Брандън Сандърсън
Елантрис (44)

42.

Чак по-късно, когато падна нощта, Сарене си позволи да заплаче. През целия ден Дух й обясняваше какво знае за аондор. Очевидно бе направил сериозно проучване по темата. Сарене слушаше с наслада заради компанията и разсейването, което й осигуряваше. Докато се усетят, навън бе паднал здрач и Дух й намери подслон.

Тя лежеше и трепереше от студ. Другите две жени в помещението спяха здраво, без да се завиват с одеяла въпреки хладния въздух. Останалите елантрисци сякаш не се притесняваха от студа като нея. Дух твърдеше, че телата им са в някакво вцепенение и са спрели да работят, докато чакат дор да завърши трансформацията. Въпреки това й се струваше, че е неприятно хладно.

Неуютната атмосфера не подобряваше настроението й. Притисна се към коравата каменна стена и си спомни погледите. Ужасените погледи. Повечето елантрисци обикновено се променяха през нощта и ги отвеждаха дискретно. Сарене се бе изложила пред цялата аристокрация.

И то на собствената си сватба.

Беше ужасно излагане. Единственото й утешение бе, че вероятно нямаше да ги види повече. Не беше особено успокояващо, защото знаеше, че няма да види и баща си, майка си и брат си.

Беше загубила Кайн и семейството му. Преди не страдаше от носталгия, но сега мъката я удари като за цял живот. Към нея се прибавяше и съзнанието, че се е провалила. Дух я бе попитал за новини от външния свят, но темата беше твърде болезнена. Знаеше, че Телрий вероятно бе взел властта и Хратен щеше да покръсти с лекота Арелон.

Плачеше тихо. За сватбата, за Арелон, за лудостта на Аше и за срама на Роял. Най-лошо бе, когато помислеше за баща си. Идеята, че няма да усети любовта в нежния му говор и безусловното му одобрение, носеше в сърцето й всепомитащ ужас.

— Милейди? — прошепна дълбок, колеблив глас. — Вие ли сте?

Тя погледна шокирано през сълзите си. Нима й се причуваше? Сигурно. Не можеше да е…

— Лейди Сарене?

Беше гласът на Аше.

Видя го как прелита през прозореца. Аонът му бе толкова затъмнен, че бе станал почти невидим.

— Аше? — попита тя с почуда.

— О, благословен да е Доми! — възкликна сеонът и се приближи бързо.

— Аше! — Сарене разтърка очи с трепереща ръка, поразена от шока. — Ти никога не използваш божието име!

— Ако Той ме доведе при вас, значи си е спечелил първия вярващ сеон — отвърна Аше и примигна възбудено.

Тя едва се удържа да не прегърне светещото кълбо.

— Аше, ти говориш! Би трябвало да е невъзможно. Да си…

— Луд — довърши той. — Да, милейди, знам. Но не се чувствам по-различно.

— Чудо! — възкликна Сарене.

— Във всички случаи е загадка. Може би трябва да премина към Шу-Корат.

Тя се засмя.

— Сейналан няма да поиска и да чуе. Разбира се, неговото неодобрение не ни е спирало никога, нали?

— Никога, милейди.

Сарене се облегна на стената, доволна, че чува познатия глас.

— Нямате представа какво облекчение е да ви открия, милейди. Търся ви от два дена. Започнах да се боя, че се е случило нещо.

— Случи се, Аше — каза Сарене, макар че се усмихна при думите си.

— Имах предвид нещо страшно, милейди. Виждал съм какви ужаси се случват на това място.

— Градът е променен. Не знам как е успял, но Дух е внесъл ред в Елантрис.

— Щом ви е запазил в безопасност, нека бъде благословен.

Сарене осъзна внезапно, че щом Аше беше добре, значи имаше връзка с външния свят. Не беше напълно откъсната от Кайн и другите.

— Знаеш ли какво е станало с другите? — попита тя.

— Не, милейди. След развалянето на сватбата настоявах един час пред патриарха да бъдете освободена. Не мисля, че беше много натъжен от състоянието ви. След това реших, че съм ви изгубил. Отидох пред портите на Елантрис, но явно бях закъснял за вкарването ви. Попитах стражите къде сте отишли, но те отказаха да ми отговарят. Твърдяха, че е забранено да се говори за елантрисците. Когато им обясних, че съм ваш сеон, спряха да говорят и с мен. Наложи се да вляза в града без информация и оттогава ви издирвам.

