Брандън Сандърсън
Елантрис (4)

2.

Щом слезе от кораба, Сарене откри, че вече е вдовица. Новината беше шокираща, но не толкова опустошителна, колкото можеше да се очаква. Все пак никога не беше виждала съпруга си. Всъщност, когато напусна дома си, двамата с Раоден бяха само сгодени. Предполагаше, че кралство Арелон ще изчака със сватбата, поне докато не пристигне. В нейната родина бе прието и двамата партньори да присъстват на церемонията.

— Никога не съм одобрявал тази клауза в брачното споразумение, милейди — каза спътникът на Сарене, светещо кълбо с размерите на диня, което се носеше около нея.

Тя тропна раздразнено с крак, докато гледаше как носачите товарят багажа й на каретата. Брачното споразумение беше чудовищен документ от петдесет страници и според една от клаузите му годежът беше правно обвързващ, ако някой от двамата починеше преди сватбената церемония.

— Това е нормална клауза, Аше — подчерта тя. — Така споразумението се запазва, ако нещо се случи с някого от участниците. Но досега не съм виждала да влиза в сила.

— До днес — отговори светещото кълбо с дълбок и отчетлив глас.

— До днес — призна Сарене. — Откъде да знам, че принц Раоден няма да издържи петте дни, през които прекосявах морето Фьорден? — Тя замълча и се намръщи замислено. — Аше, цитирай ми клаузата. Искам да знам какво точно пише.

— „Ако се случи член на горепосочената двойка да бъде прибран от Милостивия Доми преди уречената дата, годежът ще се смята за еквивалентен на брак във всички правни и социални аспекти.“

— Няма за какво да се хване човек, нали?

— Боя се, че не, милейди.

Сарене се намръщи, скръсти ръце и потупа бузата си с показалец, без да откъсва поглед от носачите. Ръководеше ги висок, хилав мъж с уморени очи и отпуснато изражение. Дворцовият служител Кетол беше единственият посрещач, изпратен от крал Ядон. Точно Кетол я бе уведомил „с прискърбие“, че годеникът й бил „покосен от коварна болест по време на пътуването й“. Беше го изрекъл със същия безизразен тон, с който командваше носачите.

— Значи — уточни Сарене, — според законите вече съм принцеса на Арелон.

— Точно така, милейди.

— И вдовица на човек, когото не съм срещала.

— Отново сте права.

Сарене поклати глава.

— Татко ще умре от смях, като разбере. Никога няма да спре да ми се подиграва.

Аше примигна с леко раздразнение.

— Милейди, кралят никога няма да реагира с насмешка на толкова скръбно събитие. Смъртта на принц Раоден несъмнено е натъжила много кралското семейство на Арелон.

— Да, толкова много, че дори не могат да посрещнат новата си дъщеря.

— Може би, милейди — отбеляза Аше, — крал Ядон щеше да дойде, ако го бяхте предупредили, че пристигате.

Сарене се намръщи, но сеонът беше прав. Ранната й поява, няколко дни преди основната сватбена делегация, беше планирана като изненада за принц Раоден. Тя искаше да прекара поне няколко дни насаме с него. Уви, секретността се бе обърнала срещу нея.

— Аше, арелонците колко дни след смъртта погребват човека?

— Не съм сигурен, милейди — призна Аше. — Напуснах Арелон отдавна, а и съм живял тук съвсем малко, така че не помня всички подробности. Но според обучението ми арелонските обичаи са подобни на тези в родината ви.

Сарене кимна и махна към служителя на крал Ядон.

— Да, милейди? — попита Кетол мързеливо.

— Има ли бдение за принца?

— Да, милейди. Пред коратския храм. Погребението ще е тази вечер.

— Искам да видя ковчега.

Кетол зяпна.

— А… негово величество нареди да ви заведа при него незабавно…

— Тогава няма да се бавя на бдението — отвърна Сарене и тръгна към каретата.

 

 

Сарене огледа критично препълнената погребална шатра, докато чакаше Кетол и носачите да й разчистят път към ковчега. Трябваше да признае, че всичко е безупречно — цветята, даровете, молещите се коратски свещеници. Единственото странно нещо бе голямата блъсканица.

— Определено има много хора тук — каза тя на Аше.

— Принцът беше много харесван, милейди — отвърна сеонът и закръжи до нея. — Според нашите данни той е бил най-популярната публична личност в страната.

