден, пророк на Шу-Дерет, владетел на светото кралство на Джадет и регент на сътворението

Най-сетне бе дошло времето. Само две нации още се съпротивляваха. Фьорден бе възвърнал старата си мощ, загубена преди векове при рухването на първата империя. Само Арелон и Теод се съпротивляваха на фьорденското владение. Този път с подкрепата на могъщия Джадет Фьорден щеше да победи. Цялото човечество щеше да е под управлението на вирна и Джадет щеше да се въздигне от подземния си трон, за да властва във великолепие и величие.

И Хратен щеше да е отговорен за това. Покръстването на Арелон и Теод беше непосредствената му задача. Имаше три месеца, за да промени религията на цяла култура. Монументален проект, но бе жизнено важно да успее. В противен случай армиите на Фьорден щяха да унищожат всичко живо в Арелон, а Теод щеше да го последва. Двете държави бяха разделени от море, но бяха еднакви като раса, религия и непокорство.

Хората още не знаеха, но Хратен бе единственото нещо, което стоеше между тях и тоталното унищожение. Бяха се съпротивлявали срещу Джадет с арогантно непокорство твърде дълго. Хратен беше последният им шанс.

И някой ден щяха да го нарекат свой спасител.