Брандън Сандърсън
Елантрис (47)

45.

Хратен стоеше под лунната светлина на стените на Елантрис и оглеждаше дупката с любопитство. Една от барикадите на стълбищата беше разбита и дъските й бяха изкъртени. Дупката сякаш бе направена от гризачи. Елантриски гризачи, които искаха да избягат от гнездото си.

Тази част от стената се поддържаше чиста от стражата и слузестите стъпки по камъните даваха ясно доказателство, че долните обитатели са се изкачвали няколко пъти.

Хратен се отдалечи от стълбите. Може би беше единственият, който знаеше за дупката. Елантрис се пазеше само от няколко стражи, които почти не си даваха зор да патрулират. Реши да не им казва за пробива. Нямаше значение дали елантрисците щяха да се измъкнат от града си. Нямаше къде да отидат с отличителния си външен вид. Пък и не искаше да занимава хората с тревоги за Елантрис. Те трябваше да се съсредоточат върху новия си крал и предстоящите му декларации.

Продължи да се разхожда. Вдясно се падаше Елантрис, отляво — Кае. В мрака се виждаше група светлинки — кралският палат, където в момента се бе настанил Телрий.

Арелонската аристокрация нямаше търпение да покаже верността си към новия крал и присъстваше почти без изключение на празненството. Надутият бивш херцог явно се наслаждаваше на вниманието.

Хратен продължи да върви в спокойната нощ, а обувките му тракаха по камъните. Коронацията бе протекла по очаквания начин. Новият крал бе лесен за разбиране, а подобни хора бяха и лесни за манипулиране. Нека се порадва на момента. Утре ще трябва да започне да изплаща дълговете.

Телрий несъмнено щеше да поиска още пари, за да премине към Шу-Дерет. Щеше да се помисли за много умен и да си въобрази, че короната му дава по-сериозна тежест в преговорите с Фьорден. Естествено, Хратен щеше да се престори на обиден от тези искания, но знаеше нещо, което Телрий не можеше да разбере. Властта не беше в богатството, а в контрола. Парите бяха безсилни пред човек, който отказваше да се продаде. Кралят не можеше да проумее, че вирнингите, които искаше, не му даваха власт, а го поставяха под чужда. Докато трупаше злато, Арелон щеше да се изплъзне от контрола му.

Хратен поклати глава, чувствайки лека вина. Използваше Телрий, защото кралят се бе оказал чудесен инструмент. Но той нямаше да се покръсти от сърце. Нямаше да приеме наистина Джадет и Неговата империя. Обещанията му бяха кухи като властта му на трона. Но въпреки това Хратен го използваше.

Беше логично, а гьорнът бе разбрал, че силата на вярата му се крие в логиката. Телрий може и да не беше вярващ, но ако децата му отраснеха като дерети, щяха да бъдат. Симулираното покръстване на един човек щеше да се окаже спасение за цялото кралство. Хратен усети, че очите му постоянно се стрелкат към мрачните улици на Елантрис. Искаше да се съсредоточи върху Телрий и предстоящото завладяване на Арелон, но мислите му летяха в друга посока.

Трябваше да признае с неохота, че бе на стените тази нощ не само да размишлява на спокойствие. Тревожеше се за принцесата. Тази емоция го притесняваше, но не можеше да отрече съществуването й. Сарене бе чудесен противник, а той знаеше колко опасни са улиците на Елантрис. Беше преценил, че рискът си струва, когато нареди да я отровят. Но след три дни решителността му започваше да се стопява. Искаше тя да оцелее по повече от една причина.

Затова гледаше улиците с глупавата надежда да я зърне и да се утеши, че е невредима. Разбира се, не виждаше нищо. Тази вечер нямаше никакви елантрисци. Не знаеше дали са се преместили в други части на града, или насилието е ескалирало дотолкова, че са се избили едни други.

Надяваше се това да не е вярно, за доброто на принцесата.

— Ти си гьорн Хратен — разнесе се внезапен глас.

Той се завъртя, търсейки кой се е приближил незабелязано. Зад него кръжеше сеон и светеше ярко в мрака. Хратен примигна и различи аона в центъра му. Део.

— Аз съм — каза той предпазливо.

— Идвам от името на господаря си крал Евънтео от Теод — съобщи сеонът с мелодичен глас. — Той иска да говори с теб.

Хратен се усмихна. Чудеше се колко време ще е необходимо на Евънтео да се свърже с него.

— Нямам търпение да чуя какво ще каже негово величество.

Сеонът се промени, изобразявайки главата на мъж с овално лице и пълна брадичка.

— Ваше величество — кимна леко Хратен. — С какво да ви услужа?

— Няма нужда от любезности, гьорн — отвърна Евънтео равнодушно. — Знаеш какво искам.

— Дъщеря ви.

Кралската глава кимна.

— Знам, че имаш някаква власт над тази болест. Какво ще е нужно да излекуваш Сарене?

— Аз нямам власт — отвърна смирено Хратен. — Бог Джадет ме излекува.

Кралят направи пауза.

— И какво ще му е нужно на твоя Джадет да излекува дъщеря ми?

— Бог може да бъде убеден, ако го окуражите. Неверниците не получават чудеса, ваше величество.

Крал Евънтео бавно сведе глава. Очевидно знаеше какво ще поиска Хратен. Явно обичаше много дъщеря си.

— Ще направя каквото поискаш, жрецо — обеща Евънтео. — Ако дъщеря ми излезе невредима от този град, ще се покръстя в Шу-Дерет. Знам, че и без това ще се стигне дотам.

Хратен се усмихна широко.

— Ще видя дали мога да… окуража Бог Джадет да върне принцесата, ваше величество.

Евънтео кимна. Имаше вид на победен човек. Сеонът прекъсна връзката и отлетя без повече приказки.

Хратен се усмихна. Финалната част от плана му идваше на мястото си. Евънтео бе взел мъдро решение. Така поне можеше да поиска нещо за покръстването си — макар че щеше да го получи във всички случаи. Хратен погледна към Елантрис по-нетърпелив отвсякога Сарене да се върне невредима. Изглежда, че след няколко месеца щеше да достави на вирна не едно, а две езически кралства.