Сарене кимна и тръгна по прохода, който Кетол й бе разчистил. Ковчегът на принц Раоден беше в центъра на шатрата, а около него имаше кордон от стражи, които не допускаха тълпата твърде близо. Докато вървеше, виждаше, че хората наистина тъгуват.

Значи беше вярно. Народът го е обичал.

Стражите се отдръпнаха и я оставиха да стигне до ковчега. По него имаше изрязани аони — символи на надежда и покой — според религията корати. Целият ковчег беше ограден с отрупани с храна подноси, дар от името на покойника.

— Може ли да го видя? — обърна се тя към дребен свещеник с любезно изражение.

— Съжалявам, дете. Болестта на принца беше много неприятна. Кралят настоя да му позволим достойнство в смъртта.

Сарене кимна и обърна гръб на ковчега. Не беше сигурна какво очаква да почувства, заставайки пред предполагаемия си жених. Беше странно… раздразнена.

Реши да не се съсредоточава над емоцията и се обърна да огледа шатрата. Изглеждаше твърде официално. Хората очевидно бяха тъжни, но шатрата, даровете и украсата бяха някак… стерилни.

Млад и здрав мъж като Раоден да умре от кашляща треска. Случваше се, но не чак толкова често.

— Милейди?… — обади се тихо Аше. — Нещо не е наред ли?

Сарене махна на сеона и тръгна към каретата.

— Не знам — отвърна тя тихо. — Според мен има нещо нередно, Аше.

— Вие сте подозрителна по природа, милейди — отбеляза Аше.

— Защо Ядон не е на бдението на сина си? Кетол каза, че имал дворцов съвет. Свиква съвет сякаш смъртта не го засяга. — Сарене поклати глава. — Говорих с Раоден, преди да тръгна от Теод, и той изглеждаше добре. Нещо не е наред, Аше, и искам да знам какво.

— Олеле… Милейди, баща ви ми заръча да не ви позволявам да се забъркате в неприятности.

Сарене се усмихна.

— Невъзможна задача. Ела, трябва да се срещнем с новия ми баща.

 

 

Сарене се обърна към прозореца на каретата и загледа града, докато пътуваше към двореца. Стоеше тихо и мислеше за едно-единствено нещо.

„Какво правя тук?“

Пред Аше се държеше уверено, но притежаваше талант винаги да прикрива тревогите си. Наистина беше любопитна за смъртта на принца, но се познаваше добре. Голяма част от любопитството беше опит да се разсее от странното усещане и признанието каква е в действителност: дългуреста, грубовата жена, почти прехвърлила най-добрите си години. Беше на двайсет и пет и трябваше да е омъжена много отдавна. Раоден беше последният й шанс.

„Как посмя да умреш, принце на Арелон!“ Мислите бяха недостойни, но иронията не й убягваше. Естествено, че този мъж, когото можеше наистина да хареса, щеше да умре преди да се срещнат. Сега беше сама в непозната държава, обвързана политически с крал, на когото нямаше доверие. Беше потискащо и самотно чувство.

„Била си самотна и преди, Сарене. Ще се оправиш. Намери си някакво занимание. Предстои ти да опознаеш цял нов двор. Наслади се на разнообразието.“

Тя въздъхна и върна вниманието си към града. Въпреки че имаше солиден опит в дипломатическия корпус на баща си, никога не бе посещавала Арелон. След падането на Елантрис държавата беше поставена под неофициална карантина от останалите кралства. Никой не знаеше защо мистичният град е прокълнат, но всички се тревожеха, че болестта може да се разпространи.

Но Сарене остана изненадана от великолепието на Кае. Градските булеварди бяха широки и добре поддържани. Хората по улиците имаха хубави дрехи, не се виждаха никакви просяци. От едната страна на улицата вървяха няколко облечени в сини роби коратски свещеници, които водеха странна, облечена в бяло фигура. Тя изгледа процесията с любопитство, докато групата не се скри зад ъгъла.

Според гледките Кае не отразяваше предполагаемите икономически затруднения на Арелон. Каретата мина покрай оградени имения в най-различни стилове. Някои бяха с големи крила и остри покриви според дуладелската архитектура. Други приличаха на замъци с каменни стени, сякаш директно пренесени от войнолюбивата страна Фьорден. Но всички те споделяха едно и също излъчване — на богатство. Народът можеше и да гладува, но аристократите в Кае явно не обръщаха внимание.

