Брандън Сандърсън
Елантрис (30)

28.

Най-трудно му бе да реши откъде да започне да чете. Рафтовете се извисяваха във всяка посока, а информацията в томовете по тях се разтягаше във вечността. Раоден бе сигурен, че информацията, която търсеше, се намираше някъде из тези страници, но откриването й изглеждаше непосилна задача.

Карата всъщност направи откритието. В дъното срещу входа имаше малка етажерка. На нея бяха подредени около трийсет тома, потънали в прах. В тях се съдържаше каталогът на библиотеката, със съответните номера на рафтове и редове.

Така Раоден лесно откри книгите, свързани с аондор. Избра най-просто изглеждащия том и се зае за работа. Беше ограничил информацията за библиотеката до Галадон и Карата. Искаше да предотврати вандалското варене на кориците, както бе сторил Аанден, освен това усещаше, че сградата е свещена. Нямаше нужда от невежи посетители, които да разбутат книгите и да нарушат спокойствието.

Решиха да запазят и съществуването на басейна в тайна, като пробутаха опростена версия на Сейолин и Мареше. Собственият копнеж на Раоден го бе предупредил колко опасен е басейнът. Част от него желаеше да потърси смъртоносната прегръдка и свободата на унищожението. Ако хората знаеха, че има лесен и безболезнен начин да избягат от страданието, мнозина щяха да го потърсят.

Градът щеше да се обезлюди за месеци.

Разбира се, можеше и да им го позволи. Какво право имаше да отказва покой на другите? Въпреки това Раоден усещаше, че е твърде рано да се откаже от Елантрис. Преди Сарене да почне да раздава храна, бе видял, че градът може да се отърси от болката и глада. Елантрисците можеха да потиснат нуждите си. За тях имаше и друг изход освен унищожението.

Но не и за него. Болката се увеличаваше с всеки изминал ден. Тя черпеше сила от дор и го тласкаше все по-близо до отчаянието, с всеки пристъп.

За щастие можеше да се развлича с книгите. Разучаваше ги запленен, най-сетне открил простичките обяснения, които търсеше от самото начало. Четеше как сложните аонски уравнения работят заедно. Ако нарисуваше някоя черта, малко по-дълга от останалите, можеше да предизвика невероятен ефект. Два аона можеха да започнат еднакво, но подобно на камъни, търкалящи се по склон, накрая можеха да произведат съвършено различни неща. Само чрез промяната на няколко линии.

Постепенно започна да разбира теорията на аондор. Както и Галадон бе казал: дор беше могъщ резервоар, недостъпен за нормалните сетива. Единственото му желание бе да избяга. Според книгите дор съществуваше в място, което бе с високо напрежение, и енергията опитваше да пробие през всеки възможен изход към място с по-ниска концентрация.

Но поради природата си дор можеше да влезе във физическия свят само през порти с правилна форма и размер. Елантрисците създаваха подобни портали с рисунките си, давайки й възможност да избяга, а различните схеми определяха каква форма ще приеме енергията. Ако дори една линия бе сгрешена, дор не можеше да премине. Като да опитваш да прекараш правоъгълник през кръгла дупка. Някои теоретици описваха процеса с непознати думи като „честота“ и „дължина на пулса“. Раоден тепърва започваше да разбира какъв научен гений бе съхранил откритията си върху прашните страници на библиотеката.

Въпреки новото знание все още бе разочарован, че не намираше причината аондор да спре да работи. Само гадаеше, че дор се е променила някак. Може би вместо квадратна бе станала триъгълна и без значение колко порти рисуваше, енергията не можеше да премине. Просто не можеше да проумее какво би могло да причини такава внезапна промяна.

— Това пък как влезе тук? — попита Галадон, прекъсвайки мислите му.

Дуладелецът сочеше към сеона Йен, който летеше до най-високия рафт, а светлината му хвърляше сянка по книгите.

— Не знам — отвърна Раоден, като вдигна поглед към кръжащия сеон.

— Суле, трябва да призная, че сеонът ти е странен.

Раоден сви рамене.

— Всички полудели сеони са такива.

