Брандън Сандърсън
Елантрис (38)

36.

Когато зората оповести началото на петия ден от изгнанието на Хратен, той осъзна, че е направил грешка. Щеше да умре в Елантрис. Пет дена бяха твърде дълъг период без вода, а знаеше, че в прокълнатия град няма вода.

Не съжаляваше за действията си. Беше постъпил по най-логичния начин. Логиката му бе отчаяна, но все пак рационална. Ако беше останал в Кае, щеше да става все по-безсилен с всеки изминал ден. Не, по-добре да умре от дехидратация.

По време на петия ден изпадаше все по-често в делириум. Понякога виждаше как Дилаф му се смее, друг път беше теодската принцеса. Веднъж дори си помисли, че вижда самия Джадет. Лицето му гореше от божествено разочарование, докато гледаше към Хратен. След това халюцинациите му се промениха. Вече не виждаше лица и не чувстваше унижение и присмех. Беше изправен пред нещо по-ужасяващо.

Спомени за Дакор.

Отново се намираше в тъмните празни килии на манастира. В пустите коридори отекваха писъци, викове на животинска агония и монотонно напяване. Напяване, което имаше странна сила. Малкият Хратен бе коленичил послушно и чакаше, присвит в килия, не по-голяма от килер. Потта се стичаше покрай ужасените му очи, защото знаеше, че рано или късно ще дойдат за него.

Манастирът Ратбор тренираше убийци. Фьолдор обучаваше шпиони. Дакор създаваше демони.

Делириумът се прекрати в ранния следобед, пусна го като котка, която си играеше с плячката за последно, преди да нанесе смъртоносния удар. Хратен надигна отслабналото си тяло от камъните. Мърлявата дреха бе залепнала за слузестата повърхност. Не беше усетил кога е заел зародишна поза. Той въздъхна и разтри по рефлекс мръсната си глава в напразен опит да я почисти.

Пръстите му докоснаха нещо грапаво. Никнещи косми.

Хратен се изправи мигновено. Шокът му бе вдъхнал сила. Посегна с треперещи пръсти към малката стъкленица, в която беше жертвеното вино. Обърса стъклото колкото можа с мръсния си ръкав и погледна отражението си. Беше разкривено и неясно, но все пак се виждаше достатъчно. Петната бяха изчезнали. Кожата му бе изпоцапана, но имаше здрав цвят, както преди пет дни.

Ефектът от отварата на Фортон най-сетне бе преминал.

Бе започнал да мисли, че това никога няма да се случи. Че Фортон е забравил да добави някоя съставка, за да бъде въздействието само временно. Беше достатъчно изумително, че е успял да създаде отвара, която да възпроизведе пораженията при елантрисци. Но Хратен бе подценил аптекаря. Човекът бе свършил чудесна работа, макар отварата му да имаше малко по-дълготраен ефект от нужното. Въпреки това, ако не успееше да се измъкне навреме от Елантрис, все още можеше да умре. Хратен се изправи, събра останалата си сила, подкрепен от прилива на адреналин.

— Вижте! — извика той към поста на стражите. — Вижте мощта и величието на Бог Джадет! Излекуван съм!

Нямаше отговор. Може би бе твърде далече и гласът му не се чуваше. Той погледна към стените и забеляза нещо. Нямаше стражи. Нямаше патрули и постове, нито стърчащи копия, които да покажат присъствието им. Беше ги видял предния ден… или пък беше по-предния? Последните три дена се бяха слели в един размит сън от постоянни молитви, бълнувания и дремки от изтощение.

Къде бяха стражите? Техен дълг беше да надзирават Елантрис сякаш от изгнилия град можеше да дойде някаква опасност. Градската стража на Елантрис имаше безсмислена функция, но точно тя й придаваше важност. Стражите никога нямаше да изоставят поста си.