Естествено, над града продължаваше да виси една притеснителна сянка. Огромните стени на Елантрис се извисяваха в далечината и Сарене потръпна, когато погледна към тъмните, застрашителни камъни. Цял живот слушаше истории за Елантрис, за едновремешните чудеса и за чудовищата, които населяваха улиците му в момента. Независимо от пищните къщи и богатството, този монумент продължаваше да свидетелства, че не всичко в Арелон е наред.

— Чудя се защо изобщо живеят тук? — промърмори Сарене.

— Милейди?

— Защо крал Ядон е построил двореца си в Кае? Защо е избрал да е толкова близо до Елантрис?

— Подозирам, че причините са чисто икономически, милейди — отвърна Аше. — По северното крайбрежие има само две достъпни пристанища и това е по-доброто.

Сарене кимна. Заливът, където река Аредел се вливаше в океана, беше идеален за пристанище. Но все пак…

— Може причината да е политическа — усмихна се Сарене. — Ядон взе властта в смутни времена. Може да е решил, че ако се държи близо до старата столица, ще засили авторитета си.

— Може би, милейди — съгласи се Аше.

Не че имаше значение. Очевидно близостта до Елантрис не влияеше на шансовете да бъдеш взет от шаод.

Тя погледна към Аше, който се носеше над седалката до нея. Все още не бе видяла сеон по улиците на Кае, макар че създанията уж бяха сътворени от древната магия на Елантрис и бяха по-разпространени в Арелон, отколкото в родината й. Ако примигнеше, можеше да различи светещия аон в центъра на светлината на Аше.

— Поне споразумението е валидно — каза накрая Сарене.

— Стига да останете в Арелон, милейди — отвърна Аше с дълбок глас. — Така гласи брачният договор. Докато стоите тук и сте вярна на съпруга си, крал Ядон трябва да спазва съюза с Теод.

— Да съм вярна на мъртвец — въздъхна Сарене. — Е, все пак трябва да остана, със или без съпруг.

— Както кажете, милейди.

— Имаме нужда от този съюз, Аше. Фьорден разпростира влиянието си с невероятно темпо. Преди пет години щях да кажа, че няма за какво да се тревожим. Че свещениците на Фьорден никога няма да придобият влияние в Арелон. Но сега… — Сарене поклати глава. Рухването на Дуладелската република бе променило толкова неща. — Не трябваше да страним от Арелон през последните десет години, Аше — продължи тя. — Сигурно нямаше да се озова в тази ситуация, ако бяхме изградили здрави връзки с новата арелонска власт преди десет години.

— Баща ви се боеше, че техните политически неприятности може да навредят на Теод. Да не говорим за реод. Никой не беше сигурен дали болестта на Елантрис няма да засегне и нормалните хора.

Каретата намали и Сарене въздъхна, зарязвайки темата. Баща й знаеше, че Фьорден представлява опасност и старите съюзи трябва да се затвърдят. Затова беше дошла в Арелон. Вратите на двореца се отвориха. Със или без приятели, беше пристигнала и Теод разчиташе на нея. Трябваше да подготви Арелон за предстоящата война. Война, която беше неизбежна от момента на падането на Елантрис.

 

 

Новият баща на Сарене, крал Ядон от Арелон, беше кльощав мъж с грубовато лице. Той говореше с няколко администратори, когато Сарене се появи, и не й обърна внимание почти петнайсет минути. Чак тогава й кимна. Като цяло това не й пречеше, защото й даваше възможност да огледа мъжа, на когото се бе заклела в подчинение, но достойнството й беше леко накърнено. Дори само статутът й на принцеса на Теод трябваше да й осигури, ако не величествено, то поне бързо посрещане.

Още в началото нещо привлече вниманието й. Ядон не изглеждаше като човек, който скърби за загубата на син и наследник. Нямаше следи от тъга в очите, нито умореното изражение, което обичайно съпътстваше загубата на любим човек. Всъщност в цялата атмосфера в двореца нямаше и намек за траур.

Нима Ядон беше безсърдечен? Или пък умееше да контролира отлично емоциите си?

Годините в двора на баща й я бяха превърнали в познавач на характери. Бяха й казали да стои в дъното на помещението и да чака, така че не можеше да чуе думите му, но действията и маниерите й подсказваха доста. Ядон говореше твърдо, даваше отривисто заповеди и понякога потупваше с тънкия си пръст по документите на писалището. Явно беше силна личност с определени идеи как се вършат нещата. Това не беше лош знак. Сарене реши колебливо, че може и да се сработи с този човек.