— Да, но останалите странят от хората. — Галадон погледна отново Йен и потръпна леко. Сеонът не му обръщаше внимание както винаги, но сякаш предпочиташе да се върти край Раоден.

— Както и да е, Сейолин иска да говори с теб.

Принцът кимна, затвори книгата и се надигна от едно от многото бюра в помещението. След това тръгна към изхода. Дуладелецът хвърли последен притеснен поглед към Йен и затвори вратата, като заключи сеона в мрака.

 

 

— Не знам, Сейолин — каза колебливо Раоден.

— Милорд, нямаме друг избор — настоя войникът. — Хората ми имат вече твърде много рани. Безсмислено е да се изправяме срещу Шаор. Диваците ще ни смачкат с лекота.

Раоден въздъхна. Войникът беше прав. Не можеха да отблъскват хората на Шаор от площада, където идваше Сарене. Сейолин се справяше доста прилично и с лявата ръка, но вече нямаха достатъчно бойци. А и хората на Шаор ставаха все по-опасни в лудостта си. Бяха надушили, че на площада има храна, и невъзможността да я докопат ги караше да обезумеят съвсем.

Раоден бе опитал да им подхвърли храна, но разсейването им беше краткотрайно. Те я изяждаха за миг, след което продължаваха да беснеят, по-гневни и отпреди. Имаха една-единствена обсебваща мисъл: да докопат каруцата с храна на площада.

Само ако разполагаше с повече воини! Много от хората му го бяха изоставили заради милостинята на Сарене, а диваците на Шаор не намаляваха. Раоден и Галадон предложиха да се присъединят към бойците, но възрастният капитан не искаше и да чуе.

— Лидерите не се бият — заяви той. — Твърде сте ценни.

Раоден знаеше, че е прав. Двамата с Галадон не бяха бойци и само щяха да пречат на обучените воини. Вече нямаха избор и явно планът на Сейолин бе най-добрият вариант.

— Добре — съгласи се принцът. — Направете го.

— Много добре, милорд. — Сейолин се поклони леко. — Ще започна подготовка. Имаме съвсем малко време, преди принцесата да се появи.

Раоден го освободи с кимване. Войникът планираше да направи отчаян капан. Хората на Шаор идваха по един и същи път, преди да се разделят за атака на площада, и Сейолин планираше да ги пресрещне. Беше рисковано, но вероятно нямаха друг шанс. Бойците му не можеха да продължават повече по предишната схема.

— Предполагам, че трябва да вървим — каза Раоден.

Галадон кимна. Докато вървяха към площада, принцът чувстваше неудобство от взетото решение. Ако Сейолин загубеше, диваците щяха да пробият. Ако спечелеше, щеше да унищожи десетки елантрисци и от двете страни, които Раоден уж трябваше да защити.

При всички случаи това беше провал.

 

 

Сарене усещаше, че нещо не е наред, но не знаеше какво.

Дух беше нервен, а приятелското му бъбрене бе почти секнало. Не беше заради нея, а заради нещо друго. Може би имаше проблеми с водачеството.

Искаше й се да го попита. Вече раздаваше храна рутинно, а безпокойството на Дух я изнервяше. При всяка кутия, която разтоварваше, виждаше напрежението в очите му. Ала не можеше да се насили да го попита. Беше потънала твърде навътре в студенината си и опитите да отблъсне приятелството му.

Както и в Теод бе затисната от ролята си. И отново се проклинаше, защото не знаеше как да избегне самоналоженото безразличие. За щастие Дух нямаше подобни задръжки. Докато благородниците се гласяха да започнат раздаването, той я дръпна настрани от основната група.

— Какво? — попита тя любопитно.

Дух погледна към събраните аристократи, сред които имаше дори няколко жени, които чакаха опашката да се нареди.

— Днес може да се случи нещо — каза й бързо.

— Какво? — намръщи се тя.

— Помниш ли, веднъж те предупредих, че не всички елантрисци са кротки като тези тук?

— Да — отвърна бавно Сарене — Какъв е този номер, Дух? Каква игра играеш? — Изглеждаше й напълно честен и искрен. Но тя не можеше да се отърси от чувството, че просто я разиграва.