Сарене се усмихна, като си представи сериозния сеон, езическо създание, как спори с главата на коратската църква.

— Не си закъснял да видиш как ме вкарват. Подранил си. Явно пускат хората в града по определено време през деня, а сватбата беше вечерна. Изкарах нощта в храма и ме доведоха в Елантрис едва днес следобед.

— Аха — избоботи разбиращо сеонът.

— В бъдеще можеш да ме търсиш тук, в разчистената част на града.

— Интересно място — отбеляза Аше. — Не съм бил тук преди. Добре е замаскирано отвън. Защо е по-различно от останалите части?

— Ще видиш. Ела утре.

— Утре ли, милейди? — възмути се Аше. — Не мисля да се отделям от вас.

— Само за кратко, приятелю. Искам новини от Кае, а и трябва да кажеш на останалите, че съм добре.

— Да, милейди.

Сарене се замисли за миг. Дух бе положил големи старания да прикрие Нови Елантрис от света. Не можеше да предаде доверието му с лека ръка, макар да вярваше на хората, с които щеше да се свърже.

— Кажи, че си ме открил, но не споделяй подробности за това място.

— Да, милейди. — Аше сякаш се обърка за миг. — Момент, милейди. Баща ви иска да говори с вас. — Сеонът започна да пулсира и се разтопи в кръглото лице на Евънтео.

— Ене? — обади се баща й загрижено.

— Тук съм, татко.

— О, благодаря на Доми! Сарене, невредима ли си?

— Добре съм — увери го тя с възстановена сила. Знаеше, че може да отиде навсякъде и да направи всичко, щом чуваше обещаващия му глас.

— Проклет да е Сейналан! Дори не се е опитал да те освободи. Ако не бях толкова набожен, щях да го обезглавя, без да се замисля.

— Трябва да бъдем честни, татко — каза Сарене. — Щом селските дъщери отиват в Елантрис, кралската не бива да е изключение.

— Ако слуховете са верни, никой не трябва да бъде затварян в тази яма.

— Не е толкова лошо, колкото мислиш. Сега не мога да говоря, но нещата са много по-обнадеждаващи, отколкото очаквах.

— Няма значение. Смятам да те измъкна от там.

— Татко, не! — извика Сарене. — Ако докараш войска в Арелон, ще оставиш Теод беззащитен и ще развалиш единствения ни съюз!

— Ако предположенията на агентите ми са верни, скоро няма да сме съюзници — заяви Евънтео. — Херцог Телрий ще набира поддръжници няколко дни, но всички знаят, че ще вземе трона. Той е тясно свързан с онзи гьорн — Хратен. Ене, ти опита, но Арелон е изгубен. Ще дойда за теб. Не ми трябва голяма войска. После ще отстъпим и ще се готвим за нашествие. Колкото и хора да събере вирнът, никога няма да пробие през армадата ни. Теод разполага с най-добрите морски кораби.

— Татко, ти може да си се отказал от Арелон, но аз не съм.

— Сарене — предупреди я Евънтео. — Не започвай отново. Ти си не повече арелонка, отколкото аз…

— Говоря сериозно, татко — каза твърдо тя. — Няма да напусна Арелон.

— Идос Доми, Сарене, това е лудост! Аз съм твой баща и крал. Ще те върна, без значение дали искаш или не.

Сарене се успокои. Нямаше да убеди баща си със сила.

— Татко — заговори тя с любов и уважение, — ти ме научи да бъда дръзка. Направи ме по-силна от обичайното. Понякога те проклинах, но по-често благодарях за окуражаването ти. Ти ми даде свобода да се превърна в себе си. Нима сега ще ми откажеш това, като ми отнемеш избора?

Светещата глава на баща й увисна мълчаливо в тъмната стая.

— Уроците ти няма да бъдат завършени, ако не ме оставиш, татко — добави тихо Сарене. — Ако наистина вярваш в идеалите, в които ме възпита, ще ме оставиш сама да взема решение.

— Толкова ли ги обичаш, Ене? — попита накрая той.

— Те са моят народ, татко.

— Ти си там само от два месеца.

