Брандън Сандърсън
Елантрис (48)

46.

Имаше мигове, в които Раоден искаше баща му да е мъртъв. Когато виждаше, че хората страдат, и знаеше, че баща му е виновен. Ядон беше коварен в успеха си и безмилостен в устрема да смачка останалите. Наслаждаваше се да гледа как благородниците се боричкат, докато кралството рухваше. Арелон щеше да е по-добре без крал Ядон.

Все пак, когато научи, че баща му е умрял, Раоден осъзна, че емоциите му са неочаквано печални. Сърцето му искаше да забрави Ядон от последните пет години и да запомни онзи от детството му. Баща му беше най-успешният търговец в Арелон — уважаван от сънародниците и обичан от сина си. Беше силен и честен мъж.

Част от Раоден си оставаше онова дете, което виждаше в баща си най-големия герой. Две неща му помагаха да забрави болката от загубата — Сарене и аоните. Когато не се занимаваше с едното, беше с другото. Нови Елантрис вече се управляваше самостоятелно. Хората сами си създаваха проекти и рядко възникваха спорове, при които да се намесва. Затова често идваше в библиотеката и рисуваше аони, докато Сарене четеше.

— Има учудващо малко информация за модерен Фьорден — каза тя, докато прелистваше том, толкова голям, че се бе наложило да й помогне да го премести на масата.

— Може би още не си намерила правилната книга — отвърна Раоден и продължи с аона Ехе. Тя седеше на обичайното си място, зарината с книги, а той с гръб към стената упражняваше нова порция модификатори за аони.

— Може. — Сарене не изглеждаше убедена. — Всичко е за старата империя. Само в онази книга за исторически реконструкции се споменава Фьорден от последните сто години. Мислех, че елантрисците ще изучат останалите религии внимателно, дори само за да знаят срещу какво са изправени.

— Доколкото знам, елантрисците не са имали нищо против конкуренцията. — Пръстът на Раоден се отплесна малко и развали линията. Аонът застина за момент във въздуха и изчезна. Грешката му бе развалила цялата конструкция. Той въздъхна и продължи да обяснява. — Елантрисците са се смятали за толкова висши, че е нямало нужда да се притесняват от другите религии. Повечето дори не се интересували дали почитат самите тях.

Сарене се замисли над думите му и погледна пак към книгата, като избута празната чиния от дневната дажба храна. Раоден не й бе казал, че е увеличил порцията й, както правеше и с другите новодошли през първата им седмица. Беше се убедил, че постепенното намаляване на храната помага на ума да привикне към гладуването.

Той започна наново рисунката, но след малко вратата на библиотеката се отвори.

— Още ли е там? — попита Раоден влизащия Галадон.

— Коло — отвърна дуладелецът. — Още крещи на бога си.

— Искаш да кажеш, че се моли.

Галадон сви рамене и седна до Сарене.

— Бог би трябвало да го чува, дори и тихо да шепне.

Сарене вдигна поглед от книгата.

— За гьорна ли говорите?

Раоден кимна.

— Стои на стената над портата от ранни зори. Явно моли бога си да ни излекува.

— Да ни излекува ли? — сепна се Сарене.

— Нещо подобно. Не се чува много добре.

— Да излекува Елантрис? Това е промяна. — Погледът й беше пълен с подозрение.

Раоден сви рамене и продължи да рисува. Галадон си избра книга за земеделие и започна да я разлиства. През последните дни търсеше ефикасен метод за напояване при техните условия.

Раоден почти бе завършил аона си и модификаторите, когато осъзна, че Сарене е оставила книгата си и го гледа с интерес. Разсейването го обърка отново и аонът изчезна, преди да се усети. Той вдигна ръка и продължи да рисува под погледа й.

— Какво? — не издържа накрая Раоден. Пръстите му инстинктивно бяха начертали първите три детайла, хоризонтална линия отгоре, вертикална отстрани и точка в центъра, както почваше всеки аон.

— Рисуваш едно и също от един час — отбеляза Сарене.

— Искам да го направя правилно.

— И успяваш, поне десет поредни пъти.

Раоден сви рамене.

— Това ми помага да мисля.

— За какво? — попита тя любопитно. Явно й беше писнало от старата империя.

— Напоследък за аондор. Вече разбирам доста от теорията, но не мога да открия какво блокира дор. Имам чувството, че аоните са променени. Че старите схеми са леко сгрешени. Но не мога да установя в какво.

— Може нещо да не е наред със земята — подхвърли небрежно Сарене и се облегна на стола, повдигайки предните му два крака.

— Какво искаш да кажеш?

— Нали твърдиш, че аоните и земята са свързани — каза тя сериозно. — Макар че това и аз мога да ти го обясня.

— Аха? — усмихна се Раоден, докато рисуваше. — Нима обучението ти като принцеса е включвало и тайни на елантриската магия.

— Не. — Сарене отметна рязко глава. — Но включваше изучаването на аоните. За да започнеш който и да е, рисуваш карта на Арелон. Това го научих още като малка.

Раоден замръзна насред рисунката.

— Повтори.

— А? О, това е просто дребен трик на учителя ми. Виждаш ли? Всички аони започват по същия начин. Линия отгоре, която е крайбрежието, линия надолу, която е планинската верига Атад, и точка в средата, за езерото Алоное.

Галадон стана и погледна към още светещия аон на Раоден.

— Права е, суле. Малко прилича на Арелон. В твоите книги не пише ли нещо по въпроса?