Съвсем скоро обаче мнението й се промени.

Крал Ядон й махна. Тя прикри внимателно раздразнението си и пристъпи с благородно смирение. Кралят я прекъсна по средата на реверанса.

— Никой не ни уведоми, че си толкова висока — обяви той.

— Милорд? — вдигна поглед Сарене.

— Е, единственият, на когото щеше да му пука, вече го няма. Ешен! — извика той и незабележимата женица в ъгъла на помещението подскочи. — Заведи я в покоите й и й намери някакво занимание. Бродерия или с каквото там се забавлявате вие жените. — След тези думи кралят й обърна гръб и насочи вниманието си към следващата си аудиенция — с група търговци.

Сарене застина насред реверанса, шокирана от неучтивостта на Ядон. Само дългогодишното обучение в двора я предпази от това да зяпне. Кралица Ешен, съпругата на Ядон, се приближи и хвана ръката й бързо, но несигурно. Ешен беше слабовата и нисичка, кестеняворусата й коса бе започнала да посивява.

— Ела, дете — повика я с писклив гласец. — Да не губим времето на краля.

Сарене й позволи да я изведе през една от страничните врати.

— Милостиви Доми — промърмори тя на себе си. — В какво се забърках?

— Много ще ти хареса, когато розите цъфнат. Накарах градинарите да ги засадят, така че ще можеш да ги миришеш, без дори да се навеждаш от прозореца. Поне да не бяха толкова големи.

— Розите ли? — намръщи се объркано Сарене.

— Не, скъпа — продължи кралицата, без да си поема дъх. — Прозорците. Няма да повярваш колко ярко блести слънцето сутрин. Накарах ги, градинарите де, да ми намерят оранжеви, защото обожавам оранжево, но досега са донесли само бледожълти. Казах им, че ако исках жълто, щях да ги накарам да садят абертини. Трябваше да видиш как се извиняваха. Сигурна съм, че догодина ще ми намерят и оранжеви. Не мислиш ли, че ще е прекрасно, скъпа? Разбира се, прозорците са си твърде големи. Може пък да ги накарам да зазидат един-два.

Сарене кимна, смаяна от кралицата, не от разговора. Преди мислеше, че лекторите в академията на баща й са майстори в това да не казват нищо с максимално много думи, но Ешен ги слагаше в джоба си. Кралицата скачаше от тема на тема като пърхаща пеперуда, но никога не се задържаше достатъчно, за да се получи диалог. Всяка тема имаше потенциал за интересен разговор, но тя не оставяше достатъчно време на Сарене да вмъкне дори кратка реплика.

Принцесата си пое дъх, за да се успокои, и призова търпението си. Не можеше да вини кралицата за държанието й. Всички характери бях дар от Доми. Кралицата беше чаровна по собствения си глуповат начин. За съжаление след запознанството с кралската двойка Сарене започваше да подозира, че ще й е трудно да си намери политически съюзници в Арелон.

Още нещо я притесняваше. Нещо в държанието на Ешен. Никой не говореше толкова много, колкото кралицата. Тя не млъкваше и за миг. Сякаш жената се чувстваше неудобно около Сарене. Внезапно принцесата осъзна какво става. Ешен говореше по всяка възможна тема, освен най-важната — смъртта на принца. Сарене присви очи с подозрение. Не можеше да е сигурна заради леконравния характер на кралицата, но тя се държеше прекалено весело за жена, загубила сина си.

— Ето стаята ти, скъпа. Разопаковахме ти нещата и добавихме още. Имаш дрехи във всички цветове, даже жълто, макар че не мога да си представя защо ще го носиш. Ужасен цвят. Не че косата ти е ужасна, разбира се. Не, русото не е като жълтото. Както и конят не е зеленчук. Още нямаме кон за теб, но може да ползваш всеки от кралската конюшня. Имаме много добри животни, ще видиш. Дуладел е прекрасен по това време на годината.

— Разбира се — отвърна Сарене и огледа стаята. Беше малка, но отговаряше на вкуса й. Твърде обширното пространство можеше да е също толкова потискащо, колкото и теснотията.

— Така, ще имаш нужда от тези, скъпа. — Ешен посочи купчина дрехи, които не висяха на закачалки като останалите, сякаш бяха доставени по-късно. Всичките рокли имаха един и същ цвят.

