Брандън Сандърсън
Елантрис (43)

41.

Внезапната промяна бе истински зашеметяваща. Все едно Сарене бе пристъпила от мрака в светлината или бе изплувала от хладната вода в топлия въздух.

Мръсотията и слузта на Елантрис спираха пред една черта и нататък продължаваха бели павета. На друго място чистата улица щеше да се забележи, но нямаше да е нещо изключително. Тук, с изгнилия Елантрис зад гърба й, изглеждаше, че е пристъпила в Рая на Доми.

Спря пред каменната порта и загледа този град в града с изумление. Хората вътре си говореха и работеха. Всички имаха прокълнатата елантриска кожа, но на лицата им грееха щастливи усмивки. Не бяха облечени с парцалите, за които смяташе, че са единствените дрехи наоколо. Носеха прости поли, панталони и ризи, но в изключително шарени цветове. Сарене с изумление установи, че това са платовете, които им бе пратила. Тя смяташе, че са обидни, а хората ги носеха с радост. Ярките оттенъци на жълтото, червеното и зеленото допълваха веселото им излъчване.

Това не бяха същите жалки хора, които преди няколко седмици се редяха и просеха храна. Изглеждаха като жители на някакво пасторално село, излъчващи радост, която бе нереалистична за истинския свят. Още повече, че живееха на единственото място, което бе по-ужасяващо от истинския свят.

— Какво?…

Дух, който продължаваше да държи ръката й, се усмихна широко и я въведе през портата.

— Добре дошла в Нови Елантрис, Сарене. Всичко, което си предполагала, е невалидно.

— Очевидно.

Приближи се набита елантриска жена, чиято рокля бе на яркозелени и жълти ивици. Тя изгледа Сарене критично.

— Лорд Дух, съмнявам се, че имаме нещо с нейния размер.

Дух се засмя и прецени на око височината й.

— Постарай се, Мааре — заръча и тръгна към ниска постройка до портата. През отворената врата се виждаха редици с окачени дрехи.

Сарене се притесни, оглеждайки собствената си одежда. Вече бе успяла да омаца бялата роба със слуз и мръсотия.

— Ела, скъпа — подкани я Мааре към съседната сграда. — Да видим какво ще изровим.

Майчински настроената жена успя да намери подходящи дрехи. Синя пола, която показваше краката й само до средата на прасците, и яркочервена блуза. Имаше и бельо, макар че и то бе изработено от ярки платове. Сарене не се оплакваше, всичко бе за предпочитане от пропитата с мръсотия роба.

След като се преоблече, тя се огледа във високото огледало. Половината й кожа бе с нормален цвят, но това още повече подчертаваше черните петна. Предполагаше, че с времето ще посивее като останалите елантрисци.

— Чакай — поколеба се тя. — Това огледало откъде се взе?

— Не е огледало, скъпа — уведоми я Мааре, докато ровеше за обувки и чорапи. — Гладък камък, май част от маса, обшит с тънки стоманени листове.

Сарене се вгледа по-внимателно и видя къде стоманените пластини се съединяваха една с друга. Беше забележително огледало. Камъкът явно бе невероятно гладък.

— Но откъде… — Сарене млъкна. Знаеше откъде бяха намерили стоманените пластини. Лично тя им ги бе изпратила, мислейки, че прецаква Дух, който бе поискал метал като част от подкупа.

Мааре изчезна за момент и се върна с обувки и чорапи. И двете се различаваха от полата и блузата й.

— Готово — каза жената. — Наложи се да ги взема от мъжкия гардероб.

Сарене усети, че се изчервява, докато ги приемаше.

— Не се притеснявай, скъпа — засмя се Мааре. — Нормално е краката ти да са големи. Доми знае, че тази височина трябва да се поддържа някак! А, ето още нещо.

Жената й подаде дълъг шал от оранжев плат.

— За главата — обясни Мааре и посочи собствената си забрадка. — Помага да забравим за косата.

Сарене кимна благодарно и уви шала около главата си. Дух я чакаше отвън, бе облечен с червени панталони и жълта риза. Усмихна й се, щом тя се появи.

— Чувствам се като откачена дъга — призна Сарене, гледайки шарените цветове.

Дух се засмя и й подаде ръка, за да я поведе навътре в града.

Неусетно тя започна да преценява височината му. Беше достатъчно висок за нея, макар и на косъм. Осъзна какво прави и завъртя очи. Целият свят рухваше, а тя заглеждаше мъжа до себе си.

— Свиква се, че всички изглеждаме като тропически птици през пролетта — обясняваше той. — Цветовете престават да те дразнят толкова, като ги поносиш известно време. Всъщност при цялата монотонност на стария Елантрис дори ги намирам за освежаващи.

Дух й показваше Нови Елантрис, докато се разхождаха. Не беше много голям, някъде около петдесет сгради, но компактността придаваше уют. В града едва ли имаше повече от пет-шестстотин души, но тя имаше чувството, че постоянно кипи движение. Мъжете работеха по стени и покриви, жените чистеха и шиеха, даже се виждаха тичащи деца. Изобщо не бе помисляла, че шаод може да вземе и деца, а не само възрастни.

