Брандън Сандърсън
Елантрис (33)

31.

Сейолин не отвори очи, докато потъваше в басейна, но спря да хленчи. Задържа се на повърхността за момент, след което си пое остро дъх и вдигна ръце към небето. След това се разтвори в синята течност. Раоден наблюдаваше процеса тъжно. Бяха изчакали три дни с надеждата, че старият войник ще възвърне разсъдъка си. Уви, не се случи. Донесоха го до басейна отчасти заради ужасната рана и отчасти, защото Раоден знаеше, че не би издържал да гледа Сейолин в залата на падналите. Мантрата, в която повтаряше, че е провалил лорд Дух, беше твърде нетърпима.

— Хайде, суле — подкани го Галадон. — Вече го няма.

— Така е — каза Раоден. И вината беше негова. За пръв път бремето и агонията на тялото му изглеждаха несравними с мъките на душата.

 

 

Започнаха да се завръщат при него. Първо постепенно, а после на талази. Трябваха им няколко дена да осъзнаят, че Сарене няма да се появи повече. Вече не можеха да ядат, да чакат и да ядат отново. Затова се върнаха, сякаш внезапно откъснати от ступора, спомнили си, че до неотдавна имаха цел в живота си.

Раоден ги насочи към предишната работа — чистене, възстановяване и строеж.

С подходящите инструменти и материали работата премина от загуба на време в продуктивни усилия за възстановяването на Нови Елантрис. Временните покриви бяха заменени с по-устойчиви и функционални конструкции. Допълнителната царевица им даваше шанс за втора реколта, по-амбициозна и голяма от първата. Ниската стена около Нови Елантрис бе укрепена и разширена, макар че хората на Шаор засега кротуваха. Но Раоден знаеше, че плячкосаната от Сарене храна няма да им стигне за дълго. Диваците щяха да се завърнат.

Хората, които се присъединиха към него след посещенията на Сарене, бяха много повече от предишните му привърженици. Раоден трябваше да признае, че въпреки първоначалните затруднения начинанието на принцесата се бе оказало доста плодотворно. Тя беше доказала на хората, че без значение колко е болезнен гладът им, не е достатъчно само да напълнят стомасите си. Радостта беше нещо повече от липсата на неудобства.

И така те се завърнаха при него, и вече не работеха за храна. Работеха, защото се бояха в какво ще се превърнат, ако спрат.

 

 

— Той не трябва да е тук, Галадон — каза Раоден, докато гледаше фьорденския жрец от наблюдателния пост на градината на покрива.

— Сигурен ли си, че това е гьорнът? — попита Галадон.

— Повтаря го в молитвата си. Освен това определено е фьорденец. Фигурата му е твърде едра, за да е аонец.

— Но шаод не взема фьорденци — запъна се Галадон. — Само хора от Арелон, Теод и много рядко от Дуладел.

— Знам. — Раоден се облегна назад раздразнено. — Може би е въпрос на проценти. В Арелон няма много фьорденци и може би затова досега никой не е бил взет.

Галадон поклати глава.

— Тогава защо и джиндосците не се променят? Тук живеят много от тях заради пътя на подправките.

— Не знам — вдигна рамене Раоден.

— Виж го как се моли, суле — намръщи се Галадон. — Сякаш ние не сме го опитали вече.

— Чудя се колко ще седи така.

— Вече трети ден — отбеляза Галадон. — Сигурно е взел да огладнява. Коло?

Раоден кимна. Въпреки че продължаваше да се моли от три дена, гласът на гьорна оставаше твърд. Раоден трябваше да признае, че изпитва уважение към решимостта му.

— Когато осъзнае, че няма да постигне нищо, ще го поканим при нас — реши Раоден.

— Задава се беда, суле — предупреди го Галадон. Принцът проследи жеста му и забеляза свитите фигури, дебнещи от лявата страна на гьорна.

Раоден изруга, виждайки как хората на Шаор се промъкват по алеята. Явно храната им бе свършила по-скоро, отколкото предполагаше. Бяха се върнали на площада да търсят остатъци, но сега имаше нещо по-примамливо: пълната кошница в краката на гьорна.

— Хайде! — Той се обърна, за да слезе от покрива. Едно време хората на Шаор щяха да се втурнат право към храната, но последните събития ги бяха променили. Сега вече нападаха наред, сякаш бяха установили, че колкото по-малко гърла има, толкова повече ще е храната.

— Долокен да ме изгори, че помагам на гьорн — измърмори Галадон, но го последва.

За съжаление се движеха твърде бавно. Закъсняха… за да спасят хората на Шаор.

