Брандън Сандърсън
Елантрис (31)

29.

— Милейди, ранена ли сте? — попита Аше загрижено с дълбокия си глас.

Сарене избърса очи, но сълзите не спираха.

— Не — изплака и подсмръкна. — Добре съм.

Сеонът не беше убеден и закръжи в полукръг около нея, да я огледа за контузии. Къщите и магазините прелитаха бързо през прозореца на каретата, която бързаше към двореца.

Собственикът й Еондел бе останал при портите на Елантрис.

— Милейди, какво стана? — попита Аше разтревожено.

— Бях права. — Сарене се опита да се надсмее над глупостта си през сълзи. — Трябва да съм доволна. Бях права от самото начало.

— Дух?

Сарене кимна и се облегна назад, взряна в тавана на каретата.

— Държал е хората без храна. Трябваше да ги видиш. Направо бяха полудели от глад. Войниците на Дух са ги отблъсквали от площада, но явно хората са се отчаяли достатъчно, за да се бият. Не знам как го направиха. Нямаха нито оръжия, нито доспехи, бяха полудели от глад. Той дори не го отрече. Просто стоеше и гледаше как интригите му рухват, а в краката му имаше заделена храна.

Сарене вдигна ръце и се плесна по главата ядосано.

— Как е възможно да съм толкова глупава?

Аше примигна загрижено.

— Досетих се какво прави. Защо ме дразни толкова, че съм права?

Тя опита да поеме въздух, но той приседна в гърлото й. Аше беше прав. Беше твърде загрижена за Дух и Елантрис. Беше се увлякла в емоциите си, вместо да действа според подозренията.

В резултат стана бедствие. Благородниците бяха откликнали на болката и нещастието на Елантрис. Дългогодишните предразсъдъци бяха отстъпили, а коратските учения за състрадание доказваха влиянието си. Сега щяха да запомнят само, че са били нападнати. На Сарене й оставаше единствено да благодари на Доми, че никой не бе пострадал.

Мислите й бяха прекъснати от тракане на доспехи навън. Тя се овладя и надникна през прозореца. Край каретата минаваше двойна колона от мъже с ризници, а куртките им бяха в черно и червено. Личната гвардия на Ядон се насочваше към Елантрис.

Сарене се смрази, докато гледаше мрачните воини.

— Идос Доми — прошепна тя. По коравите им погледи си личеше, че са готови за убиване.

За клане.

 

 

В началото кочияшът не искаше да се подчини на заповедта да кара по-бързо, но малцина можеха да устоят на упоритата теодска принцеса. Скоро стигнаха до двореца и Сарене скочи още преди да са стигнали стъпалата.

В двореца се бе разчуло колко е упорита и слугите се стараеха да не й стоят на пътя, щом профучаваше нанякъде. Стражите на Ядон също бяха посвикнали с нея и само въздъхнаха тъжно, когато тя разтвори вратите.

Кралят видимо помръкна, щом я видя.

— Какво не може да почака? Каква криза…

Сарене стовари длан по бюрото му и събори поставката за писалки.

— Какво, в благословеното име на Доми, си мислиш, че правиш?

Ядон се изправи с гневно изражение.

— Членове на двора ми са били атакувани! Мой дълг е да отвърна.

— Недей да ми дрънкаш за дълг, Ядон — извика Сарене. — От години се чудиш как да унищожиш Елантрис, но хорското суеверие те спираше.

— И какво? — попита той студено.

— Няма аз да ти дам причина! Изтегли хората си.

Ядон изсумтя.

— Принцесо, точно ти трябва да оцениш колко бързо реагирам. Твоята чест бе засегната при нападението.

— Ядон, напълно съм способна да защитавам честта си. Тези войници ще унищожат всичко, което се борих да постигна през последните седмици.

— И без това беше глупава идея — обяви Ядон и стовари куп документи на бюрото. Горният лист се измести и Сарене прочете заповедта. Думите „Елантрис“ и „унищожение“ се набиваха с мрачна обреченост.

— Сарене, върви си в стаята — заповяда кралят. — Всичко ще свърши за броени часове.

Сарене осъзна за пръв път как изглежда. Лицето й беше червено и подпухнало от сълзите, простата рокля бе изцапана с пот и слуз, а косата й беше прибрана в раздърпана плитка.

Моментната й несигурност изчезна, щом погледна краля и видя задоволството в очите му. Щеше да изколи всички гладуващи, безпомощни същества в Елантрис. Щеше да убие Дух. И всичко това заради нея.

— Чуй ме, Ядон — каза тя с рязък и студен глас. Погледна краля в очите и се надвеси над него с целия си ръст. — Ще изтеглиш войниците си от Елантрис. Ще оставиш онези хора на мира. В противен случай ще кажа на всички какво знам за теб.

Ядон изсумтя.