Всички поздравяваха усмихнато Дух. В гласовете им личеше истинско приемане и любов, и уважение, каквито не бе виждала хората да изпитват към друг водач. Дори баща й, който бе много харесван, имаше своите критици. При по-малката популация беше по-лесно, но въпреки това бе впечатлена.

По някое време се приближиха към мъж на неопределена възраст, както бе обичайно при кожата на елантрисците, който седеше на каменен блок. Беше нисък и дебеличък, и не ги поздрави. Не го направи от грубост, а просто защото се бе съсредоточил върху нещо в ръката си.

Около него стояха няколко деца и гледаха работата му с нетърпеливи очи. Когато Сарене и Дух наближиха, мъжът подаде малкия предмет на едно от децата. Беше красиво издялан каменен кон. Момиченцето изръкопляска възхитено и прие дара с треперещи пръсти. Децата хукнаха нанякъде, а скулпторът посегна за нов камък. Започна да го дълбае с къс инструмент. Сарене се наведе към пръстите му и осъзна какво е това.

— Един от пироните ми! Използва един от кривите пирони, които ви пратих.

— А? — сепна се Дух. — А, да. Трябва да ти призная, Сарене, доста ни затрудни, докато намерим какво да правим с тази кутия. За претопяването им бе нужно твърде много гориво и не разполагахме с нужните инструменти. Тези пирони са един от най-хитрите ти номера.

Сарене се изчерви. Тези хора се бореха да оцелеят, лишени от ресурси, а тя бе толкова гадна, че им беше изпратила огънати пирони.

— Съжалявам. Боях се, че ще направите оръжия от желязото.

— Имала си право да се притесняваш — кимна Дух. — Все пак накрая те предадох.

— Сигурна съм, че си имал основателна причина — отговори бързо тя.

— Така е — потвърди той. — Но по онова време нямаше значение, нали? Ти беше права за мен. Аз бях и съм тиранин. Оставих част от населението без храна. Наруших уговорката ни и предизвиках смъртта на няколко чудесни люде.

Сарене поклати глава и каза тъжно:

— Ти не си тиранин. Това общество го доказва. Хората те обичат, а не може да има тирания, когато има любов.

Той се усмихна, но очите му показваха, че не е убеден. След това я погледна с неразгадаемо изражение.

— Е, все пак твоето изпитание не беше на загуба. Придобих нещо много важно през онези седмици.

— Провизиите? — попита Сарене.

— И тях.

Тя го изгледа продължително. След това се обърна към скулптора.

— Кой е този?

— Казва се Таан — обясни Дух. — Но може би си го чувала под името Аанден.

— Водачът на банда ли? — изненада се Сарене.

Дух кимна.

— Таан беше един от най-даровитите скулптори на Арелон, преди шаод да го вземе. След влизането си в Елантрис се беше отпуснал малко, но в крайна сметка се съвзе.

Оставиха скулптора да работи и Дух й показа останалата част от новия град. Минаха покрай голяма сграда, която се наричаше „Залата на падналите“. Тъгата в гласа му я спря да го разпита за нея, но около покрива й кръжаха няколко обезумели сеона. Сарене усети пристъп на мъка. Аше сигурно бе като тях. Тя си спомни за полуделите сеони, които кръжаха около Елантрис.

През нощта се бе надявала, че Аше ще я открие. Коратските жреци я бяха затворили в някаква килия. Явно вкарваха новодошлите в точно определен момент от деня. Тя бе стояла край прозореца с надеждата, че сеонът ще се появи.

Напразно. С объркването покрай сватбата дори не можеше да си спомни кога за последно го е видяла. Той не искаше да влиза в храма и бе тръгнал направо за тронната зала. Дали го бе мярнала в помещението? Дали бе чула гласа му сред останалите шокирани възгласи? Или пък надеждата замъгляваше спомените й? Сарене поклати глава и въздъхна, когато Дух я отведе от залата на падналите. Продължи да гледа през рамо, очаквайки Аше да е там. Винаги й оказваше подкрепа. Поне не бе мъртъв. Сарене потисна мъката си. Сигурно бе някъде в града. Можеше да го намери… и да му помогне някак…

Продължиха да вървят и Сарене се стараеше да се разсейва с гледките. Не можеше да понесе да мисли за Аше в момента. Скоро се озоваха сред открита площ и тя установи, че това са ниви. По изораните в земята редове вече имаше поникнали стръкове, а между тях работеха хора. Във въздуха се носеше характерна миризма.

— Риба? — сепна се Сарене.

— Тор — засмя се Дух. — Това е един от случаите, в който те надхитрихме. Поискахме риба, знаейки, че ще натикаш един варел с изгнили вътрешности в пратката.

— Май сте ме надхитрявали в повечето случаи. — Сарене се засрами, като си спомни как се бе радвала, че е измислила начин да прецака тази част от откупа. Ала без значение колко хитроумно бе постъпвала, елантрисците бяха успели да намерят приложение и за най-безмислените й доставки.

