Брандън Сандърсън
Елантрис (45)

43.

Вратата беше залостена отвън, но дървесината бе част от оригиналния Елантрис и съответно бе изгнила като всичко останало в града. Галадон каза, че паднала от пантите при първото докосване. Вътре започваше тъмно стълбище, чиито стъпала бяха покрити с десетгодишен прах. По него си личаха само стъпките, оставени от големите крака на Галадон.

— И отива чак до върха? — попита Раоден, прекрачвайки през прага.

— Коло. Стълбището е закрито през цялото време и има само няколко отвора за светлина. Една грешна стъпка и ще се изтъркаляш толкова продължително и болезнено, колкото някоя от моите истории.

Раоден кимна и започна изкачването, а дуладелецът го последва. Преди реод стълбището се е осветявало с елантриска магия, но сега тъмнината се прорязваше от тънки лъчи светлина, идещи от редките цепнатини. Стълбите се виеха около външната стена на сградата и долните площадки се виждаха, ако човек се надвесеше. Някогашният парапет отдавна бе изгнил.

Спираха да почиват често, защото елантриските тела не издържаха на физическото напрежение. Все пак накрая се изкачиха. Тук дървената врата бе по-нова. Стражата явно я бе монтирала след изгниването на старата. Нямаше дръжка. Беше по-скоро барикада, а не врата.

— Ето до тук стигнах, суле — обясни Галадон. — Изкачих се по стълбите, Долокен, само да открия, че ми трябва брадва.

— Е, затова сега си носим. — Раоден вдигна същата брадва, с която Таан се канеше да събори къщата върху него. Двамата се хванаха на работа и започнаха да секат дъските на смени.

Събарянето на вратата се оказа трудна работа, дори с брадва. Раоден се уморяваше след няколко замаха, а ударите почти не нараняваха дървесината. Все пак успяха да изкъртят една дъска и окуражени от напредъка, пробиха достатъчно голяма дупка, за да се промъкнат.

Гледката си струваше усилията. Раоден бе изкачвал стените на Елантрис десетки пъти, но сега гледката на Кае бе изключително сладка. Градът беше тих; явно страховете за нашествие бяха неоправдани. Раоден се усмихна доволно. Имаше чувството, че е изкачил планина, а не стълбище. Стените на Елантрис отново бяха в ръцете на създателите си.

— Успяхме — каза той и се облегна на парапета.

— Доста време ни отне — отвърна Галадон и застана до него.

— Само няколко часа. — Раоден започваше да забравя мъките от непосилния труд при въодушевлението от победата.

— Не говоря за пробиването на вратата. Опитвам се да те докарам тук от три дни.

— Бях зает.

Галадон изсумтя и измърмори нещо под носа си.

— Какво?

— Двуглавият ферин никога не напуска гнездото си.

Раоден се усмихна. Знаеше джиндоската поговорка. Ферините бяха говорящи птици и често си крещяха една на друга в джиндоските блата. Поговорката се отнасяше за хора, които са намерили ново хоби. Или нова любов.

— Е, стига де — изгледа го Раоден. — Не съм чак толкова зле.

— Суле, през последните три дена се разделяте единствено когато отивате до тоалетната. И сега щеше да я вземеш, ако не те бях отвлякъл, докато никой не гледаше.

— Ами, тя ми е съпруга — оправда се Раоден.

— И смяташ ли да й съобщиш този факт?

— Може би — отвърна небрежно принцът. — Не искам обаче да се чувства някак задължена.

— О, разбира се.

— Галадон, приятелю. — Раоден въобще не се впрягаше от приказките му. — Твоите хора ще се ужасят колко неромантичен си.

Дуладел беше известен с мелодраматичните си романси и забранена любов.

Галадон изсумтя и с това показа какво мисли за романтичните наклонности на сънародниците си. Сетне се обърна и се загледа в Кае.

— Е, суле, качихме се. Сега какво ще правим?

— Не знам — призна Раоден. — Ти ме накара да дойда.

— Да, но идеята да търсим стълби си беше твоя.

Раоден кимна, спомняйки си краткия разговор отпреди три дена. Наистина ли бе минало толкова време? Не беше усетил. Може би наистина прекарваше повече време със Сарене. Не че чувстваше някаква вина от това.

— Ето там — посочи Галадон, присвивайки очи към града.

— Какво? — Раоден проследи протегнатата ръка.

— Виждам флаг. Там са нашите липсващи стражи.

Раоден едва различи червения флаг в далечината.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно — отвърна Галадон.

Принцът примижа и разпозна сградата, над която се вееше знамето.

— Това е имението на херцог Телрий. Какво общо има градската стража на Елантрис с него?

