Брандън Сандърсън
Елантрис (39)

37.

Случи се, докато Раоден четеше. Не чу как дъхът му секва от агонията, нито усети как се свлича в спазъм на пода. Чувстваше единствено болка — остър шок, който се бе спуснал внезапно върху му. Сякаш милион малки насекоми се стрелкаха към тялото му, за да го изядат жив. Скоро сякаш самото му тяло се превърна в болка. Това бе единственото му усещане, единственото разбиране, а единственото, което можеше да прави, бе да пищи.

След това го усети. Беше като огромна гладка повърхност, без цепнатина или дупка в дъното на съзнанието му. Натискаше настойчиво, мачкаше всеки нерв в тялото му като работник, забиващ колове в земята. Беше грамадно. Хората, планините, световете изглеждаха нищожни. Не беше зло, нито дори съзнателно. Не се гневеше. Беше неподвижно, замръзнало от собственото си огромно налягане. Искаше да отиде някъде другаде и да се облекчи от напъна. Но нямаше видим изход.

Силата отстъпи и зрението на Раоден се проясни. Лежеше на студения мраморен под на храма и гледаше долната част на каменната маса. Две лица със замъглени черти бяха надвесени над него.

— Суле — попита тревожен глас, сякаш от много далече. — Долокен! Раоден, чуваш ли ме?

Погледът му се избистри. Строгото лице на Карата бе загрижено, а Галадон бе направо посивял.

— Добре съм — изстена засрамено Раоден. Щяха да разберат колко е слаб и как не може да издържа на болката след само месец в Елантрис.

Двамата му помогнаха да седне. Той поседя за миг на пода и показа с жест, че иска да се премести на стола. Цялото му тяло беше схванато, сякаш бе опитал да вдигне десетина различни тежести едновременно. Той изстена и се отпусна на неудобния каменен стол.

— Суле, какво стана? — попита Галадон.

— Беше болката — промълви Раоден, стиснал главата си с ръце, и подпря лакти на масата. — В един миг стана твърде много. Сега съм добре, вече се оттегли.

Галадон се намръщи.

— Суле, за какво говориш?

— Болката — поясни раздразнено Раоден. — Болката от синините и охлузванията, проклятието на живеещите в Елантрис.

— Суле, болката не идва на вълни — каза Галадон. — Тя е постоянна.

— При мен е на пристъпи — отговори уморено Раоден.

Галадон поклати глава.

— Това е невъзможно. Коло? Когато се отдадеш на болката, нещо в съзнанието ти се пречупва и то изчезва. Винаги е било така. Пък и няма как да си натрупал толкова контузии, че вече да станеш хоед.

— И преди си го казвал, Галадон, но при мен е различно. Появява се внезапно, сякаш иска да ме унищожи, и после изчезва. Може би просто аз го приемам по-зле от останалите.

— Принце — обади се колебливо Карата, — вие светехте.

Раоден я изгледа смаяно.

— Какво?

— Вярно е, суле — потвърди Галадон. — След като падна, започна да светиш. Като аон. Сякаш…

Раоден отвори уста от изумление.

— Сякаш дор се опитваше да излезе през мен. — Силата търсеше изход. Бе опитала да го използва като аон. — Но защо избра мен?

— Някои хора са по-близко до дор от други, суле. В Елантрис някои хора създаваха по-мощни аони от други и изглеждаха по-умели с енергията.

— Освен това, принце — продължи Карата, — нали вие разбирате най-много от аони? Упражнявате се всеки ден.

Раоден кимна бавно, почти забравил агонията.

— Казват, че по време на реод най-могъщите елантрисци паднали първи. Те дори не се съпротивлявали, когато тълпата ги изгорила.

— Сякаш били съкрушени от нещо. Коло? — попита Галадон.

Облекчение се спусна над съзнанието на Раоден. Колкото и да бе тежка болката, неговата несигурност го измъчваше повече. Въпреки това все още не бе свободен.

— Пристъпите стават по-лоши. Ако продължат, рано или късно ще ме пречупят. Ако това стане…

Галадон кимна тъжно.

— Ще се присъединиш към хоедите.

— Дор ще ме унищожи. Ще разкъса душата ми в напразен опит да се освободи. Не е живо същество, а енергия и фактът, че не съм добър проводник, няма да я спре. Когато се случи, искам да си спомните клетвата.

Галадон и Карата кимнаха. Щяха да го отнесат до басейнчето в планината. Знаеше, че ще се погрижат за него, ако рухне, и това му бе достатъчно да продължи. И донякъде да се надява, че денят на пречупването му не е толкова далеч.

— Не е нужно това да се случва, суле — каза Галадон. — Все пак гьорнът се излекува. Може нещо да се е случило, нещо да се е променило.

Раоден се замисли.

— Ако наистина се е излекувал.

— Как така? — попита Карата.

— Вдигна се голям шум, когато го вкараха в града — отговори Раоден. — Ако бях на мястото на вирна, нямаше да искам деретски елантрисец да срами религията ми. Щях да изпратя да го приберат и да оповестя на всички, че се е излекувал, след което да го скрия във Фьорден.

— Така и не можахме да го огледаме, като се „излекува“ — призна Карата.

Галадон пък помръкна от думите му. Той, както и мнозина други в Елантрис, бе получил известна надежда при излекуването на Хратен.

Раоден не искаше да смачква публично оптимизма на хората, но вътрешно си оставаше резервиран. След заминаването на гьорна никой друг не се бе излекувал.

Беше знак на надежда, но Раоден се съмняваше, че ще промени сериозно хората в Елантрис. Те трябваше да работят и да подобряват живота си, а не да чакат някакво чудо.

Той се върна към проучването.