Само че го бяха направили. Хратен изпищя, усети как силата му напуска тялото. Ако нямаше кой да отвори портите, беше обречен. Долови иронията. Единственият елантрисец, който се бе излекувал, щеше да умре заради немарливостта на некомпетентните стражи. Вратата внезапно се отвори. Нова халюцинация? В този момент през пролуката се показа главата на алчния капитан, с когото се познаваше.

— Милорд? — попита войникът колебливо. След това се опули и пое рязко дъх. — Милостиви Доми! Вярно е, наистина сте излекуван!

— Бог Джадет чу молитвите ми, капитане — обяви Хратен с цялата си налична сила. — Покварата на Елантрис е премахната от тялото ми.

Капитанът изчезна за момент. След това вратата се отвори бавно и разкри група притеснени стражи.

— Елате, милорд.

Хратен се надигна. Дори не беше забелязал, че е паднал на колене. Тръгна с треперещи крака към портата. Опря ръка на дървесината, едната й страна бе изцапана със слуз, а другата — чиста и лъскава, и се обърна към Елантрис. Няколко приклекнали фигури го наблюдаваха от един покрив.

— Приятно страдание, приятели — прошепна Хратен и махна на стражите да затворят портата.

— Наистина не би трябвало да го правя — каза капитанът. — След като човек е хвърлен веднъж в Елантрис…

— Джадет възнаграждава тези, които му се подчиняват, капитане — отвърна Хратен. — Често чрез своите служители.

Очите на капитана заблестяха и Хратен изпита благодарност, че може да подкупи мъжа.

— Къде са останалите ви хора?

— Защитават новия крал — отвърна гордо капитанът.

— Нов крал ли? — учуди се Хратен.

— Изтървахте доста, милорд. Лорд Телрий управлява Арелон, всъщност ще започне, щом мине погребението на Ядон.

Хратен едва успя да устои на шока. Ядон е умрял? Телрий е взел властта? Как бе възможно да се случат толкова драстични събития само за пет дни?

— Ела — каза Хратен твърдо. — Ще ми обясниш на път за храма.

 

 

Тълпата се събра, докато вървяха. Капитанът нямаше карета, а Хратен не искаше да чака. За момента възторгът от успешния план бе достатъчен, за да му дава сила.

Тълпата също помагаше. Новината се разпространи и хората, слуги, търговци и благородници, идваха да видят излекувания елантрисец. Правеха му път и го гледаха с изумление и почитание. Някои дори докосваха елантриската му роба с благоговение.

Пътуването беше бавно и с провиране през тълпата, но мина без произшествия. За миг му се стори, че вижда теодската принцеса да наднича от прозореца на една карета. В този миг Хратен усети задоволство, каквото не бе изпитвал, откакто бе станал гьорн. Излекуването му не беше неочаквано, а невъобразимо. Нямаше как Сарене да има план за подобно събитие. За пръв път Хратен разполагаше с абсолютно предимство.

Когато стигнаха до храма, той се обърна към събраното множество и вдигна ръце. Дрехите му бяха мръсни, но ги носеше с гордост. Мръсотията показваше, че е страдал, че е стигнал до ръба на проклятието и се е върнал с непокътната душа.

— Народе на Арелон! — изкрещя той. — Вижте в този ден кой е Господарят! Нека сърцата и душите ви последват религията, която доказва Божията подкрепа. Бог Джадет е единственият Бог на Сикла. Ако искате доказателство, вижте ръцете ми, които не гният, лицето ми, което е неопетнено, и главата ми, по която никне коса. Бог Джадет ме изпита и понеже аз се уповавах на Него, ме благослови. Излекуван съм!

Той отпусна ръце и тълпата завика одобрително. Сигурно мнозина се бяха разколебали след неговото падение, но щяха да се върнат с възстановена решимост. Новите покръствания щяха да са по-въодушевени от предните.

Хратен влезе в храма, а хората останаха отвън. Започваше да се изтощава. Възбудата отминаваше и умората от петте напрегнати дни си казваше думата. Падна на колене пред олтара и сведе глава в искрена молитва. Не се притесняваше, че чудото бе в резултат на отварата на Фортон. Хратен бе открил, че повечето чудеса са плод на природата или на човешка намеса. Джадет беше зад него, както зад всичко, и използваше естествен феномен, за да увеличи вярата на хората.