— Може би е под арест — предположи Галадон.

— Не. Стражата няма такива функции.

— Тогава защо са зарязали стените? — учуди се дуладелецът.

Раоден поклати глава.

— Не съм сигурен. Но нещо определено не е наред.

 

 

Двамата се отправиха към стълбището умислено.

Имаше само един начин да разбере какво е станало със стражата. Сарене бе единственият човек, хвърлен в Елантрис след изчезването на войниците. Само тя можеше да обясни политическия климат в града.

Но Сарене все още не искаше да говори за външния свят. Нещо през последните дни преди изгнанието й е било прекалено болезнено за нея. Раоден усещаше, че е наранена, и не разпитваше. Не искаше да я разстройва. В интерес на истината се наслаждаваше на времето, което прекарваха заедно. Остроумието й го караше да се усмихва, интелектът й го заинтригуваше, а характерът й го окуражаваше. След десет години с жени, чиято единствена мисъл бе как изглеждат в роклите си — поведение, наложено насила и предвождано от слабохарактерната му мащеха, — бе готов за жена, която не отстъпва при първия изглед за конфликт. Жена, каквато бе майка му, преди да почине, доколкото си спомняше.

Но точно този непокорен характер му пречеше да научи какво се случва навън. Деликатното убеждаване и хитроумните манипулации не можеха да изтръгнат и един факт от устата на Сарене. Вече не можеше да си позволи да бъде деликатен. Странните действия на стражата бяха обезпокоителни. Всяка промяна във властта бе крайно опасна за Елантрис.

Спуснаха се по стълбите и тръгнаха към центъра на града. Пътят не беше кратък, но го изминаха бързо, докато Раоден осмисляше видяното. Въпреки падането на Елантрис Арелон бе изкарал последните години в относителен мир. Поне на национално ниво. Разполагаше със съюзник на юг, теодската армада в северния океан и планините на изток, така че въпреки отслабването нямаше сериозни външни опасности. Вътре пък Ядон държеше здраво военната мощ и окуражаваше аристократите за политически сблъсъци, а не за войнолюбиви стремежи.

Раоден знаеше, че мирът няма да трае вечно, въпреки че баща му отказваше да го признае. Решението да се ожени за Сарене бе повлияно от възможността за съюз и поне за частичен достъп до теодската армада. Арелонците не бяха свикнали да воюват. Те бяха отраснали в мирно общество, заради вековната закрила от Елантрис. Настоящият вирн щеше да е глупак, ако не удареше скоро. Трябваше му само повод.

Вътрешните междуособици щяха да му предоставят възможност. Ако стражата предадеше краля, конфликтът щеше да потопи Арелон в хаос, а фьорденците не се свеняха да използват подобни възможности. Раоден трябваше да узнае какво се случва отвъд стените.

Двамата с Галадон стигнаха до целта си. Не Нови Елантрис, а ниската сграда, която водеше към свещеното място. Галадон не бе казал нищо, когато откри, че Раоден е завел Сарене в библиотеката. Дуладелецът явно очакваше подобно развитие.

След няколко мига двамата се озоваха в библиотеката.

Само няколко от лампите по стените светеха, за да се пести гориво, но Раоден ясно виждаше Сарене, седнала в дъното на помещението, надвесена над книга, точно както я бе оставил. Щом се приближи, различи чертите на лицето й и за пореден път се възхити колко е красива. Вече бе свикнал с петнистата кожа на елантрисците и не му пречеше.

Всъщност тялото на Сарене се адаптираше учудващо добре към шаод.

Обикновено след няколко дена вече си личаха следи, като появата на бръчки и посивяването на светлите части на кожата. Сарене не показваше подобни признаци. Нейната кожа си оставаше гладка и жизнена, както в деня на влизането й в Елантрис.

Тя твърдеше, че нейните контузии не продължават да я болят, но Раоден подозираше, че това е заради факта, че никога не бе живяла извън Нови Елантрис. Много от новодошлите не изпитваха най-тежката болка. Работата и позитивната атмосфера отвличаха вниманието им. Сарене нямаше и проблем с глада, но се бе появила в момент, когато всички се хранеха поне по веднъж на ден. Имаха запаси за месец, но нямаше смисъл да ги пазят. Гладът не беше смъртоносен за елантрисците, само неприятен.

Най-красиви бяха очите й — те проучваха всичко с напрегнат интерес. Сарене не гледаше, тя наблюдаваше. Когато говореше, в думите й имаше мисъл. Точно интелектът бе най-привлекателното в теодската принцеса.

Тя вдигна поглед, щом приближиха, и се усмихна развълнувано.