Раоден тъкмо заобикаляше сградата, когато първият дивак се хвърли на гърба на гьорна. Фьорденецът се завъртя с невъзможна скорост и хвана главата на нападателя. Чу се звук от изпукването на врата и гьорнът хвърли трупа към вратата. Другите двама диваци го нападнаха едновременно. Единият бе посрещнат с извъртане и ритник, който го накара да прелети през площада като парцалена кукла. Другият получи три удара в главата и ритник в гърдите. Воят на дивака премина в скимтене, когато гьорнът стовари нов ритник отстрани на темето му.

Раоден замръзна с отворена уста.

Галадон изсумтя.

— Трябваше да се сетим. Деретските жреци могат да се грижат за себе си. Коло?

Раоден кимна бавно, докато жрецът пак се отпусна на колене и продължи да се моли. Знаеше, че фьорденските свещеници тренираха в известните манастири, където преминаваха сериозно физическо обучение. Въпреки това бе изненадан, че застаряващият гьорн бе запазил уменията си.

Двамата диваци, които можеха да се движат, пропълзяха настрани, а третият остана да лежи и да хленчи заради счупения врат.

— Каква загуба — прошепна Раоден. — Можеше да използваме тези хора в Нови Елантрис.

— Не виждам какво може да направим — поклати глава Галадон.

Раоден се надигна и погледна към пазарския квартал.

— Аз знам — заяви той решително.

 

 

Проникнаха в територията на Шаор толкова бързо, че стигнаха почти до банката, без да бъдат забелязани. Диваците започнаха да вият, но Раоден не им обърна внимание, твърдо съсредоточен в задачата си. С него бяха Галадон, Карата и Даше, който бе един от малкото останали опитни бойци. Всички носеха средно големи чували на рамо.

Хората на Шаор ги следяха, отрязвайки пътя за бягство. След загубите в последните седмици едва ли бяха повече от двайсетина, но в сенките броят им изглеждаше по-голям.

Галадон погледна притеснено към Раоден. Принцът отгатваше мислите му. „Дано да си сигурен като Долокен какво правиш, суле…“. Раоден стисна зъби. Надяваше се на разумната природа на човешката душа.

Шаор си беше същата като преди. По писъците не можеше да се разбере, че хората й са доставили част от плячката.

— Донесете храна! — Гласът й се чуваше още преди да влязат в банката. — Искам храна!

Раоден поведе малката си група в сградата. Местните ги последваха, очаквайки неизбежната команда на богинята си да убият нашествениците.

Раоден я изпревари обаче. Той кимна на останалите и всички пуснаха торбите си.

Царевицата се разсипа по неравния под, смеси се със слузта, а някои зърна паднаха в цепнатините. Разнесе се вой и Раоден махна на своите да се дръпнат, докато диваците се нахвърляха на зърното.

— Убийте ги! — изпищя със закъснение Шаор, но последователите й бяха заети да се тъпчат.

Раоден и останалите си тръгнаха без проблеми, както бяха дошли.

 

 

Първият се появи в Нови Елантрис след няколко часа. Раоден стоеше до големия огън, който бяха запалили на един от по-високите покриви. За целта използваха много от ценната си дървесина и Галадон протестираше от самото начало. Принцът не обръщаше внимание на възраженията. Хората на Шаор трябваше да видят огъня, за да направят връзката. Скок, който щеше да върне разума им.

Първият дивак се появи с падането на мрака. Движеше се крадешком, а позата му беше животинска и притеснена. Стискаше разкъсан чувал, в който имаше няколко шепи царевица.

Раоден махна на воините си да се отдръпнат.

— Какво искаш? — попита той дивака.

Мъжът го изгледа глупаво.

— Знам, че ме разбираш — продължи Раоден. — Не си тук от дълго време, най-много шест месеца. За толкова време не може да се забрави език, дори сам да се убеждаваш, че е така.

Човекът протегна торбата, а слузта по ръцете му заблестя.

— Какво? — настоя Раоден.

— Готвене — произнесе накрая мъжът.

Зърното, което бяха разсипали, беше миналогодишно и отделено за посев. Хората на Шаор го бяха опитали, но не можеха да го сдъвчат и погълнат, без да изпитат голяма болка.

Затова Раоден се надяваше, че някъде дълбоко в животинското им съзнание се таи спомен, че са били хора. Надяваше се, че ще си спомнят цивилизацията и способността да се готви. Надяваше се, че ще възвърнат човечността си.

— Няма да ти готвя — заяви Раоден. — Но ще ти позволя сам да го направиш.