Хратен благодари на Бог, че му е дал ум да състави плана, средства да го изпълни и обстановка, за да успее. Появата на капитана наистина бе Божия намеса. Човекът бе напуснал лагера на Телрий точно когато имаше нужда от него, и чу виковете му през дебелото дърво. Просто бе твърде голямо съвпадение, за да е случайност. Джадет може и да не бе „проклел“ Хратен с шаод, но определено стоеше зад успеха на плана му.

Изтощеният гьорн свърши с молитвата си и се надигна. Чу как вратата на храма се отваря зад него. Обърна се и видя Дилаф.

Хратен въздъхна. Надяваше се да остави тази конфронтация за след като се възстанови.

Дилаф го изненада, като падна на колене.

— Хроден — прошепна благоговейно той.

Хратен примигна учудено.

— Да, артет?

— Съмнявах се във вас, хроден — призна Дилаф. — Мислех, че Бог Джадет ви е проклел заради некомпетентност. Сега виждам, че вярата ви е много по-силна, отколкото съм предполагал. Разбирам защо сте избран за гьорн.

— Извинението се приема, артет. — Хратен опита да прикрие умората в гласа си. — Всеки се разколебава в трудни моменти. Докато бях в изгнание, сигурно не е било лесно за теб и другите жреци.

— Трябваше да имаме повече вяра.

— Тогава се поучете от тези събития, артет, и следващия път не се колебайте. Свободен сте.

Дилаф понечи да се оттегли. Хратен изучаваше очите на мъжа, докато се изправяше. Съзря уважение, но не чак такова покорство, каквото се опитваше да демонстрира. Изглеждаше по-скоро объркан. Беше учуден и неспокоен, но не и доволен. Битката не бе приключила.

Хратен бе твърде уморен, за да се тревожи за Дилаф в момента. Той се затътри към покоите си и отвори вратата. Вещите му бяха струпани в единия край, сякаш подготвени за изхвърляне. Хратен се стресна и прерови купчината. Сандъкът със сеона бе под нахвърляни дрехи: ключалката бе счупена. Гьорнът вдигна капака с треперещи пръсти и извади металната кутия. Предницата й беше нащърбена и надраскана.

Хратен побърза да я отвори. Някои от ръчките бяха огънати, а циферблатът заяждаше, но изпита облекчение, щом ключалката изщрака. Вдигна нетърпеливо капака. Сеонът стоеше в нея невъзмутимо. До него се намираха трите останали колби. Две бяха спукани и течността се бе разляла на дъното.

— Някой отварял ли е тази кутия, откакто говорихме за последно? — попита той.

— Не, милорд — отвърна меланхолично сеонът.

— Добре. — Хратен затвори капака. След това отпи малко вино и се просна на леглото, потъвайки в сън.

 

 

Когато се събуди, беше тъмно. Все още чувстваше умора, но се насили да стане. Една жизнено важна част от плана не можеше да чака. Той призова точно определен жрец, който се появи след малко. Дотген беше висок мъж с едро фьорденско телосложение и мускулите му си личаха дори през червената деретска роба.

— Да, милорд? — поклони се Дотген.

— Ти си обучен в манастира Ратбор, нали, артет? — поинтересува се Хратен.

— Да, милорд — отвърна мъжът с басов глас.

— Добре. — Хратен протегна последната стъкленица. — Имам нужда от специалните ти умения.

— За кого, милорд? — попита жрецът. Като всеки минал през Ратбор, и Дотген бе обучен убиец. Бе тренирал много по-специфични умения, отколкото Хратен в Гаджан, мястото, където бе попаднал, след като Дакор се оказа твърде труден за него. Само гьорните и рагнатите можеха да прибягват до услугите на възпитаниците на Ратбор без изричното позволение на вирна.

Хратен се усмихна.