— Дух! Никога няма да познаеш какво открих.

— Права си — призна Раоден и се усмихна. Не беше сигурен как да изкопчи информация за външния свят. — Затова направо ми кажи.

Сарене вдигна книгата и му показа заглавието. „Енциклопедия на политическите митове от Сеор“. Раоден й беше показал библиотеката с надеждата, че ще я заинтересува за аондор, но тя бе отложила проучването, щом откри, че има цял рафт с политически теории. Промяната на интереса й се дължеше частично на проблемите с аондор. Не можеше да рисува аони. Дори не можеше да накара линиите да се появят зад пръста й. В началото Раоден бе смаян, но Галадон му обясни, че не е толкова необичайно. Дори преди реод на някои елантрисци бяха нужни години да изучат магията. Ако се започнеше първата линия с грешен наклон, нищо не се получаваше. Светкавичният прогрес на Раоден бе наистина изумителен.

Но Сарене не мислеше така. Тя бе от хората, които се ядосваха, ако не можеха да научат нещо толкова бързо, колкото другите. Тя твърдеше, че чертае аоните перфектно, и наистина Раоден не виждаше някакви грешки. Символите просто отказваха да се появят, колкото и да се дразнеше принцесата.

Затова Сарене бе пренасочила вниманието си към политиката, макар че Раоден предполагаше, че това ще се случи, рано или късно. Аондор я интересуваше, но политиката бе нейната страст. Когато принцът идваше да се упражнява, Сарене взимаше книга от някой древен историк или гениален дипломат и започваше да чете в ъгъла.

— Невероятно е. Никога не съм чела толкова силни опровержения на фьорденските манипулации.

Раоден разтърси глава. Осъзна, че просто стоеше и се любуваше на чертите й, без да обръща внимание на думите. А тя говореше как книгата излага политическите лъжи на Фьорден.

— Всеки документ лъже някъде, Сарене — вметна той, щом тя спря да си поеме дъх.

— Така е. — Сарене разлисти книгата. — Но не с такъв размах. През последните триста години, откакто Фьорден е приел деретската религия, вирновете най-безсрамно променят историята и литературата на страната си, за да изкарат, че империята винаги е била проява на божествената цел. Виж това. — Тя вдигна тома и му показа някаква страница със стихове.

— Какво е това?

— Цялата поема от три хиляди стиха, „Вирн Кралят“.

— Чел съм я. — Това бе най-старата записана литература. По-древна дори от „До-Кандо“, свещената книга, от която бяха произлезли Шу-Кесег, а впоследствие Шу-Корат и Шу-Дерет.

— Чел си версия — поклати глава Сарене. — Но не тази. Модерните версии споменават Джадет като деретски бог. В тази книга пише, че жреците са променили оригинала, за да изкарат, че вирнът е бил дерет. Нищо, че е живял много преди основаването на религията. Тогава Джадет, или, богът с това име, е бил просто божество на скалите под земята.

— След като Фьорден е станал религиозен, нямало е как да признаят, че най-великият им крал е езичник, затова са променили всички поеми. Не знам откъде този Сеор е докопал оригиналната версия на „Вирн“, но ако излезе наяве, ще донесе голям срам за Фьорден. — Очите й блеснаха палаво.

Раоден въздъхна, клекна до бюрото и я погледна в очите. Във всеки друг момент щеше да иска само да седи и да я слуша с наслада. За съжаление сега имаше по-сериозни проблеми.

— Добре де — каза тя и присви очи, оставяйки книгата. — Какво има? Толкова ли съм скучна?

— Напротив — отвърна Раоден. — Просто моментът е неподходящ. Виж… С Галадон току-що се изкачихме на стените на Елантрис.

На лицето й се изписа смущение.

— И?

— Открихме, че градската стража е обградила имението на херцог Телрий. Надявахме се да ни кажеш защо. Знам, че не ти се говори за навън, но съм притеснен. Трябва да знам какво става.

Сарене вдигна ръка и потупа с показалец бузата си, както правеше, когато се вдълбочаваше в мисли.

— Добре — въздъхна тя накрая. — Мисля, че не бяха честна. Просто не исках да ви притеснявам със събитията навън.

— Някои от другите елантрисци не изглеждат заинтересувани — каза Раоден, — но само защото знаят, че не могат да променят случващото се в Кае. Аз обаче предпочитам да знам какво става, колкото и да не ти се говори.

Сарене кимна.

— Няма проблем, вече мога да говоря. Всъщност важната част започва с това, че детронирах крал Ядон, което пък бе причината той да се обеси.

Раоден се смъкна на стола с опулени очи.