— Не искаш да се покориш ли? — попита тя. — Ще се почувстваш по-различно, щом всички узнаят истината. Знаеш, че всички те мислят за глупак. Преструват се, че ти се подчиняват, но сърцето ти нашепва, че всъщност ти се подиграват. Мислиш ли, че не са чули за изгубените кораби? Че не се смеят как кралят им скоро ще стане по-беден от барон? О, те знаят. Как ще ги погледнеш, Ядон, когато научат как наистина си оцелял? Като им кажа как спасих приходите и короната ти чрез предоставения от мен договор с Теод.

При всяко изречение го мушкаше с пръст в гърдите. По челото на краля потекоха капки пот и самообладанието му започна да се пропуква под неудържимия й поглед.

— Ти си глупак, Ядон — изсъска тя. — Аз го знам, благородниците го знаят, целият свят знае. Хвана една велика нация и я смачка в алчните си ръце. Пороби хората и оскверни честта на Арелон. И отгоре на всичко страната става все по-бедна. Дори и ти си толкова зле, че само даровете на Теод опазиха короната ти.

Ядон потръпна измъчено. Кралят сякаш се свиваше, а арогантността му се изпаряваше пред гнева й.

— Как ще изглежда, Ядон? — прошепна тя. — Как ще се чувстваш, щом целият двор знае, че си задължен на жена? При това на едно глупаво момиче? Ще бъдеш разкрит. Всички ще знаят какъв си. Че си само един несигурен, тривиален, неспособен инвалид.

Ядон се смъкна на стола си. Сарене му подаде писалката.

— Отмени заповедите — нареди тя.

Пръстите му трепереха, докато пишеше на последната страница и поставяше личният си печат.

Сарене грабна документа и изскочи от стаята.

— Аше, спри войниците! Кажи им, че пристигат нови заповеди.

— Да, милейди — отвърна сеонът и се изстреля към прозореца в коридора по-бързо от галопиращ кон.

— Ти! — заповяда Сарене и пъхна навития свитък в нагръдника на единия страж. — Занеси това в Елантрис.

Мъжът взе документа несигурно.

— Тичай! — заповяда Сарене.

Той тръгна.

Тя скръсти ръце и загледа бягащия по коридора мъж. След това се обърна към другия страж. Той започна да потръпва нервно под погледа й.

— Ами, аз ще се уверя, че ще стигне дотам — заекна мъжът и хукна след колегата си.

Сарене остана още миг, след което се завъртя към кралския кабинет и затвори вратите. Ядон се беше свил на стола, сложил лакти на бюрото и стиснал главата си. Кралят подсмърчаше тихо.

 

 

Новите заповеди бяха стигнали до Елантрис много преди нея.

Гвардейците на Ядон стояха колебливо пред портите. Тя им нареди да се прибират. Капитанът отказа, заяви, че му е заповядано да не напада, но не и да се връща. Скоро се появи нов куриер, носещ точно такава заповед. Капитанът я погледна раздразнено и нареди на хората си да се върнат в двореца.

Сарене реши да остане и започна уморителното изкачване към стената, за да огледа площада. Каруцата й беше преобърната в средата, а около нея се виждаха разпилени и изпочупени кутии. Имаше и тела, повалените нападатели, оставени да гният в мизерията.

Сарене замръзна и мускулите й се стегнаха. Един от труповете още мърдаше. Тя се надвеси над каменния парапет, за да види поваления. Разстоянието беше голямо, но ясно личеше, че краката на мъжа са на няколко крачки от тялото. Явно беше посечен с могъщ удар през кръста. Нямаше начин да се оцелее след такава рана. Въпреки това ръцете му махаха безумно из въздуха.

— Милостиви Доми — прошепна тя и пръстите й пробягаха към малкия коратски медальон на гърдите. Продължи да оглежда площада с невярващ поглед. Някои от другите тела също мърдаха въпреки ужасяващите рани.

Казваха, че елантрисците са мъртви. Че това са умрелите, чиито съзнания отказват покой. Очите й се разшириха и за пръв път осъзна как елантрисците оцеляват без храна. Просто нямаха нужда да ядат.

Но защо ядяха тогава? Сарене поклати глава в опит да прогони объркването и гледката на мърдащите трупове. Очите й се спряха на друга фигура. Тя беше коленичила в сянката на стената и позата й издаваше невероятна мъка. Сарене тръгна по стената в тази посока, като плъзгаше ръка по каменния парапет. Когато застана над човека, спря.

Някак знаеше, че това е Дух. Той стискаше тяло в скута си и се клатеше напред-назад с наведена глава. Посланието бе ясно: дори тираните обичаха последователите си.

„Аз те спасих. Кралят щеше да те убие, но аз спасих живота ти. Не го направих заради теб, Дух. Направих го заради бедните хора, над които властваш.“ Дух не я забелязваше.

Тя искаше да му се сърди. Но като гледаше надолу, усещаше агонията му и не можеше да излъже дори себе си. Днешните събития я притесняваха по няколко причини. Беше ядосана, че плановете й са провалени. Съжаляваше, че повече няма да храни бедстващите елантрисци. Беше нещастна, че аристокрацията отново щеше да гледа с лошо на Елантрис.