— Просто бъди готова — каза Дух. — Нека стражите да се нащрек.

Сарене се намръщи. Долавяше нова емоция в очите му, нещо невиждано досега. Вина.

Сетне той се обърна към опашката, а мрачните думи отекнаха в главата й. Внезапно Сарене се почувства доволна, че се е държала сдържано. Той криеше нещо от нея. Нещо голямо. Политическата й интуиция я предупреждаваше да внимава.

Каквото и да очакваше Дух, то не се случи. След като започнаха да раздават храната, мъжът се поотпусна и заговори по-весело.

Сарене си помисли, че е вдигнал много шум за нищо.

И тогава долетя воят.

 

 

Раоден изруга и пусна торбата с храна, щом чу виенето. Беше близо, твърде близо. След миг видя как Сейолин се появява от изхода на алеята. Войникът размахваше бясно меча си срещу цели четирима противници. Един от диваците го покоси с тояга и той падна.

Хората на Шаор връхлетяха върху тях.

Изсипваха се от почти всяка уличка — повече от две десетки виещи мъже. Войниците от градската стража се сепнаха, зарязаха мързеливата си поза около вратата, но не бяха достатъчно бързи. Хората на Шаор връхлетяха аристократите с дивашки викове.

В този момент се намеси Еондел. По щастливо стечение на съдбата бе решил да придружи Сарене в този ден и както винаги носеше меча си, противно на дворцовите порядки. И това се оказа наистина оправдано.

Хората на Шаор не очакваха съпротива и спряха пред свистящото острие на генерала. Въпреки напредналата си възраст Еондел се биеше с удивителна лекота и обезглави двама още с първите удари. Оръжието му, движено от здравите мускули, прерязваше с лекота крехката елантриска плът.

Атаката му забави достатъчно диваците, за да може стражата да формира строй около него.

Благородниците най-сетне осъзнаха, че са в опасност, и започнаха да пищят. За щастие бяха съвсем близо до портата и успяха да избягат в хаоса. Скоро останаха само Раоден и Сарене, които се гледаха през сражаващите се.

Един от диваците падна в краката им и събори кутия с овесена каша. Съществото бе разпрано от слабините до врата и махаше трескаво с ръце, смесвайки бялата каша с тъмната слуз по паветата. Устните му трепереха, докато гледаше нагоре.

— Храна. Просто искаме храна. Храна… — Дивакът изпадна в унеса на хоед.

Сарене погледна към съществото, след което отстъпи. Щом очите й попаднаха на Раоден, в тях се появи леден гняв от предателството.

— Ти не си им давал храна, нали? — обвини го тя.

Раоден кимна, без да се оправдава.

— Да.

— Тиран! — изсъска тя. — Безсърдечен деспот!

Раоден погледна отчаяните хора на Шаор. В известен смисъл беше права.

— Такъв съм.

Сарене направи нова крачка назад и се спъна.

Раоден посегна да я подхване, но се спря. Сарене се бе спънала в една от препълнените торби, които отделяха за хоедите. Тя я погледна и започна да осъзнава.

— А почти бях почнала да ти вярвам — въздъхна горчиво тя. След това изчезна през портата, а войниците отстъпиха след нея. Хората на Шаор не ги последваха, просто се нахвърлиха върху зарязаната от благородниците храна.

Раоден се дръпна настрани. Диваците не му обърнаха внимание, тъпчеха се с мръсни ръце. Раоден ги гледаше уморено. Всичко бе свършило. Благородниците нямаше да влязат повече в Елантрис. За щастие поне никой не бе загинал.

След това си спомни за Сейолин. Прекоси тичешком площада и коленичи до приятеля си. Старият воин се взираше с празен поглед в небето. Главата му се клатеше напред-назад и не спираше да мърмори.

— Провалих се, милорд. Провалих лорд Дух. Провалих, провалих, провалих…

Раоден изстена и наведе отчаяно глава. Какво бе направил? Прегърна безпомощно новия хоед. Остана така дълго след като хората на Шаор погълнаха всичко и се разбягаха. Накрая неочакван звук го изтръгна от мъката.

Портите на Елантрис се отваряха отново.