— Нямахме голям избор, принцесо. Всичко от стария Елантрис е изгнило и рухнало, даже камъните се ронят. Колкото и дефектни материали да си ни пращала, все са по-читави от всичко останало в града.

— Не бях права — призна тъжно тя.

— Не започвай отново — каза Раоден. — Ако почнеш да се самосъжаляваш, ще те заключа за един час с Галадон, за да видиш какво е истински песимизъм.

— Галадон ли?

— Едрият мъж, с когото се запозна край портите — обясни Дух.

— Дуладелецът ли? — Тя си спомни за якия кръглолик елантрисец с ясно изразен акцент.

— Точно.

— Песимистичен дуладелец? — повтори тя със съмнение. — Никога не съм чувала подобно нещо.

Дух се засмя отново и я въведе в голяма представителна сграда. Сарене се захласна от красотата й. Имаше изящни спираловидни арки, а подът бе от бял мрамор. Релефите по стените бяха по-майсторски и от тези на коратския храм в Теорас.

— Това е църква — каза тя и прокара пръст по резбования мрамор.

— Да. Откъде знаеш?

— Тези сцени са от „До-Корат“ — каза тя и го погледна укорително. — Някой май не е внимавал в църковното училище.

Дух смотолеви нещо.

— Не се опитвай да ме убедиш, че не си ходил. — Сарене отново се обърна към резбите. — Очевидно си благородник. Трябва да си посещавал църквата от благоприличие, дори да не си бил вярващ.

— Милейди е много наблюдателна. Разбира се, че съм смирен слуга на Доми, но трябва да призная, че не внимавах винаги по време на службите.

— И кой всъщност си ти? — попита дружелюбно Сарене, успявайки да зададе за пръв път въпроса, който я измъчваше, откакто бе срещнала Дух.

Той се замисли.

— Вторият син на лорда на плантация Йен. Неголямо владение в южната част на Арелон.

Може би беше вярно. Не си бе направила труда да запомня всички дребни благородници. Беше й достатъчно трудно да се оправи с херцозите, графовете и бароните. Но можеше и да е лъжа. Дух беше приличен политик и умееше да лъже убедително. Във всички случаи беше придобил отлични управленски умения, които като цяло липсваха на арелонската аристокрация според нея.

— От колко време… — започна тя, извръщайки се от стената. След това замръзна и затаи дъх.

Дух сияеше.

От него струеше призрачна светлина. Можеше да види очертанията на костите от енергията, която гореше в гърдите му. Устата му се отвори в беззвучен писък и той рухна на земята, а светлината се разгоря. Сарене понечи да се втурне към него, но се спря, разколебана какво да стори. Тя стисна зъби и повдигна главата му, за да не се удря в мраморния под при гърчовете. Почувства нещо. Кожата на ръцете й настръхна и по тялото й премина студена тръпка.

Нещо голямо и необятно се притискаше към нея. Сякаш самият въздух се отместваше от тялото на Дух. Вече не виждаше костите, защото светлината бе по-блестяща. Сякаш тялото се разтваряше в белотата. Щеше да реши, че е изчезнал, ако не усещаше тежестта му в ръцете си. Спазмите престанаха и тялото му се отпусна.

След това той изпищя.

Един-единствен звук, студен и непокорен, се откъсна от устата му. Светлината изчезна почти внезапно. Сарене остана с разтуптяно сърце. Ръцете й бяха мокри от трескава пот, а дишането й беше накъсано.

Дух отвори очи след няколко мига. Осъзна се бавно и се усмихна немощно.

— Този път реших, че съм умрял наистина, щом отворих очи.

— Какво стана? — разтревожи се тя. — Да извикам ли помощ?

— Не. Това се случва често.

— Често ли? — попита бавно Сарене. — На всички ли?

Дух се засмя слабо.

— Не, само на мен. Дор се опитва да ме унищожи.

— Дор ли? Какво общо има джескер с това?

Той се усмихна.

— О, значи красивата принцеса е и теолог?

— Красивата принцеса е много работи — отвърна Сарене небрежно. — Искам да знам защо „смиреният слуга на Доми“ смята, че джескерският дух иска да го унищожи.

Дух се надигна и тя му помогна да седне.

— Става въпрос за аондор — обясни той с уморен глас.

— Аондор ли? Това са езически легенди. — Не прозвуча много убедено. Не и след това, което бе видяла.

Дух повдигна вежда.

— А, значи няма проблем да бъдем прокълнати с тела, които не умират, но не е възможно древната магия да работи? Не съм ли те виждал със сеон?

— Това е различно… — възрази слабо Сарене, спомнила си за Аше.

Дух привлече вниманието й мигновено. Той вдигна ръка и започна да рисува. Изпод пръста му се появиха линии. Коратските учения се бяха постарали да омаловажат елантриската магия през последните десет години въпреки сеоните. Сеоните бяха познати като благосклонни духове, изпратени от Доми за защита и удобство. Сарене бе научена и вярваше, че елантриските магии са били предимно измами.

Сега обаче бе изправена пред възможност. Може би легендите бяха истина.

— Научи ме — прошепна тя. — Искам да знам всичко.