Но също така й беше мъчно, че няма да го види повече.

Тиран или не, той изглеждаше като добър човек. Може би… може би само тираните можеха да властват над място като Елантрис. Може би беше най-добрият избор.

Но тя едва ли щеше да го види отново. Вече нямаше да погледне в очите, които въпреки сломеното тяло гледаха енергично и жизнено. В тях имаше интелект, който никога нямаше да прозре.

Беше свършило.

 

 

Тя потърси убежище на единственото място в Кае, където се чувстваше в безопасност. Кайн отвори вратата и я притисна в прегръдките си. Беше идеален унизителен край на много емоционален ден. Но прегръдката си струваше. Още като дете бе установила, че чичо й е много добър в прегръщането. Широките ръце и огромните гърди можеха да обвият дори дългурестото момиче.

Сарене го пусна и обърса очи, разочарована, че се е просълзила отново. Кайн сложи ръка на рамото й и я отведе в трапезарията, където се бе събрало цялото семейство, включително и Адиен.

Лукел говореше оживено, но спря, щом я зърна.

— Като говориш за лъва, той ще дойде на вечеря — изрецитира той старата джиндоска поговорка.

Разфокусираните очи на Адиен попаднаха на нейните.

— До Елантрис има шестстотин седемдесет и две стъпки — прошепна той.

За момент настана тишина. След това Кайсе подскочи на стола си.

— Сарене! Наистина ли са се опитали да те изядат?

— Не, Кайсе — отвърна тя и се настани на масата. — Просто искаха малко от нашата храна.

— Кайсе, остави братовчедка си на мира — нареди строго Даора. — Имала е лош ден.

— И аз съм го пропуснала — отвърна тъжно момичето и седна на стола си. След това се обърна ядосано към брат си: — Защо ти трябваше да се разболяваш?

— Не съм виновен аз — запротестира Даорн, който изглеждаше леко блед. Явно не беше много разочарован, че е изтървал сражението.

— Тихо, деца — повтори Даора.

— Няма нищо — каза Сарене. — Мога да говоря за това.

— Е, вярно ли е? — включи се Лукел.

— Да. Няколко души ни нападнаха, но никой не пострада. Поне от наша страна.

— Не — прекъсна я Лукел. — Говорех за краля. Вярно ли е, че си му крещяла, докато се подчини?

Сарене усети, че й призлява.

— Разчуло ли се е?

Лукел се засмя.

— Казват, че гласът ти кънтял чак до главната зала. Ядон още не бил излязъл от кабинета си.

— Може би съм се поувлякла малко — призна Сарене.

— Сторила си правилното нещо, скъпа — увери я Даора. — Ядон е свикнал дворът да подскача, когато кихне. Сигурно не е знаел какво да прави, ако някой наистина му се опълчи.

— Не беше много трудно — поклати глава Сарене. — Под цялото си перчене той е доста несигурен.

— Повечето мъже са така, скъпа — каза Даора.

Лукел се засмя.

— Братовчедке, какво щяхме да правим без теб? Животът беше толкова скучен, преди да доплаваш и да преобърнеш всичко с главата надолу.

— Бих предпочела не всичко да се преобърне — измърмори Сарене. — Ядон няма да реагира много добре, щом се оправи.

— Ако много се пъне, може пак да го навикаш — предложи Лукел.

— Не — намеси се Кайн с хриптящия си глас. — Права е. Монарсите не могат да си позволят да бъдат порицавани публично. Вероятно ни чакат тежки времена, щом тези събития преминат.

— Може пък просто да се предаде и да абдикира в твоя полза, Сарене — засмя се Лукел.

— Както се боеше баща ви — разнесе се дълбокият глас на Аше, който влетя през прозореца. — Той се страхуваше, че Арелон няма да издържи на силата ви, милейди.

Сарене се усмихна леко.

— Прибраха ли се?

— Да — отговори сеонът. Беше го пратила след гвардейците на Ядон, в случай че решат да пренебрегнат заповедите. — Капитанът отиде веднага при краля. Тръгна си едва когато негово величество отказа да отвори кабинета си.

— Не е хубаво войската да вижда как кралят хлипа като дете — каза Лукел.

— Както и да е — продължи сеонът. — Аз…

Беше прекъснат от настойчиво тропане по вратата. Кайн изчезна и след малко се върна с възбудения лорд Шуден.

— Милейди. — Той се поклони леко на Сарене. След това се обърна към Лукел. — Току-що чух много интересни новини.

— Всичко е вярно — отвърна Лукел. — Вече говорихме със Сарене.

Шуден поклати глава.

— Не става дума за това.

Сарене го погледна загрижено.

— Какво друго се е случило днес?

— Никога няма да познаете кой е бил взет от шаод снощи — каза Шуден с блеснал поглед.