— Черно? — попита Сарене.

— Разбира се. Ти… ти си… — Ешен се запъна.

— В траур — осъзна Сарене. Тя тропна с крак раздразнено. Черното не беше от любимите й цветове.

Ешен кимна.

— Можеш да облечеш някоя от тях на погребението довечера. Службата ще е чудесна. Аз се погрижих. — Сетне отново заговори за любимите си цветя, след което премина на неприязънта си към фьорденската кухня. Сарене я избута нежно, но твърдо към вратата, докато кимаше учтиво. Щом стигнаха до коридора, се оправда, че е уморена от пътуването, и затвори вратата, прекъсвайки дрънкането на кралицата.

— Това ще ми писне твърде бързо — промърмори си Сарене.

— Кралицата наистина има рядък талант за разговори, милейди — съгласи се дълбок глас.

— Какво откри? — попита Сарене и започна да преглежда черните рокли, докато Аше влиташе през отворения прозорец.

— Не намерих толкова много сеони, колкото очаквах. Помня, че едно време градът гъмжеше от нас.

— И аз го забелязах. — Сарене вдигна една рокля пред огледалото, но поклати глава и я остави. — Явно нещата тук вече са различни.

— Така е. Съгласно инструкциите ви, разпитах останалите сеони какво знаят за ненавременната кончина на принца. За съжаление те не искаха да обсъждат събитието. Смятат, че е твърде злощастно принцът да умре тъкмо преди сватбата.

— Особено за него — измърмори Сарене и се съблече, за да изпробва една рокля. — Аше, става нещо странно. Мисля си, че принцът може да е убит.

— Убит ли, милейди? — Аше прозвуча неодобрително и примигна за момент. — Кой би сторил подобно нещо?

— Не знам, но… има нещо странно около смъртта му. Виж кралицата например. Не изглеждаше отчаяна, докато говорехме. Човек би предположил, че ще е поне малко наскърбена, след като синът й е умрял вчера.

— За това си има просто обяснение. Кралица Ешен не е майка на принц Раоден. Той е син на първата жена на Ядон, която е починала преди дванайсет години.

— Кога се е оженил за нея?

— След реод. Няколко месеца след като взе престола.

Сарене се намръщи.

— Все още съм подозрителна — реши тя и посегна несръчно да закопчае роклята. След това се огледа критично в огледалото. — Е, поне ми става, макар че изглеждам бледа. Боях се, че ще ми стигне до коленете. Арелонските жени са неестествено ниски.

— Щом казвате, милейди — отвърна Аше.

И двамата знаеха, че на арелонските жени им нямаше нищо. Дори в Теод Сарене беше с една глава по-висока от нормалното. Баща й я наричаше Леки, като тънката летва, която маркираше голлинията на любимия му спорт. Въпреки че бе понаедряла със съзряването си, тя си оставаше неоспоримо дългуреста.

— Милейди — прекъсна размишленията й Аше.

— Да, Аше?

— Баща ви очаква да говори с вас. Мисля, че заслужава да научи новините.

Сарене кимна, потискайки въздишката си, а Аше започна да пулсира с ярка светлина. След малко кълбото се разтопи и оформи глава. Крал Евънтео от Теод.

— Ене? — Устните на светещата глава се раздвижиха. Баща й беше едър мъж с овално лице с двойна брадичка.

— Да, татко. Тук съм. — Баща й стоеше пред подобен сеон, вероятно Дио, който се бе преобразил в светеща проекция на нейната глава.

— Нервна ли си преди сватбата? — попита нетърпеливо Евънтео.

— Ами… за сватбата… — започна бавно тя. — По-добре отмени посещението си следващата седмица. Няма за какво да идваш.

— Какво?

Аше беше прав, баща й не се засмя, като научи, че Раоден е мъртъв. Вместо това светещото лице се разтревожи и гласът му стана загрижен. Притесненията му нараснаха, след като Сарене обясни, че смъртта я обвързва колкото и истинската сватба.

— О, Ене, съжалявам. Знам колко много очакваше от този брак.

— Глупости, татко. — Евънтео я познаваше твърде добре. — Дори не съм виждала мъжа. Как да имам очаквания?

— Не си го срещала — поправи я баща й с успокояващ тон, — но сте си говорили чрез сеони, а и изчете всичките му писма. Познавам те, Ене. Ти си романтичка. Нямаше да се съгласиш, ако не беше убедена, че може да обикнеш Раоден.