— Любовта не зависи от времето. Трябва да остана в Арелон. Ако ще падне, и аз ще падна с него, но мисля, че още има надежда. Сигурно има начин да спрем Телрий.

— Но ти си затворена в онзи град, Сарене. Какво може да сториш оттам?

— Аше ще е мой пратеник. Вече не мога да ги водя, но ще опитам да им окажа помощ. Дори да не успея, трябва да остана.

— Виждам — въздъхна дълбоко баща й. — Животът си е твой, Сарене. Винаги съм вярвал в това, макар да го забравям понякога.

— Ти ме обичаш, татко. Ние пазим любимите си.

— Така е. Никога не го забравяй, дъще.

Сарене се усмихна.

— Няма.

— Аше — Евънтео привика съзнанието на сеона в разговора.

— Да, кралю. — Тонът на Аше беше почтителен.

— Искам да я пазиш. Ако пострада, веднага се свържи с мен.

— Както винаги е било и ще бъде, кралю — отговори Аше.

— Сарене, въпреки всичко ще подготвя армадата за защита. Нека приятелите ти знаят, че всеки кораб, който навлезе в наши води, ще бъде потопен без предупреждение. Целият свят се обръща срещу нас и не мога да рискувам безопасността на народа си.

— Ще ги предупредя, татко — обеща Сарене.

— Лека нощ, Ене, и Доми да те благослови.

 

 

Хратен си беше върнал контрола. Като героите от старите сворденски легенди се бе спуснал в подземното царство — физически, умствено и духовно, и бе излязъл по-силен. Хватката на Дилаф бе разчупена. Хратен усещаше, че веригите бяха изковани от собствената му завист и несигурност. Беше се почувствал заплашен от страстта на Дилаф, защото собствената му вяра бе разклатена. Сега беше толкова твърдо убеден, колкото и когато пристигна в Арелон. Щеше да спаси тези хора.

Дилаф отстъпи неохотно. Артетът се съгласи мрачно да не организира повече литургии без изричното му позволение. В замяна на новата си длъжност като главен артет на храма се съгласи да освободи многобройните си одиви и да ги закълне в по-необвързващата позиция на крондети. Най-голямата промяна не бе в действията на артета, а в увереността на Хратен. Докато знаеше, че вярата му е не по-слаба от тази на Дилаф, жрецът не можеше да го манипулира.

Но Дилаф не искаше да се откаже от разрушаването на Елантрис.

— Те са нечестиви! — настояваше той, докато вървяха към храма.

Нощната служба беше изключително успешна. Хратен вече държеше три четвърти от местната аристокрация като новопокръстени дерети или симпатизанти. Телрий щеше да бъде коронясан до седмица и щом властта му укрепнеше, щеше да обяви покръстването си в Шу-Дерет. Арелон беше негов, а имаше още месец от срока на вирна.

— Елантрисците изпълниха задачата си, артет — обясни Хратен, докато крачеха. Нощта бе студена, макар че не виждаха парата от дъха си.

— Защо ми забранявате да проповядвам срещу тях, милорд? — Гласът на Дилаф беше горчив. Хратен му бе забранил да говори срещу Елантрис и проповедите му бяха загубили устрема си.

— Защото проповядването срещу Елантрис вече не е нужно. — Хратен посрещна гнева му с логика. — Не забравяй, че нашата омраза имаше цел. Сега доказах, че Джадет има върховна власт над Елантрис и това показа, че нашият Бог е истински, а Доми е фалшив. Хората разбират това подсъзнателно.

— Но елантрисците са нечестиви.

— Те са зли, еретични и определено нечестиви. Но в момента не са важни. Сега трябва да се съсредоточим върху нашата религия. Да покажем на хората как да се свържат с Джадет, като се закълнат на теб или на някого от останалите артети. Те усещат, че вярата ни е истинска, и е наш дълг да им покажем как да се присъединят към нея.

— А Елантрис ще се измъкне, така ли? — настоя Дилаф.

— Естествено, че не. Ще има време да се разправим с него, щом тази нация и монархът й попаднат твърдо в обятията на Джадет. — Хратен се усмихна на себе си, извръщайки се от намръщения Дилаф.

Осъзна, че се е свършило. „Направих го. Покръстих хората без кървава революция.“ Но още не бе приключил. Арелон беше негов, но оставаше още един народ.

Хратен имаше планове за Теод.