— Не — отвърна изумено Раоден. — Споменават, че има връзка между аоните и земята, но никъде не се казва, че символите са карта. Може би тази концепция е твърде елементарна, за да я включат.

Галадон взе книгата си и разгъна внимателно намиращата се отзад карта на Арелон.

— Продължавай да чертаеш, суле. Иначе аонът ще изчезне.

Раоден се подчини и раздвижи пръста си. Галадон вдигна картата и Сарене застана до него. Двамата погледнаха към светещия аон през тънката хартия.

— Долокен! — изруга Галадон. — Суле, пропорциите съвпадат напълно. Дори наклоните са идентични.

Раоден завърши аона с последно движение. След това се присъедини към останалите да погледне картата.

— Но тогава какво не е наред? Планините са си там, както и крайбрежието, и езерото.

Сарене сви рамене.

— Не ме гледай. Ти си експертът. Аз дори не мога да започна да рисувам.

Раоден се вгледа в аона. След няколко секунди символът примигна и изчезна. Потенциалът му бе блокиран от някаква необяснима причина. Ако хипотезата на Сарене бе вярна, то аоните бяха по-тясно свързани с Арелон, отколкото предполагаше. Каквото и да спираше аондор, то вероятно бе повлияло и на земята.

Обърна се да похвали Сарене за подсказката. Думите заседнаха в гърлото му. Нещо не бе наред. Тъмните петна по кожата на принцесата бяха с различен цвят. По-скоро смес от синкаво и лилаво, като синини.

Сякаш избледняваха пред очите му.

— Милостиви Доми! — възкликна той. — Галадон, виж я!

Дуладелецът се обърна разтревожено и на лицето му се изписа смайване.

— Какво има? — настоя принцесата, гледайки ги изнервено.

— Какво направи, суле? — попита Галадон.

— Нищо! — извика Раоден и се обърна към мястото, където бе начертал аона. — Нещо друго я е излекувало.

В този момент направи връзката. Сарене не можеше да рисува аони. Оплакваше се, че й е студено, и твърдеше, че раните не я болят.

Раоден посегна и докосна лицето й. Плътта й беше топла, дори повече от на новодошлите, които още не бяха изстинали. Той дръпна шала от главата й и прокара треперещи пръсти по невидимите руси косъмчета, които почваха да никнат.

— Идос Доми — прошепна той. След това я грабна за ръката и я поведе навън.

 

 

— Дух, не разбирам — протестираше тя, докато я водеше към площада пред портите на Елантрис.

— Сарене, ти изобщо не си била елантрисец. Това е трик. Същият, който използва гьорнът. Хратен има някакъв начин да те накара да приличаш на взет от шаод.

— Но… — понечи да възрази тя.

— Помисли, Сарене! — Раоден я завъртя, така че да срещне очите му. Гьорнът продължаваше да се моли над тях, но гласът му бе приглушен заради разстоянието. — Сватбата ти с Роял щеше да сложи на трона противник на Шу-Дерет. Хратен е искал да я спре и го е направил по най-нараняващия начин. Ти не принадлежиш на това място.

Той отново дръпна ръката й, опитвайки да я поведе към портите. Тя устоя, запъвайки се с равна сила.

— Не отивам.

Раоден се обърна изненадано.

— Трябва. Сарене, това е Елантрис. Никой не иска да е тук.

— Не ми пука — настоя тя с твърд и непокорен глас. — Оставам.

— Арелон има нужда от теб.

— Арелон е по-добре без мен. Ако не се бях намесила, Ядон щеше да е жив и Телрий нямаше да се качи на трона.

Раоден застина. Искаше тя да остане. Копнееше за това. Но щеше да стори всичко необходимо, за да я измъкне от Елантрис. Този град носеше смърт. Вратите се отваряха: гьорнът бе разпознал плячката си.

Сарене погледна Раоден с широко отворени очи и посегна към него. Петната й бяха изчезнали напълно. Беше красива.

— Мислиш ли, че можем да си позволим да те храним, принцесо? — Той се насили да прозвучи грубо. — Въобразяваш си, че ще хабим храна за някого, който не е от нас?

— Номерът не минава, Дух — опъна се Сарене. — Виждам истината в очите ти.

— Тогава повярвай на тази истина. Дори при минимални дажби Нови Елантрис има храна само за няколко седмици. Засели сме семена, но ще минат месеци, преди да получим реколта. През това време ще гладуваме. Всички — жени, мъже, деца. Ще гладуваме, ако някой отвън не ни снабди с припаси.

Тя се поколеба, след което се притисна към гърдите му.

— Проклет да си — изсъска. — Доми да те прокълне.

— Арелон има нужда от теб — прошепна той. — Ако си права и на трона седи симпатизант на Фьорден, Елантрис няма много време. Знаеш какво ще направят с нас деретските жреци, ако вземат властта. Нещата в страната са се объркали и ти си единствената, за която вярвам, че може да ги оправи.

Тя го погледна в очите.

— Ще се върна.

Няколко души в жълти униформи се втурнаха към тях и ги разделиха. Те изблъскаха Раоден и той падна по гръб на хлъзгавите павета, докато отвеждаха Сарене. Остана да лежи така, усещайки как слузта попива в дрехата на гърба му, и погледна към мъжа с кървавочервените доспехи. Гьорнът го изгледа за миг, след което се обърна и последва Сарене навън. Портите се затръшнаха.