В думите му имаше истина и Сарене отново се почувства самотна. Беше изкарала пътуването през морето Фьорден с нервност, породена от очакванията и колебанията за срещата с бъдещия си съпруг. Разбира се, с повече очаквания, отколкото колебания.

Беше пътувала извън Теод много пъти, но винаги с придружители. Този път бе дошла сама, преди сватбената делегация, за да изненада Раоден. Беше изчела писмата му толкова пъти, та имаше чувството, че вече го познава. Образът, който си бе изградила, бе на сложна и чувствителна личност, с която нямаше търпение да се срещне.

А вече не можеше. Чувстваше се не само самотна, а и отхвърлена. Нежелана. През всичките тези години търпеливият й баща не знаеше, че мъжете в родината й я избягват. Повечето бяха притеснени от прямия й и дори арогантен характер. Най-сетне бе открила мъж, който желаеше да я приеме, и Доми й го беше отмъкнал в последния момент.

Сарене се поддаде на емоциите, които сдържаше с всички сили след слизането от кораба. Беше доволна, че сеонът предаваше само чертите й, защото щеше да се ужаси, ако баща й можеше да види сълзите по бузите й.

— Това е глупаво, татко. Беше просто политически брак и всички го знаехме. Сега страните ни имат не само общ език. Кралските династии са сродени.

— О, скъпа… — прошепна баща й. — Малката ми Сарене. Толкова се надявах, че нещата ще се получат. Не знаеш как се молехме с майка ти да намериш щастие там. Идос Доми! Не трябваше да се съгласяваме.

— Щях да те накарам, татко. Имаме твърде голяма нужда от съюз с Арелон. Флотът ни не може да удържи безкрайно дълго Фьорден от бреговете ни. Вирн вече командва цялата сворденска флота.

— Малката Сарене вече е пораснала — изтъкна баща й през сеонната връзка.

— Пораснала и омъжена за труп. — Сарене се засмя леко. — Може и да е за добро. Не мисля, че принц Раоден щеше да отговаря на представите ми. Трябва да видиш баща му.

— Чувал съм слухове. Надявах се да не са верни.

— О, верни са. — Сарене остави недоволството от арелонския монарх да унищожи скръбта. — Крал Ядон явно е най-неприятният човек, когото съм срещала. Почти не ми обърна внимание, преди да ме прати, според думите му, да плета или с каквото там се занимават жените. Ако Раоден прилича на баща си, значи е по-добре, че е мъртъв.

Настъпи пауза, преди баща й да отговори.

— Сарене, искаш ли да се прибереш? Мога да анулирам договора, без значение какво ще излезе от споразумението.

Предложението беше изкусително, повече отколкото искаше да признае. Тя помълча.

— Не, татко — поклати глава накрая. — Трябва да остана. Това си беше моя идея и смъртта на Раоден не променя факта, че имаме нужда от този съюз. Пък и ако се върна, ще наруша традицията. И двамата знаем, че Ядон вече ми е баща. Няма да е правилно да ме приемеш обратно.

— Винаги ще ти бъда баща, Ене. Доми да прокълне традициите. Теод е винаги отворен за теб.

— Благодаря, татко — промълви Сарене тихо. — Имах нужда да го чуя. Но все още мисля да остана. Поне засега. Пък и може да е интересно. Имам си цял двор с нови хора за манипулиране.

— Ене… — обади се баща й колебливо. — Този тон ми е познат. Какво си замислила?

— Нищо. Просто има няколко неща, в които искам да си навра носа, преди да се откажа напълно от този брак.

Настъпи пауза, след което баща й се засмя.

— Доми да ги пази. Нямат си представа какво им натресохме. Пощади ги, Леки. Не искам след месец министър Наолен да ми каже, че крал Ядон е постъпил в коратски манастир, а арелонците са те избрали за монарх на негово място.

— Добре — усмихна се вяло Сарене. — Ще му дам поне два месеца.

Баща й отново избухна в характерния си смях, което й подейства по-добре от всичките утешителни думи и съвети.

— Ене, чакай малко — каза й, щом се успокои. — Нека да викна майка ти. И тя искаше да говори с теб. — Той се подсмихна отново. — Направо ще припадне, като й кажа, че вече си успяла да видиш сметката на бедния Раоден.

— Татко! — извика Сарене, но той вече бе тръгнал.